Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.12.2022г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през двехиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Е. Вукадинова, като
разгледа докладваното от съдия Йовчева
въззивно гражданско дело № 3442 по описа за 2021 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу решение от 23.12.2020г.
по гр.д. № 47496/2019г. на СРС, I ГО, 160
състав, с което е признато за установено по предявения от „М.П.“ ЕООД срещу „В.-Б.“
ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът не дължи
на ответника сумата 10 361. 48 лв., ведно със законната лихва върху сумата
от 24.07.2019г. до окончателното й изплащане, за събирането на която е
образувано изп.д. № 20198480400657 по описа на ЧСИ Р.А.,
рег. № 848 м КЧСИ, с район на действие – СГС.
Въззивникът – ответник „В.-Б.“ ЕООД обжалва решението като
неправилно и необосновано, поради неправилно приложение на материалния закон. Поддържа,
че изводите на СРС за наличие на предпоставките за прихващане по чл. 103, ал. 3 ЗЗД, са неправилни. Сочи, че вземането на ищцовото
дружество е било ликвидно и изискуемо преди възобновяване на производството по
несъстоятелност спрямо цедента ЕТ „В.-П.П.което е било спряно с решение от 09.02.2018г. по т.д. №
186/2017г. на СОС, ТО, 2 състав, съответно същото е било предмет на
принудително изпълнение по изп.д. № 165/2016г. по
описа на ЧСИ М.Ц.. Твърди, че за да се извърши прихващане със задължения,
възникнали преди датата на възобновяване на производството по несъстоятелност,
е необходимо вземанията, които са в корелативна връзка с тези задължения, да
бъдат предявени от кредитора в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ и да бъдат включени в одобрения списък с приетите вземания. Излага доводи,
че в случая срокът по чл. 685, ал. 1 ТЗ е изтекъл на 13.02.2020г., а срокът по
чл. 688, ал.1 ТЗ е изтекъл на 14.04.2020г., по арг.
от чл. 632, ал. 3 ТЗ, без въззиваемият – ищец да е
предявил вземанията си в посочените срокове. С оглед изложеното се поддържа, че
вземанията на „М.П.“ ЕООД срещу ЕТ „В.-П.П.“ са
погасени и с тях не може да бъде извършено прихващане. Жалбоподателят моли съда
да отмени обжалваното решение и да постанови ново за отхвърляне на иска като
неоснователен, с присъждане на разноски.
Въззиваемият – ищец „М.П.“ ЕООД оспорва жалбата
в депозиран писмен отговор като неоснователна. Поддържа, че СРС правилно е
приел, че съгласно представеното по делото решение № 19/09.02.2018г. на СОС, е
обявена неплатежоспособността на ЕТ „В.-П.П.открито е
производство по несъстоятелност и
постановено прекратяване на дейността на търговеца, като на основание чл. 632,
ал. 1 ТЗ производството по делото е спряно, без да е назначаван синдик и
предоставена възможност на кредиторите на търговеца да предявят вземанията си и
същите да бъдат включени в одобрения списък. Сочи, че към датата на
възобновяване на производството по несъстоятелност с решението на СОС от
13.01.2020г., задължението на цедента ЕТ „В.-П.П.“ към „М.П.“ ЕООД е било погасено чрез прихващане,
тъй като изявлението за прихващане е получено от цесионера
на 23.07.2019г. Отделно излага съображения, че са налице предпоставките на чл.
103, ал. 3 ЗЗД за извършеното прихващане от длъжника към цесионера
с вземане, което има към цедента. Позовава се на
съдебна практика на ВКС, съгласно която за упражняването на потестативното
право на извънсъдебна компенсация, е достатъчно длъжникът да не е изразил
съгласие с извършената цесия, като непротивопоставянето на длъжника на цесията
не се приравнява на изразено съгласие с нея. Моли съда да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
Жалбата е неоснователна.
Производството пред СРС е образувано по предявен иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо
ответника „В.-Б.“ ЕООД, че ищецът „М.П.“ ЕООД не дължи сумата 10 361. 48
лв., ведно със законната лихва върху сумата от 24.07.2019г. до окончателното й
изплащане, която сума е предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 20198480400657 по описа на ЧСИ Р.А., рег. № 848 м
КЧСИ, с район на действие – СГС.
По делото няма спор за факти, като изпълняемото
право е оспорено от ищеца по реда на чл. 439 ГПК с единствен довод, че е
погасено чрез прихващане преди образуване на изпълнителното производство.
Установява се от събраните доказателства, че двете
вземания, предмет на процесната компенсация, са
ликвидни и изискуеми. Вземането на ищцовото дружество
срещу ЕТ „В.-П.П.“ е предмет на изп.д.
№ 20168400400165 по описа на ЧСИ М.Ц., образувано въз основа на изпълнителен
лист от 22.02.2016г., издаден по ч.гр.д. № 51957/2011г. на СРС, 62 с-в и
присъединен изпълнителен лист от 12.09.2017г., издаден по гр.д. № 11869/2016г. на
СРС, 59 с-в и към 18.06.2019г. е в размер на сумата 11 373. 69 лв.
Пасивното вземане, предмет на принудително изпълнение
по изп.д. № 20198480400657 по описа на ЧСИ Р.А. с
длъжник – ищцовото дружество и взискател – ответното
дружество, е признато с влязло в сила на 04.06.2019г. съдебно решение по т.д. №
5771/2015г. на СГС, ТО, VІ – 16 състав, въз основа на което е издаден
изпълнителен лист на 23.07.2019г. С цитираното съдебно решение е осъдено „М.П.“
ЕООД да заплати на ответното дружество, в качеството на цесионер
по договор за цесия, сключен на 01.03.2015г. с ЕТ „В.-П.П.сумите
55 751. 44 лв. – главница, ведно със законната лихва от 12.09.2015г. до
окончателното изплащане, както и сумите 4335. 58 лв., 1200 лв. и 700 лв. – разноски за съдебното производство.
Няма спор също по делото и се установява, че на
26.06.2019г. е редовно връчена на ответника „В.-Б.“ ЕООД, чрез управителя му, нотариална
покана от ищеца, в която се сочи, че се прави изявление за прихващане по
смисъла на чл. 103, ал. 3 ЗЗД за процесната сума от
10 376. 81 лв., дължима от цедента ЕТ „В.-П.П.“ на ищеца. В поканата се сочи, че остатъкът от дължимата
от ищеца на ответника –цесионер сума от 68 424.
30 лв. ще бъде заплатена доброволно. На 23.07.2019г. е извършено доброволно
плащане по банков път от ищеца на ответника на сумата 68 950. 68 лв., с
основание за плащане – присъдени суми по т.д. № 5771/2015г.
Правният спор е съсредоточен върху обстоятелството
дали ищецът – длъжник по изп.д. № 20198480400657 по
описа на ЧСИ Р.А. е упражнил валидно правото на прихващане в хипотезата на чл.
103, ал. 3 ЗЗД, както и дали е допустима компенсация спрямо цесионера
с вземане на ищеца срещу цедента ЕТ „В.-П.П.“, с оглед обявяване на цедента
в несъстоятелност и липса на предявяване на процесното
вземане в производството по несъстоятелност.
За да е допустим искът по чл. 439, ал. 2 ГПК в
настоящата хипотеза, следва изявлението за прихващане, на което се позовава длъжникът,
да е извършено след приключване на съдебното дирене в производството по
постановяване на съдебното решение относно пасивното вземане /в същия смисъл
решение № 50160/24.11.2022г. по т.д. № 2248/2019г. на ВКС, ТК, І ТО/. В случая
това условие е налице – ищецът се позовава на достигнало до ответника на
26.06.2019г. компенсационно изявление, след влизане в сила на решението по т.д.
№ т.д. № 5771/2015г. на СГС, VІ -16 състав.
По отношение възможността за извършване
на прихващане в хипотезата на чл. 103, ал. 3 ЗЗД в случая въззивният съд
споделя мотивите на СРС, като в жалбата не се поддържат конкретни оплаквания в
тази връзка. Съгласно цитираната разпоредба, ако длъжникът се е съгласил с
прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое
вземане към предишния кредитор. Нормата регламентира изключение от изискването
за насрещност на двете вземания, предмет на
прихващането, като дава право на длъжника, независимо от настъпилата смяна на
кредитора след съобщаване на цесията по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, да извърши
прихващане на дълга си към цесионера с вземане към цедента.
Съгласно тълкуване на ВКС, дадено в решения №№ 247/02.03.2018г. по т.д. №
1873/2016г. на ВКС, ІІ ТО и решение № 330/11.02.2019г. по т.д. № 2839/2017г. на
ВКС, ІІ ТО, правото на длъжника да прихване по чл. 103, ал. 3 ЗЗД задължението
си към цесионера със свое вземане към цедента, не е обусловено от изразяване на несъгласие с
цесията от длъжника, достатъчно е
длъжникът да не е изразил съгласие. ВКС дава указания в цитираната
съдебна практика, че непротивопоставянето на длъжника на цесията не се
приравнява на изразено съгласие с нея, като тежестта за доказване на наличието
на съгласие на длъжника по чл. 103, ал. 3 ЗЗД с цесията, се носи от цедента, съответно от цесионера,
като лица, които се ползват от този факт. С оглед изложеното, в случая, по арг. от чл. 103, ал. 3 ЗЗД и липсата на доказателства от
ответника за изразено съгласие с цесията от ищеца, за последния е възникнало
правото да извърши прихващане на задължението си към цедента
ЕТ с процесното задължение към ответника – цесионер и това право е надлежно упражнено с отправеното
извънсъдебно изявление за прихващане. По арг. и от
задължителните указания в ТР № 2/18.03.2022г. по т.д. № 2/2020г. на ВКС, ОСГТК,
погасителният ефект е настъпил към този момент.
По отношение на оплакването в жалбата за липса на
предпоставките за компенсация спрямо цесионера с
вземане на ищеца срещу цедента ЕТ „В.-П.П.“, с оглед обявяване на цедента
в несъстоятелност и липса на предявяване на процесното
вземане в производството по несъстоятелност:
С решение от 09.02.2018г. по т.д. № 186/2017г. на СОС
е обявена на основание чл. 608, ал.1 ТЗ, неплатежоспособността на ЕТ „В.-П.П.открито е производство по несъстоятелност на търговеца и
постановено прекратяване на дейността на предприятието му, като производството
по делото е спряно, на основание чл. 632, ал.1 ТЗ. С решение от 13.01.2020г. по
същото дело, на основание чл. 632, ал. 2 ТЗ,
производството по несъстоятелност е възобновено, назначен е временен
синдик и определена дата за встъпването му. С оглед изложеното по-горе, че
погасителният ефект на прихващането е настъпил с връченото на 26.06.2019г.
изявление за прихващане, т.е. преди решението за възобновяване на
производството по несъстоятелност на ЕТ „В.-П.П.са неоснователни
доводите в жалбата за приложение на нормите на чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал.
1 ТЗ. Ето защо доводите за започнал да тече срок за предявяване на процесното вземане в посочените срокове са изцяло неотносими. Правилни са мотивите на СРС, че с решението по
чл. 632, ал. 1 ТЗ от 2018г. не е бил назначен синдик, респ. предоставена
възможност на кредиторите на цедента ЕТ да предявят вземанията, за да са приложими визираните
норми. Съгласно чл. 632, ал.3 ТЗ, във възобновеното производство по
несъстоятелност, срокът за предявяване на вземанията започва да тече от момента
на вписването на решението по ал. 2, а към този момент материалноправният
ефект на прихващането е бил настъпил.
Други оспорвания, включително и относно
размера на процесното вземане, не са релевирани в
производството.
По изложените съображения, предявеният иск с правно
основание чл. 439 ГПК е основателен.
Предвид съвпадението на изводите на
двете инстанции, жалбата е неоснователна и решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При
горния изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззиваемия следва
да се присъдят претендираните и доказани разноски за настоящата
инстанция в размер на сумата 1200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. От
въззивника е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно. Минималният
размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ възлиза на сумата 840. 84 лв., поради което,
с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, размерът на претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде
намален до размера на сумата 1000 лв.
С оглед търговския характер на делото,
решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.12.2020г. по гр.д. № 47496/2019г. на
СРС, I ГО, 160 състав.
ОСЪЖДА „В.-Б.“ ЕООД, ЕИК *****да заплати на „М.П.“ ЕООД, ЕИК *****,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 1 000 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.