Р Е Ш Е Н И Е
№ 490/15.3.2023г.
Град Пловдив, 15.03.2023 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав, в открито заседание на двадесет и
първи февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: Анелия Харитева
Членове: Любомира Несторова
Г. Пасков
при секретар
Севдалина Дункова и с участието на прокурора Анелия Трифонова, като
разгледа докладваното от съдия Харитева к.а.д. № 35 по описа
на съда за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение №
1758 от 18.10.2022 г., постановено по административно дело № 853 по описа на
Административен съд Пловдив, ХVІІ състав, за 2022 година.
Първата касационна жалба е подадена от Г.Х.Ч. *** и се
иска
отмяна на решението в частта, с която е отхвърлен иска му до пълния предявен
размер от 30 000 лева, като неправилно и, необосновано и постановено при
съществени процесуални нарушения, съответно да се постанови ново решение, с
което да се уважи изцяло предявеният иск. Претендира разноски.
Втората
касационна жалба е подадена от Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ (ГДИН) и се иска
отмяна на решението в частта, с която ГДИН е осъдена да плати на Г.Х.Ч. сумата 2
729,58 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в Затвора Пловдив в периодите от 26.08.2020 г. до 30.03.2022 г. вкл., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба – 30.03.2022 г. – до окончателното изплащане
на сумата, като неправилно и необосновано и се постави ново решение, с което се
отхвърлят претенциите на ищеца или евентуално да се отмени решението в частта,
с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение за сумата над 1500 лева до
присъдения размер от 2 729,58 лева. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение да се остави в сила
първоинстанционното решение като правилно, неоснователни са жалбите.
Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.211, ал.1 АПК, и от
страни по делото, за които съответната обжалвана от тях част от решението е
неблагоприятна, поради което са процесуално допустими, но разгледани по
същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК са неоснователни
поради следните съображения:
Производството пред Административен съд Пловдив, ХVІІ
състав, е образувано по искова молба на Г.Х.Ч. срещу ГДИН за присъждане на
обезщетение в размер на 30 000 лева за понесени от ищеца неимуществени вреди –
обида, възмущение, стрес, притеснения, психологически дискомфорт и други, при
изтърпяване на наказание в Затвора Пловдив, защото е бил в пренаселени килии с
под 3 кв.м нетната жилищна площ, имало е дървеници, хлебарки и гризачи,
липсвала е течаща топла вода в килиите, появили се папиломи в интимната област,
работи в запрашена среда без предпазна маска и не му е била осигурена разходка
на чист въздух.
С решение № 1758 от 18.10.2022 г. ГДИН е осъдена да плати на Г.Х.Ч. сумата 2
729,58 лева, обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение,
внушаване на чувство на малоценност, в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия в периода от 26.08.2020 г. до 30.03.2022 г. вкл.,
при изтърпяване на наказание лишаване
от свобода в Затвора Пловдив,
както и законната лихва върху главницата от 30.03.2022 г. – датата на
подаване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил исковата
претенция до пълния предявен размер от 30 000 лева и за периода от 18.02.2020
г. до 30.03.2022 г., както и е осъдил
ГДИН да плати на ищеца разноски в размер на 10 лева, представляващи платената
държавна такса.
За да постанови решението си съдът е приел за
установено, че ищецът е постъпил в затвора на 26.08.2020 г. и е пребивавал там
до 30.03.2022 г., датата на подаване на исковата молба, поради което за периода
18.02.2020 г. – 26.08.2020 г. исковата претенция е приета за неоснователна.
За помещенията, в които е пребивавал ищецът, е
прието, че те са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена
вода и не се констатира нарушение на чл.20, ал.2 и 3 ППЗИНЗС, доколкото на ищеца
са били осигурени постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, а ползването
на баня се е осъществявало по утвърден график два пъти седмично, което съответства
на изискванията на чл.151, ал.1, т.3 ЗИНЗС, като по този начин на ищеца е
осигурен достъп до топла вода. Отделно от това, същият като работещ е имал
достъп до баня всеки работен ден. Бил е осигурен пряк достъп на дневна светлина
и възможност за проветряване чрез отваряеми прозорци, а отоплението се е
осъществявало посредством централно парно.
По отношение на оплакването за работа в запрашена
среда без предпазна маска съдът е приел, че продължителността на работния ден
на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка,
полагането на извънреден труд и условията
за работа се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство
(чл.79, чл.175, ал.2 ЗИНЗС, чл.59-61, чл.172, чл.174 ППЗИНЗС), като съгласно
чл.169а, т.1 ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено
да напускат определените от администрацията работни места, което изключва
възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т.нар.
в исковата молба „разходка на каре“ или престой на открито. За сметка на това на работещите лишени от свобода се осигурява почивка
през работния ден, те получават възнаграждение
за положения труд, който се зачита за намаляване срока на наказанието (чл.41,
ал.3 НК). Съответно като за недоказано е прието твърдението, че с назначаването
на работа, от която е можел да се откаже по всяко време, ищецът е бил поставен
в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, още
повече, че започването на работа е по желание на лишения от свобода (чл.164,
ал.5 ППЗИНЗС). Недоказано е според съда също твърдението, че на
ищеца не са предоставяни предпазни маски, тъй като от представени списъци на
работещите лишени от свобода е видно, че ищецът е получил срещу подпис лични
предпазни средства – маски и ръкавици.
Недоказано се явява според съда и твърдението за
игнориране от страна на ответника на здравословните проблеми на ищеца, защото
видно от амбулаторните листове за проведени прегледи на ищеца във връзка с
наличието на кондиломи (вирусни брадавици) в областта на гениталиите, са
проведени медицински прегледи и медикаментозни терапии.
Съответно обсъдените по-горе условия, в които ищецът е изтърпявал наказанието лишаване от свобода в
Затвора Пловдив, според съда не могат да се квалифицират като неблагоприятни по
смисъла на чл.3, ал.2 ЗИНЗС, нито могат да се приемат като жестоко, нечовешко
или унизително отношение.
Но през част от исковия период – от 26.08.2020 г.
до 16.07.2021 г. и от 03.08.2021 г. до 25.02.2022 г. вкл. или общо 522 дни –
ищецът е обитавал помещения, в които за всеки от лишените от свобода не е била
осигурена площ от минимум 4 кв. м, което според съда е достатъчно, за да се
приеме, че в тези периоди администрацията е поставила ищеца в неблагоприятни
условия по смисъла на чл.3, ал.2 ЗИНЗС.
Като доказани са приети също твърденията за
наличие на дървеници и хлебарки през исковия период, защото за 2020 г. е
представен само един протокол за извършени ДДД услуги от 18.09.2020 г., който е
за обработени само 900 кв.м, а за цялата 2021 г. са представени осем протокола,
в които е отразено, че е извършвана месечна обработка по договор, като според
съда, за са налице извършвани регулярно дейности по ДДД съгласно сключените
договори, би следвало да са извършени 12 посещения и да са представени 12
протокола; за 2022 г. са представени два протокола за извършени ДДД. Съдът е
направил извод, че за период от близо 20 месеца са представени 11 протокола за
извършени ДДД услуги, които не могат да обосноват извод, че от ответника са
предприети необходимите действия по дезинсекция и дератизация, което следва да
се квалифицира като нарушение, поставящо ищеца в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по смисъл на чл.3, ал.2 ЗИНЗС.
Наличието на дървеници и хлебарки категорично се установява и от показанията на
свидетеля Цайкин.
С оглед установеното поставяне на ищеца в неблагоприятни
условия по смисъла на чл.3, ал.2 ЗИНЗС, съдът е приел, че ищецът е претърпял
твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата
молба негативни психически състояния. Тези неимуществени вреди са пряка и
непосредствена последица от неизпълнението от страна на администрацията на
Затвора Пловдив на нормативно установени задължения да осигурят на изтърпяващия
наказание лишаване от свобода минимално необходима жилищна площ и обезпаразитени
спални помещения, като лишаването на едно лице от основни жизнени потребности е
равнозначно на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наложеното наказание по аргумент на § 1, т.1 ДР на ЗСП, според която „основни
жизнени потребности“ са достатъчно храна, облекло и жилище съобразно
социално-икономическото развитие на страната.
Изхождайки от нормата на чл.2, ал.2 ЗСП, съдът
приема, че физическото и психическото състояние на лицата, изтърпяващи
наказание лишаване от свобода, на които от страна на администрацията не е
осигурено задоволяване на основните жизнени потребности, и гражданите, които не
могат да си осигурят сами основните жизнени потребности, се намират в едно и
също социално положение, доколкото изпитват подобни физически и психически
притеснения. От друга страна, изхождайки от конституционно установения принцип,
че всички хора са равни по достойнство и права, съдът счита, че лишените от
свобода, изтърпяващи наказанието в условия на неосигурени основни жизнени
потребности, следва да бъдат третирани подобно на гражданите, които също живеят
в условията на незадоволени основни жизнени потребности. Съответно лишените от
свобода, които търпят вреди от липсата на осигурени основни жизнени потребности
в пълен обем, следва да бъдат компенсирани за конкретната липса на нормативно
установени условия за обитаване по начин, подобен на този, по който се
компенсират гражданите, които не могат да си осигурят сами основните жизнени
потребности. Затова според съда обезщетението за неимуществени вреди на ищеца
следва да се определи съобразно правилата на ЗСП и ППЗСП, най-близките хипотези на чл.9, ал.3, т. 5 и
чл.14, ал.1 ППЗСП. Тъй като за исковия с ПМС
№ 305 на МС от 19.12.2017 г. е определен месечен гарантиран минимален
доход в размер на 75 лв., то диференцираният минимален доход по чл.9, ал.3, т.5
ППЗСП е в размер на 54,75 лв., а доходът по чл.14, ал.1 ППЗСП е в размер до
187,50 лв., то дневният доход, който следва да бъде приет като необходим за
задоволяване на основните жизнени потребности, е 6,25 лв. От друга страна, в
периода от 26.08.2020 г. до 30.03.2022 г. вкл. ищецът е бил лишен само от част
от необходимото за задоволяване на основните му жизнени потребности, поради което
според съда размерът на компенсиращото обезщетение също следва да бъде
определен като 3/4 от 6,25 лв. или 4,69 лв. на ден, или за периода от
26.08.2020 г. до 30.03.2022 г. вкл. (582 дни) обезщетението е 2 729,58
лева. Този размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е
определен от съда при съблюдаване изискването на чл.52 ЗЗД – по справедливост с
оглед характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни
последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при
отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Отчитайки
конкретните обстоятелства, периодите на увреждането, характера и интензитета на
породените страдания и негативни преживявания, този размер на обезщетение
според съда най-точно и ще възмезди претърпените от ищеца неимуществени вреди. В
останалата си част исковата претенция е приета за недоказана и е отхвърлена.
Решението е правилно.
Въз основа на
установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на
материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен
състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК
препраща и към мотивите на ХVІІ състав.
Представената с
писмената защита епикриза от 25.05.2022 г. е неотносима към исковия период,
поради което не следва да бъде ценена и коментирана. Съответно следва да се
приеме, че в хода на касационното производство не са представени други писмени
доказателства, които да променят правнорелевантните факти и да налага други
правни изводи.
Правилен е изводът на
първоинстанционния състав, изведен от правилно установената по делото
фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки,
обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени
вреди през исковия период, произтичащи от неблагоприятни условия при
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от ищеца. Законът забранява
осъдените и задържаните да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и
унизително отношение и задължава държавата да им осигури условия за изтърпяване
на наложено им наказание, съобразени с уважението към човешкото достойнство,
като начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на
страдание или трудности в степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на
наказанието лишаване от свобода, и като се имат предвид практическите нужди на
лишаваните от свобода, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно
гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законовите задължения по
отношение на липсата на достатъчно жилищна площ и обезпаразитени помещения за
общо 582 дни, в резултат на което са претърпени вреди, пряка и непосредствена
последица от нарушаването на чл.3 ЗИНЗС.
Неоснователно е
възражението на ГДИН за недоказаност на предпоставките за реализиране на
отговорността по чл.284 ЗИНЗС. По категоричен начин са установени нарушенията
по чл.3 ЗИНЗС, поради което и с оглед презумпцията на чл.284, ал.5 ЗИНЗС,
според която, в случаите по ал.1 настъпването на неимуществени вреди се предполага
до доказване на противното, следва да се приеме, че когато ищецът докаже
извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се
презюмира. При това положение, доколкото са доказани от страна на ищеца
извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от специализираните органи по изпълнение на
наказанията, следва да се приеме, че ищецът е претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния,
които неимуществени вреди са в пряка причинно-следствена връзка с битовите
условия в помещенията в Затвора Пловдив, в които е бил настанен. В този смисъл
ирелевантен за основателността и доказаността на исковата претенция е фактът
какво е било емоционалното и психическото състояние на ищеца преди да постъпи в
затвора.
Противно на
възраженията на касатора Ч., касационната инстанция намира, че присъденото
обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ, в т.ч. и последната
такава, като следва да бъде отчетено и обстоятелството, че по цитираните дела
са установени множество извършени нарушения от специализираните органи по
изпълнение на наказанията, а в конкретния случай е установено единствено
пренаселеност на помещенията, в които е бил настанен ищецът и то не за целия
исков период, и недостатъчна грижа по отношение на обеззаразяването. Т.е., при определяне на конкретния размер на
обезщетението съдебният състав е съобразил възможния ефект върху ищеца, като са
обсъдени релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на наказанието
лишаване от свобода и по този начин са разгледани кумулативните, наслагващи се
ефекти от негативните условия върху ищеца, както изисква ЕСПЧ. Присъденото
обезщетение е справедливо определено и тъй като е фиксиран паричен еквивалент,
съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху ищеца, като се
имат предвид и размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения
по казуси, близки на процесния. Присъденото обезщетение дава разрешение в пълен
обем на възникналата отговорност на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита
наличието на правоотношение в пенитенциарно заведение, интензитета на вредите,
тяхната продължителност и кумулативния им ефект върху ищеца, както и
икономическия стандарт на страната.
Позоваването в касационната жалба на решение на ЕСПЧ по дело, заведено
пред този съд от самия Ч., е или неточно, или преждевременно, доколкото справка
по дело 2574/21 не може да бъде извършена на официалната съда на ЕСПЧ.
Съответно за настоящата инстанция не е възможно да съобрази практиката на ЕСПЧ
по конкретния казус.
Предвид всичко
изложено настоящият касационен състав намира, че решението е валидно, допустимо
и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото на
страните не се дължат разноски за касационната инстанция. Затова и на основание
чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1758 от
18.10.2022 г., постановено по административно дело № 853 по описа на
Административен съд Пловдив, ХVІІ състав, за 2022 година.
Решението е
окончателно.
Председател:
Членове:
1.
2.