МОТИВИ

към Присъда № 31 на С.районен съд от 18 октомври 2019 г.

по НОХД № 233/2019 г. по описа на същия съд

 

С обвинителен акт на С. районна прокуратура Р.Б.Е. *** е обвинен в престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 4, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК, извършено на 28.12.2018 г. в гр. С..

До започване на разпоредителното заседание „Б.” ЕАД, гр. С., за което в обвинителния акт е посочено, че е ощетено от описаното в него престъпление, редовно призовано, не е заявило пред съда, че желае да предяви граждански иск за обезщетяване на вредите от престъплението по обвинителния акт, респ. да се установи като граждански ищец в наказателното производство.

Пред съда подсъдимият, в присъствието на служебния си защитник адв. П. А., заявява, че признава изцяло всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразява съгласието си за тези факти да не се събират доказателства.

С определение, постановено в съдебно заседание на 18.10.2019 г., съдът на основание чл. 372, ал. 4 от НПК е обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва направеното от подсъдимия самопризнание по чл. 371, т. 2 от НПК, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.

В хода на съдебните прения прокурорът изразява становище, че обвинението е доказано по несъмнен начин и че този извод се подкрепя и от направеното от подсъдимия пред съда самопризнание на всички факти и обстоятелства, изложени в обвинителния акт и изразеното от негова страна съгласие за тези факти да не се събират доказателства. Отправя искане на подсъдимия да бъде наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 години, който на основание чл. 58а от НК да бъде редуциран до 1 година при първоначален строг режим на изтърпяване.

Служебният защитник на подсъдимия – адв. П. А. заявява, че с оглед самопризнанието на подсъдимия спрямо него следва да бъде постановена осъдителна присъда. Отправя искане съдът да индивидуализира наказанието в минималния законоустановен размер при условията на чл. 58а от НК.

Подсъдимият се солидаризира със становището на защитника си, изразено в хода на съдебните прения.

При упражняване на правото си на последна дума, подсъдимият моли да му бъде наложено минимално наказание. 

По реда на чл. 371, т. 2 от НПК подсъдимият признава следната фактическа обстановка.

На 28.12.2018 г. подсъдимият Р.Б.Е. *** и обикалял индустриалната зона на града, за да набележи обекти за кражби, тъй като бил трайно безработен и нямал парични доходи. Този ден около 17,00 ч. той прескочил оградата от задната страна (откъм река И.) на двора на „Б.” ЕАД, гр. С. на ул. „С. ш.” № . и влязъл в двора. Там той демонтирал свързващите кабели към акумулаторите на бетон-помпа марка „М. A.” с рег. № СО .. АХ, взел два броя акумулаторни батерии, марка „B.”, .., изнесъл ги поотделно от двора и ги предал в пункт за вторични суровини, известен като „И.”, находящ се в VІІ-ми квартал на града, за което получил сумата 85 лв. Около един час по-късно подсъдимият се върнал до паркинга в двора на „Б.” ЕАД на горепосочения адрес и след като отново прескочил оградата, той демонтирал свързващите кабели към акумулаторите на паркиран снегорин марка „М. A.” с рег. № СО .. АР, взел два броя акумулаторни батерии, марка „B.”, .. и ги скрил до стената, но се уплашил от приближаващи охранители и избягал пред река И. към VІІ-ми квартал. След като изчакал да се стъмни, той отново влязъл в двора на „Б.” ЕАД и тогава успял да изнесе складираните два акумулатора, след което ги предал в друг пункт за вторични суровини на св. Б. А. С., за което получил сумата 80 лв.

На 29.12.2018 г. около 13,00 ч. св. Г. Т. С., работещ в „Б.” ЕАД като „ръководител автотранспорт”, отишъл в двора на дружеството на горепосочения адрес, за да прегледа състоянието на автомобилите и установил, че бетон-помпата „М. A.” с рег. № СО .. АХ и паркираният в съседство снегорин „М. A.” с рег. № СО .. АР са с липсващи акумулатори и не функционират. Пред служители на РУ – С. св. С. описал липсващите акумулатори по цвят, волтаж и ампераж и приложил копия от фактури за закупуването им.

На 29.12.2018 г. два от акумулаторите били предадени с протокол за доброволно предаване от Б. К. И., който обяснил, че те са намерени в пункта на „И.” в VІІ-ми квартал, който ги бил закупил от подсъдимия за сумата 85 лв. Впоследствие св. Б. С., извършващ дейност по изкупуване на метали и вторични суровини, заявил, че на 29.12.2018 г. той закупил 2 броя акумулатори – черни на цвят, големи, за камион – от лице на име Р., с прякор „Р.”, който за произхода им отговорил, че са негови. Няколко дни по-късно св. С. предал акумулаторите за рециклиране в гр. С..

 Според заключението на назначената в досъдебното производство оценителна експертиза, остатъчната пазарна цена на инкриминираните акумулатори към 29.12.2018 г., след приспадане на овехтяването им, е общо 868 лв. и е формирана, както следва: 1/. 504 лв. – за 2 броя акумулаторни батерии, марка „B.”, .., всеки с цена на придобиване 360 лв. и 2/. 364 лв. – за 2 бр. акумулаторни батерии, марка „B.”, .., всеки с цена на придобиване 260 лв.

Съдът приема така изложената фактическа обстановка за безспорно установена въз основа на направеното от подсъдимия Р.Б.Е. самопризнание по реда на чл. 371, т. 2 от НПК на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Въпреки известната словесна разпиляност в началото на обстоятелствената част на обвинителния акт, тя все пак съдържа позитивно изложение на факти от предмета на доказване при спазване на стандарта по чл. 246, ал. 2 от НПК, без да се ограничава процесуалното право на подсъдимия да научи за какво престъпление е привлечен в това качество.

Признанието на тези факти от подсъдимия се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство № 338 ЗМ-658/2018 г. на РУ – С. гласни доказателствени средства: показания на свидетелите Г. С. (л. 13-14 и л. 15 от ДП) и Б. . (л. 17-18), както и обяснения на Е. в качеството му на обвиняем (л. 11-12); експертно заключение на Ц. Н. по оценителна експертиза (л. 37-38), писмени доказателствени средства – протокол за оглед на местопроизшествие от 29.12.2018 г. (л. 19-23) ведно с албум от фотоснимки (л. 24-26), протокол за доброволно предаване от 29.12.2018 г. (л. 27), протоколи за доброволно предаване от 30.12.2018 г. и 17.01.2019 г. (л. 28 и л. 29), протокол от 17.01.2019 г. за оглед на веществени доказателства (л. 30), ведно  с албум от фотоснимки (л. 31-33), писмени доказателства, събрани в хода досъдебното производство – 2 броя фактури (л. 40 и л. 41), характеристична справка (л. 54-55), декларация за семейно и имотно положение и имуществено състояние (л. 61-62).

Подсъдимият Р.Б.Е., с ЕГН **********, е роден на .. г. в гр. С., български гражданин, с постоянен и настоящ адрес ***, неженен, без образование, не работи.

Установява се от приобщената справка за съдимост (л. 42-53 от ДП), че подсъдимият е осъждан многократно.

Съгласно чл. 413, ал. 1 от НПК влезлите в сила присъди, решения, определения и разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. Затова за установяване на осъжданията на подсъдимия и за изграждане на изводи относно правните им последици, включително и за такива, относими към правната квалификация на инкриминираното с обвинителния акт деяние на подсъдимия, от значение е официалното им отразяване в справката за съдимост на подсъдимия, а не направеното от него самопризнание в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. Ето защо в случая, за да бъдат приети за установени осъжданията на подсъдимия, релевантни за квалификацията на деянието му като представляващо опасен рецидив, не е наложително те да бъдат описвани в обвинителния акт.

На следващо място, именно с оглед разпоредбата на чл. 413, ал. 1 от НПК осъжданията на подсъдимия с влезли в сила присъди сами по себе си не представляват факти, срещу които той би могъл да се защитава. Същият би могъл да осъществи защита единствено срещу значението на правните им последици за юридическата квалификация на деянието, в което е обвинен – с оглед предпоставките по чл. 29-30 от НК, но тези правни последици се преценяват с оглед материализираните в официални документи данни за съдебния статус на подсъдимия, а не с оглед обстоятелствената или диспозитивната части на обвинителния акт. В този смисъл, ако подсъдимият релевира пред съда възражение, че предходните му осъждания не обосновават правна квалификация на инкриминираното деяние като представляващо опасен рецидив с оглед липсата на някоя от предпоставките по чл. 29-30 от НК, то на общо основание такова възражение би било подложено на изследване и обсъждане от съда при постановяване на присъдата в рамките на преценка по същество на доказаността на обвинението и правилното приложение на материалния закон, което съдът дължи и служебно, а не с оглед описание на осъжданията в обвинителния акт. Съвсем отделен и допълнителен е въпросът, че в настоящото съдебно производство подсъдимият е имал неограничената процесуална възможност да възрази срещу значението на предходните му осъждания за правната квалификация на деянието, в което е обвинен, като представляващо опасен рецидив, но изобщо не е сторил това.

Затова в конкретния случай липсата на описание в обвинителния акт на релевантните за тази правна квалификация на деянието на подсъдимия негови предходни осъждания, не съставлява допуснато в досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните му права по смисъла на чл. 249, ал. 4, т. 1 от НПК, нито съставлява процесуална пречка съдът в настоящия вид съдебна процедура да приеме за установени фактите за тези предходни осъждания.

По горните съображения съдът приема за установено от обсъдената справка за съдимост, че към датата на извършване на деянието – предмет на обвинението в настоящото производство (28.12.2018 г.) от значение за правната му квалификация като представляващо опасен рецидив, са следните осъждания на подсъдимия за престъпления, извършени от него като пълнолетен:

1/. Осъждането му с одобрено на 20.12.2012 г. споразумение с последици на влязла в сила присъда от същата дата по НОХД № 618/2012 г. по описа на РС – И., с което на същия за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 26, ал. 1 от НК е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година и 6 месеца с първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип, изтърпяно от подсъдимия на 11.03.2014 г.

и

2/. Осъждането на подсъдимия за тежки умишлени престъпления от общ характер с различна правна квалификация, намиращи се в отношение на реална съвкупност помежду им, за които са постановени отделни присъди, респ. са одобрени споразумения с последици на влезли в сила присъди по НОХД № 491/2014 г. на РС – И., НОХД № 476/2014 г. на РС – С., 102/2015 г. на РС – С. и НОХД № 45/2016 г. на РС – С. и за които с определение по ЧНД № 471/2016 г. на РС – С. на подсъдимия е определено общо наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 години и 4 месеца при първоначален строг режим на изтърпяване, което е изтърпяно от него на 05.07.2017 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

Подсъдимият Р.Б.Е. е осъществил обективните признаци на престъплението кражба, визирани в чл. 194, ал. 1 от НК, като на 28.12.2018 г., за времето от 17,00 ч. до 19,00 ч. в гр. С., от двора на „Б.” ЕАД, гр. С., находящ се на ул. „С. ш.” № ., е отнел следните чужди движими вещи – 2 броя акумулаторни батерии марка „B.”, .., на стойност 504 лв. и 2 броя акумулаторни батерии марка „B.”, .., на стойност 364 лв., или всички вещи на обща стойност 868 лв., от владението на Г. Т. С., работещ като „ръководител автотранспорт” в „Б.” ЕАД, гр. С., без негово съгласие.

От субективна страна подсъдимият е извършил деянието при форма на вината пряк умисъл и с намерение противозаконно да присвои отнетите вещи. Той е съзнавал общественоопасния характер на извършваното от него деяние – че лишава от фактическа власт владелеца на чужди движими вещи без негово съгласие; предвиждал е, че с това ще засегне обществените отношения, свързани с упражняване правото на собственост на друго лице, а именно – че вещите ще преминат в негова фактическа власт и е искал настъпването на общественоопасния резултат на деянието – установяване на тази власт върху предмета на престъплението. Деянието на подсъдимия е било насочено към осъществяване на намерението му противозаконно да присвои вещите, като се разпореди с тях в свой или чужд частен интерес.

С оглед броя и общата стойност на отнетите вещи и високата степен на обществена опасност на подсъдимия извършеното от него деяние не представлява маловажен случай на кражба по смисъла на чл. 194, ал. 3, вр. чл. 93, т. 9 от НК.

Извършеното от подсъдимия престъпление – кражба по чл. 194, ал. 1 от НК представлява опасен рецидив.

За престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 26, ал. 1 от НК с одобрено на 20.12.2012 г. споразумение с последици на влязла в сила присъда от същата дата по НОХД № 618/2012 г. по описа на РС – И. на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година и 6 месеца при първоначален строг режим на изтърпяване на това наказание в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. От изтърпяването на това наказание на 11.03.2014 г. съгласно справката за съдимост, до извършването на деянието – предмет на обвинението по настоящото дело, не е изтекъл 5 годишен срок, чието изтичане съгласно чл. 30, ал. 1 от НК би изключило квалификацията на деянието като кражба, представляваща опасен рецидив.

За извършени от подсъдимия тежки умишлени престъпления с различна правна квалификация, намиращи се в отношение на реална съвкупност, са постановени отделни присъди, респ. са одобрени споразумения с последици на влезли в сила присъди по НОХД № 491/2014 г. на РС – И., НОХД № 476/2014 г. на РС – С., 102/2015 г. на РС – С. и НОХД № 45/2016 г. на РС – С. и за тези престъпления с определение по ЧНД № 471/2016 г. на РС – С. на подсъдимия е определено общо наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 години и 4 месеца при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор. С оглед приложените спрямо подсъдимия разпоредби за определяне на общо наказание за престъпленията по тези четири НОХД, намиращи се помежду им в отношение на реална съвкупност, за тях следва да се приеме, че е налице едно негово осъждане. Общото наказание по това осъждане на подсъдимия, а именно „лишаване от свобода” за срок от 3 години и 4 месеца, е изтърпяно от него на 05.07.2017 г. видно от справката за съдимост и от изтърпяването на това наказание до извършването на деянието – предмет на обвинението по настоящото дело, също не е изтекъл 5 годишен срок, чието изтичане съгласно чл. 30, ал. 1 от НК би изключило квалификацията на деянието като кражба, представляваща опасен рецидив.

Ето защо както осъждането на подсъдимия по НОХД № 618/2012 г. на РС – И. – от една страна, така и осъждането му за престъпления в реална съвкупност, за които са постановени отделни присъди респ. са одобрени споразумения с последици на влезли в сила присъди по НОХД № 491/2014 г. на РС – И., НОХД № 476/2014 г. на РС – С., 102/2015 г. на РС – С. и НОХД № 45/2016 г. на РС – С., за които му е определено общо наказание по ЧНД № 471/2016 г. на РС – С. – от друга страна, поотделно самостоятелно обосновават квалификация на инкриминираното в настоящото производство деяние като кражба, представляваща опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК – подсъдимият го е извършил, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е било отложено по чл. 66 от НК.

Наред с това, в тяхната съвкупност тези две отделни осъждания на подсъдимия обосновават квалификация на инкриминираното в настоящото производство деяние като кражба, представляваща опасен рецидив и по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК – подсъдимият го е извършил, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер и поне за едно от тях (а в случая – и за двете отделни осъждания) изпълнението на наказанието не е отложено по чл. 66 от НК.

Хипотезите на букви „а” и „б” на чл. 29, ал. 1 от НК са равностойни, не се намират в отношение на поглъщане една спрямо друга и ако са налице и двете, то съгласно трайно установената съдебна практика, деянието следва да се квалифицира като представляващо опасен рецидив едновременно по чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК.

В обстоятелствената част на обвинителния акт не е изложено нито едно конкретно фактическо обстоятелство в подкрепа на формулировката в неговия диспозитив, че за извършването на кражбата е използвано „неустановено техническо средство”. В настоящия вид диференцирана съдебна процедура съдът изгражда фактическите си изводи за обстоятелствата от предмета на доказване въз основа на извършено от подсъдимия цялостно признание на онези факти, които са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. С оглед съдържанието на обвинителния акт, въз основа на който е образувано настоящото съдебно производство, съдът приема, че самопризнанието на подсъдимия не обхваща фактът за извършване на кражбата да е използвано „неустановено техническо средство ”, тъй като по реда на чл. 371, т. 2 от НПК подсъдимият не може да признае факт, който не е посочен именно в тази (обстоятелствената) част на обвинителния акт. Словесното изписване в диспозитива на обвинителния акт, че за кражбата е използвано „неустановено техническо средство” представлява единствено извод на прокурора за наличие на по-тежко квалифициращо престъплението обстоятелство, обуславящо и цифровата му правна квалификация като престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 4, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК, но този извод е в конкретния случай необоснован. Необосноваността на обвинението не съставлява допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на правото на защита на подсъдимия по смисъла на чл. 249, ал. 4, т. 1 от НПК, което да обоснове прекратяване на съдебното производство по внесения обвинителен акт и връщане на делото на прокурора. В конкретния случай тази необоснованост представлява обстоятелствена и доказателствена неподкрепеност на твърдението на прокурора за наличие на квалифициращ признак от правната квалификация на деянието на подсъдимия, поради което изводът на съда за липсата на този квалифициращ признак следва да намери отражение по същество при произнасянето на присъдата, по който начин процесуалните права на подсъдимия и на ощетеното юридическо лице в настоящото производство не са по никакъв начин ограничени по смисъла на чл. 249, ал. 4, т. 1 и 2 от НПК. Ето защо и на основание чл. 304 от НПК съдът с присъдата призна подсъдимият за невинен за това за извършването на кражбата да е използвал „неустановено техническо средство” и го оправда по обвинението в това деянието му да съставлява престъпление с правна квалификация чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 4, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК.

По всички тези съображения съдът намира, че подсъдимият Р.Б.Е. виновно е извършил престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК.

За това престъпление в чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК е предвидено наказание „лишаване от свобода” за срок от две години до десет години, като съгласно чл. 196, ал. 2 от НК съдът може да постанови наред с наказанието „лишаване от свобода” и „конфискация” до една втора от имуществото на виновния.

С оглед изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК съдът е обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Ето защо и на основание чл. 373, ал. 2 от НПК съдът определи наказанието на подсъдимия за извършеното престъпление при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК.

Съдът не счита за сериозни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства процесуалната му изрядност в съдебното производство (за всяко съдебно заседание същият се е явявал, преведен чрез началника на съответния следствен арест, респ. затвор), нито самопризнанието му, което е израз най-вече на желанието му да се ползва от благоприятни за него последици от провеждане на диференцирана съдебна процедура, а не на искрена самокритичност към извършеното от него деяние, тъй като изявеното от него желание да възстанови вредите от извършеното престъпление е изцяло голословно (същият е трайно безработен, а и понастоящем изтърпява наказание „лишаване от свобода” по друго дело).

При индивидуализацията на наказанието на подсъдимия съдът взе предвид следните смекчаващи обстоятелства: сравнително невисока обща стойност на инкриминираните вещи – предмет на извършеното от него престъпление; липса на причинени с деянието на подсъдимия повреди на системи, възли и агрегати на превозните средства, към които са принадлежали тези вещи; липса на създадени от подсъдимия пречки пред разследването.

Тези обстоятелства обаче не са нито многобройни, нито изключителни, за да се приеме на основание чл. 55, ал. 1 от НК, че и най-лекото предвидено в закона наказание за това престъпление (2 години лишаване от свобода) ще се окаже несъразмерно тежко за подсъдимия. Това е така поради наличието и на отегчаващи отговорността му обстоятелства извън съставомерните такива – твърде тежко обременено съдебно минало на подсъдимия, обуславящо висока степен на обществената му опасност като извършител на престъпление (до постановявяне на присъдата подсъдимият е осъждан с отделни присъди общо 19 пъти, от които 11 пъти за тежки умишлени престъпления, извършени от него като пълнолетен и насочени изключително срещу собствеността), както и лоши характеристични данни на подсъдимия.

Ето защо съдът не прие наличието на основание по чл. 58а, ал. 4 от НК за индивидуализацията на наказанието на подсъдимия при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. С оглед превеса на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и на основание чл. 58а, ал. 1 от НК съдът счете, че за извършеното престъпление на подсъдимия следва да бъде определено наказание в минималния негов размер съгласно чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК, а именно – 2 години лишаване от свобода и след намаляването му с една трета, т. е. с 8 месеца, съдът наложи на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година и 4 месеца.

 Предпоставките за отлагане изтърпяването на това наказание, визирани в чл. 66, ал. 1 от НК, не са налице за подсъдимия и същият следва да изтърпи това наказание ефективно.

С оглед разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗИНЗС съдът определи първоначален строг режим на изтърпяване на така наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода”.

Подсъдимият не е женен, няма ненавършили пълнолетие деца, не притежава недвижими имоти и движими вещи с единична стойност над 1000 лв., не притежава парични средства по банкови сметки, ценни книжа, дялове в дружества, не работи и няма други източници на доходи. Затова и съдът не наложи факултативно предвиденото за престъплението наказание „конфискация”.

Съдът намира, че така наложеното на подсъдимия наказание “лишаване от свобода” за срок от 1 година и 4 месеца при първоначален строг режим на изтърпяване, е справедливо и е от естество да постигне целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК.

При този изход на делото и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата по сметка на ОДМВР – С. сумата 52,80 лв. за направените по ДП № 338 ЗМ-658/2018 г. по описа на РУ – С. разноски за възнаграждение на вещо лице по оценителна експертиза. 

Пред съда подсъдимият е защитаван от служебен защитник адв. П.А. – САК. Към настоящия момент възнаграждението на адв. А. все още не е определено от компетентния орган по Закона за правната помощ и поради това е неизвестно на съда. Осъждането на подсъдимия за неговото заплащане би могло да се осъществи по реда на чл. 306 от НПК.

По изложените съображения съдът единодушно постанови присъдата си.

                                                                      

РАЙОНЕН СЪДИЯ: