№ 166
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Светлин Михайлов
Величка Борилова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20221001001072 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и следв. от ГПК.
С въззивна жалба „Биад-С“ ООД обжалва решение № 1 151 от 19.10.2022 г.,
постановено по т.д. № 743/22 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3
състав, в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на „БГ изолация“ ЕООД на
основание чл. 92 ЗЗД, сумата от 11 665.84 лв., представляваща общо дължимата неустойка
по чл. 19, ал. 2 от договор за строително - монтажни работи от 05.05.2020 г. и във връзка с
неточно /забавено/ изпълнение на задължението на ответника за заплащане на дължимото
възнаграждение по фактури с № 10 893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и № 11
090/09.07.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.04.2022 г. и до
окончателното й погасяване, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да заплати сумата от 5 832.92
лв., представляваща задържана сума за гаранция за срочно изпълнение на основание чл. 16,
ал. 2 от договор за строително - монтажни работи от 05.05.2020 г. и съответно имаща
характер на незаплатено възнаграждение за изпълнени СМР по фактури с № 10
893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и № 11 090/09.07.2021 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 20.04.2022 г. и до окончателното й погасяване, както да заплати на „БГ
изолация“ ЕООД на основание чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД, сумата от 3 742 лв., представляваща
претърпени от ищеца вреди в резултат на неизпълнение на задължението на ответника за
заплащане на дължимите суми по фактури с № 10 893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и
№ 11 090/09.07.2021 г. в срок, изразяващи се в сторените разходи по допускане на
обезпечение на бъдещ иск по ч. т. д. № 16/20 г. по описа на ОС-Силистра и неговото
изпълнение, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.04.2022 г. и до окончателното
й погасяване, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2 493 лв. -
съответни разноски в производството.
В жалбата са инвокирани доводи, че съдът не е възприел направеното от него
1
възражение, че към датата на съставяне на процесните фактури вземанията отразени в тях
не са били ликвидни и изискуеми. Твърди, че съдът правилно е установил максималния
размер на претендираната неустойка, но не е установил действителната воля на страните,
отразена в договора. Твърди, че чрез процесния договор страните са уговорили механизъм
при изпълнението, на който дължимите суми по изпълнените СМР стават ликвидни и
изискуеми и се пораждат съответните права за плащане, респективно за правото да откаже
да извърши такова плащане. В тази връзка твърди, че съдът е приел, че плащането следва да
се извърши след подписването на актове обр.19 и издаването на съответните фактури, но
това не отговаря на действителното положение. Твърди, че в чл.4, ал.5 от договора изрично
е установен механизма на отчитането, а в ал.6 и ал.7 от същият член са уговорени фактите
при осъществяването, на които се поражда задължението за плащане и графика за плащане,
както и сроковете за изпълнение на всеки етап. Твърди, че в хода на процеса не е
установено да са подписвани протоколи за приемане на етапите, както и че е започнал да
тече 7 дневния срок за плащане. Твърди, че ищецът не е установил, че възложените работи
са изпълнение, дали е спазил сроковете, за да се установи наличието на забава за плащане.
Развива доводи за реда за приемане и отчитане на работата, уговорен между страните, като
за това се изисква и подписването за приемане от страна на главния изпълнител. Твърди, че
в хода на процеса ищецът не е установил, че представените актове изхождат от ответника, с
изключение на този от 11.12.2020 г. В тази връзка твърди, че от изложеното може да се
направи извод, че заприходяването на фактурите в счетоводството на ответника има само
данъчно счетоводен ефект, но не и правен, с оглед извода на съда, че работата е приета без
възражения. С оглед на това твърди, че за него не е възникнало задължение да заплати
извършената работа, както и оспорва позоваването от страна на съда на нормата на чл.301
от ТЗ. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното и вместо
него постанови ново, с което да отхвърли претенциите като неоснователни и недоказани,
като претендира и разноски.
Ответникът по въззивната жалба „БГ изолация“ ЕООД оспорва жалбата.
Твърди, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че безспорно е
установено, че ответникът е заплатил сумата от 48 611.04 лв. на 24.03.22 г., т.е. заплатил
изцяло трети фактури. Твърди, че от подписаните актове се установява, че ответникът е
приел работата, описана във фактурите, без възражения от страна на възложителя, поради
което за него е възникнало задължение да заплати стойността съобразно разпоредбата на
чл.4, ал.6 от договора. Твърди, че възраженията на ответника са неоснователни, тъй като в
случая е приложима разпоредбата на чл.301 от ТЗ, тъй като от момента на осчетоводяване
на фактурите ответникът е узнал за извършената работа и приемането от страна на лице без
представителна власт. Твърди, че по делото не са ангажирани доказателства същият да се
противопоставил веднага след узнаването, като в същият смисъл следва да се възприеме и
потвърждаването на разчети. С оглед на това твърди, че безспорно е установена забавата в
плащането, поради което предявените искове се явяват основателни доказани. Претендира
разноски за настоящата инстанция.
2
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства съобразно разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следната:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 1
151 от 19.10.2022 г., постановено по т.д. № 743/22 г. по описа на Софийски градски съд,
Търговско отделение, 3 състав, че „ Биад-С“ ООД е осъден да заплати на „БГ изолация“
ЕООД на основание чл. 92 ЗЗД, сумата от 11 665.84 лв., представляваща общо дължимата
неустойка по чл. 19, ал. 2 от договор за строително - монтажни работи от 05.05.2020 г. и във
връзка с неточно /забавено/ изпълнение на задължението на ответника за заплащане на
дължимото възнаграждение по фактури с № 10 893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и №
11 090/09.07.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.04.2022 г. и до
окончателното й погасяване, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да заплати сумата от 5 832.92
лв., представляваща задържана сума за гаранция за срочно изпълнение на основание чл. 16,
ал. 2 от договор за строително - монтажни работи от 05.05.2020 г. и съответно имаща
характер на незаплатено възнаграждение за изпълнени СМР по фактури с № 10
893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и № 11 090/09.07.2021 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 20.04.2022 г. и до окончателното й погасяване, както да заплати на „БГ
изолация“ ЕООД на основание чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД, сумата от 3 742 лв., представляваща
претърпени от ищеца вреди в резултат на неизпълнение на задължението на ответника за
заплащане на дължимите суми по фактури с № 10 893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и
№ 11 090/09.07.2021 г. в срок, изразяващи се в сторените разходи по допускане на
обезпечение на бъдещ иск по ч. т. д. № 16/20 г. по описа на ОС-Силистра и неговото
изпълнение, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.04.2022 г. и до окончателното
й погасяване, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2 493 лв. -
съответни разноски в производството.
Не се спори между страните, а се установява и от представеният по делото
договор от 05.05.2020 г. за изпълнение на строително- ремонтни дейности на обект- Смесена
сграда с офиси, търговски площи , подземни гаражи и жилища в УПИ XI-1799, кв. 74,
местност Витоша - ВЕЦ Симеоново, гр. София, че ответникът е възложил на ищеца СМР
срещу възнаграждение уговорено между страните.
Не се спори, а се установява и от разпоредбата на чл. 4 от процесния договор,
че стойността на възложените СМР е отразена в приложение 1 към договора в размер на
129 951.55 лв. без ДДС, като в ал. 3 е предвидена възможност за промяна на уговорените по
вид и количество СМР, чрез тяхното намаляване като обем и цена.
Не се спори между страните, че определена по този ред обща стойност на
възложените и изпълнени СМР е в размер на 116 658.37 лева без ДДС. Видно от
разпоредбата на ал. 5 от същият член страните са се съгласили отчитането на изпълнените
СМР да се извършва въз основа на двустранно подписан акт образец 19, като в ал. 6 са
постигнали съгласие заплащането на изпълнените СМР се извършва в 7-дневен срок от
протокол за приемането на съответния етап и оригинал на данъчна фактура.
Не се спори, а се установява и от разпоредбата на ал. 7 от същия член, че
страните по договора са постигнали съгласие разплащането на изпълнените СМР се
извършва съобразно график за разплащане или приложение 2 към договора, а според ал. 8 -
от всяко плащане се прави удръжка от 10 % за гаранция за качествено и срочно изпълнение.
Не е спорно между страните, че ответникът при извършваните периодични плащания по
договора е осчетоводил и задържал суми от по 5 832.92 лв., като гаранции по чл.16,
съответно за качествено и срочно изпълнение, които не са върнати на изпълнителя и към
момента на даване ход на устните състезания.
3
Не се спори, а се установява и от разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от договора, че
страните са постигнали съгласие при забавено изпълнение на задължението на възложителя
за заплащане на приетите СМР, същият да дължи неустойка в размер на 1% от изпълнените
СМР на ден, но не повече от 10% от стойността на договора. В чл. 16 от договора е
постигнато съгласие, задържаните суми по договора от 10% от стойността на всяко плащане
ще бъдат освобождавани, както следва: 5% за срочно изпълнение - до 30 календарни дни
след подписване на Констативен акт образец 16 за установяване годността за приемане на
строежа и 5% от гаранцията - за добро изпълнение - след представяне на банкова гаранция
със срок на валидност от 30 календарни дни след изтичане на сроковете на гаранционните
срокове по чл. 13 от договора, ако окончателното изпълнение е прието без забележки.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че за обекта е
издадено разрешение за ползване на 23.02.2022 г., което е издадено въз основа и на протокол
обр. 16 от 23.02.2022 г. за установяване годността за ползване на строежа.
От заключението на назначената съдебно-счетоводната експертиза се
установява, описаните в исковата молба три броя фактури с № 10 893/30.09.2020 г., № 10
948/11.12.2020 г. и № 11 090/09.07.2021 г. са осчетоводени и при двете дружества, като
ответникът е ползвал данъчен кредит по тях съгласно Закона за данък върху добавената
стойност и ги е осчетоводил към датата на издаването им. В заключението си вещото лице е
отразило, че по издадените от ответника фактури, ищецът е удържал общо за гаранция
сумата от 11 665.84 лв., както и че на 24.03.2022 г. ответникът е заплатил сумата от
48 611.04 лева, представляваща сборът на дължимите възнаграждения по трите, описани по-
горе фактури, който сбор представлява и стойността на останалите към тази дата общо
неразплатени СМР по тези три фактури, извън удържаните гаранции, за което обстоятелство
страните не спорят.
От представеният акт № 4 от 30.09.2020 г., подписан от представители на
двете страни, се установява, че същият съответства по стойност на фактура № 10893 от
30.09.2020 г., в която е отразено и приспадане на 5% от първо плащане по договора, поради
което е издадена на стойност от 56 634.80 лв. с ДДС, дължими за СМР по този акт 19. Не се
спори, а се установява и от заключението на назначената експертиза и от представените от
ищеца доказателства, че на 28.10.2020 г. ответникът е извършил частично плащане по тази
фактура, факт, противопоставим на ответника и установяващ получаване и приемане на
фактурата към тази дата. Тоест, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 6 от датата
28.10.2020 г., ответникът е в забава за заплащане на стойността по тази фактура.
От представената по делото фактура № 10 948 от 11.12.2020 г. се установява,
че отразената в нея сума съответства по стойност на СМР, описани по вид и количество като
приети от възложителя в акт № 5 от 11.12.2020 г., като актът е подписан от името и на двете
страни. Същото се установява и от фактура № 11 090 от 09.07.2021 г., която отразената сума
съответства по стойност на СМР, описани по вид и количество като приети от възложителя
по акт № 6 от 09.07.2021 г., като актът също е подписан от името и на двете страни, а по
фактурата е приспаднат и аванс от 6 497.58 лева без ДДС.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и от
направените уточнения от ищеца същият е предявил обективно съединени, при условията на
кумулативното обективно съединяване искове с правно основание чл. 92 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 34 997.52 лв., представляваща общо дължима неустойка за забавено
изпълнение на задълженията на ответника за заплащане на договореното възнаграждение,
4
дължима на основание чл. 19, ал. 2 от договора, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 11 665.84 лв., представляваща задържани гаранции, подлежащи на възстановяване
от възложителя на основание чл. 16 от договора и с правно основание чл.79, вр. чл. 82 от
ЗЗД за сумата от 3 742 лв., разноски в производство по обезпечаване на бъдещ иск и
неговото изпълнение, представляваща вреди от неизпълнение в срок на задълженията на
ответника за заплащане на възнаграждение по процесния договор и фактури.
С атакуваното решение № 1 151 от 19.10.2022 г., постановено по т.д. № 743/22
г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3 състав, че „ Биад-С“ ООД е
осъден да заплати на „БГ изолация“ ЕООД на основание чл. 92 ЗЗД, сумата от 11 665.84 лв.,
представляваща общо дължимата неустойка по чл. 19, ал. 2 от договор за строително -
монтажни работи от 05.05.2020 г. и във връзка с неточно /забавено/ изпълнение на
задължението на ответника за заплащане на дължимото възнаграждение по фактури с № 10
893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и № 11 090/09.07.2021 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от 20.04.2022 г. и до окончателното й погасяване, на основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД да заплати сумата от 5 832.92 лв., представляваща задържана сума за гаранция за срочно
изпълнение на основание чл. 16, ал. 2 от договор за строително - монтажни работи от
05.05.2020 г. и съответно имаща характер на незаплатено възнаграждение за изпълнени СМР
по фактури с № 10 893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и № 11 090/09.07.2021 г., ведно
със законната лихва върху тази сума от 20.04.2022 г. и до окончателното й погасяване, както
да заплати на „БГ изолация“ ЕООД на основание чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД, сумата от 3 742 лв.,
представляваща претърпени от ищеца вреди в резултат на неизпълнение на задължението на
ответника за заплащане на дължимите суми по фактури с № 10 893/30.09.2020 г., № 10
948/11.12.2020 г. и № 11 090/09.07.2021 г. в срок, изразяващи се в сторените разходи по
допускане на обезпечение на бъдещ иск по ч. т. д. № 16/20 г. по описа на ОС-Силистра и
неговото изпълнение, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.04.2022 г. и до
окончателното й погасяване, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2
493 лв. - съответни разноски в производството.
Решението е атакувано от ответника само в осъдителната част, поради което, в
частта, в която съдът е отхвърлил предявените искове същото е влязло в сила.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:
По отношение на така подадената въззивна жалба съдът намира, че същата е
подадена в установените срокове и от упълномощени лица, срещу подлежащ на обжалване
акт, поради което е процесуално допустима.
Релевираните от въззивника-ответник основания за незаконосъобразност на
решението са свързани с твърдения за неизследване на договорните отношения, оспорват се
изводите на съда по отношение на значението на факта на заприходяването на фактурите,
оспорват се изводите на съда по отношение на приемането на работата и приложението на
разпоредбата на чл.301 от ТЗ. Така наведените доводи за незаконосъобразност на
атакуваното решение съдът в настоящия си състав намира за неоснователни по следните
съображения:
Липсва спор между страните, а се установява и от разпоредбата на чл. 19, ал. 2
от договора, че страните са постигнали съгласие за заплащането на неустойка, дължима при
неизпълнение на основните задължения на всяка една от тях, като размерът на неустойката и
в ал. 1 и в. ал. 2 е с максимален размер от 10% от стойността на договора и/или
неизпълнените СМР.
5
Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). Разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД определя
функциите на неустойката като обезпечаваща изпълнението на задължението и
обезщетяваща вредите от неизпълнението. Правилото на чл. 92 ЗЗД е диспозитивно и при
липса на противна уговорка между страните обезщетителната функция на неустойката се
проявява чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта да доказва вредите от
неизпълнението, но чрез уговорката за неустойката не се ограничава размерът на
обезвредата на кредитора. Изводът се основава на нормата на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, която
изрично предвижда възможността кредиторът да иска обезщетение и за по-големи вреди,
които не се покриват от неустойката. Неустойката може да бъде уговаряна за различни
форми на неизпълнение. Страните по един договор могат да
уговорят компенсаторна неустойка за пълно неизпълнение, както и мораторна неустойка за
забавено изпълнение и неустойка за лошо изпълнение. С разпоредбата на чл. 19, ал.2 от
договора страните са уговорили неустойка за забавено изпълнение на основното задължение
на възложителя (главен изпълнител) да заплати в установените в договора срокове
извършените и приети работи, изчислена на база 1% за всеки просрочен ден, но в
максимален размер от 10% от стойността на целия договор. Тълкувайки волята на страните,
при условията на чл.20 от ЗЗД ( с оглед на поетите задължения и права) настоящият състав
намира, че уговорената между страните неустойка по чл.19, ал.2 от договора е мораторна
неустойка за забавено изпълнение на парично задължение.
За да бъде успешно проведен така предявеният иск за мораторна неустойка
ищецът следва да установи при условията на пълното и главно доказване съществуването на
действителен договор за изработка (извършването на СМР), съдържащ и валидна клауза за
неустойка, дължима от ответника на ищеца в случай на неизпълнение на поетото от
изпълнителя задължение да заплати извършената и приета по съответния ред работа, в
уговорените с договора срокове. Спорно пред първоинстанционния съд, както и пред
настоящата инстанция е приемането на работата от страна възложителя.
Наведените доводи за липса на доказателства за приемането на изпълнената
работа съдът в настоящия състав намира за неоснователни. Видно от отговора на исковата
молба, както и от обстоятелствената част на настоящата въззивна жалба ответникът,
настоящ въззивник оспорва приемането на извършената работа по установения в договора
начин. В тази връзка се твърди, че ищецът не е ангажирал доказателства за покана до
главния изпълнител за приемането на работата, както и че липсват доказателства
подписалият актовете от страна на възложителя да е упълномощен представител.
Константната съдебна практика, обективирана и в решение № 34 от 22.02.2010
г., постановено по т. д. 588/09 г. по описа на Върховен касационен съд, ТК, 2 т.о., решение
№ 94 от 02.03.2012 г., постановено по т.д. № 133/10 г. по описа на Върховен касационен съд,
ТК, II т.о. и редица др., последователно приема, че установяването на изпълнената и приета
работа може да се извърши с различни доказателствени средства чрез писмени доказателства
(приемо-предавателни протоколи за конкретно извършени видове работи, двустранно
6
подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др.)
съдебно-техническа експертиза, вкл. и гласни доказателства. В конкретния случай ищецът
твърди, че работата е приета и представя двустранно подписани протоколи за конкретно
извършените видове работи и тяхната стойност, а ответникът оспорва приемането на
работата, отразено в тях, като е навел твърдения, че липсват доказателства за
упълномощаването на лицето за приемане на извършените СМР, т.е. макар е не изрично
формулирано същият оспорва представителната власт на лицето подписало същите. Така
представените актове, имащи характер на частен свидетелстващ документ, нямат
обвързваща материална доказателствена сила за съда. Отразените в тях СМР съответстват
по количество и стойност на тези отразени във процесните фактури. Видно от
доказателствата по делото, вкл. и от заключението на назначената по делото съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорена от ответника са отразени в счетоводството на ответника
и същият е ползвал данъчен кредит. Дори да се приеме, че лицето подписало процесните
актове за приемането на работата е действало без представителна власт, то с оглед трайно
установената практика Върховен касационен съд, обективирана в множество решения
(решение № 109 от 7.9.2011 г., постановено по т.д. 465/10 г. II ТО на ВКС, решение №
12.6.2013 г., постановено по т.д. 431/12 г., II ТО на ВКС и др.), която се възприема и от
настоящия съдебен състав, при приложението на чл. 301 от ТЗ е прието, че тази разпоредба е
предназначена да гарантира сигурността на гражданския оборот, в случаите на извършени
без представителна власт действия. Налице е законова презумпция, че търговецът, който не
е надлежно представляван е потвърдил предприетите от негово име действия, ако веднага
след узнаването не се е противопоставил. Правните действия пораждат правни последици,
ако търговецът чрез надлежния си представител не се е противопоставил, веднага след
узнаването им. При търговските сделки, законодателят е приравнил мълчанието на мнимо
представлявания търговец на съгласие, респ. потвърждаване на сделката, при липса на
изрично противопоставяне веднага след узнаването на извършените правни действия в
хипотезата на мним представител. Посочено е, че при търговските сделки също е налице
висяща недействителност, но до момента на узнаването и непротивопоставянето на
търговеца, от чието име е сключена сделка без представителна власт, или евентуалното й
потвърждаване. Прието е, че за да се приложи чл. 301 ТЗ, достатъчно е да се докаже, че
търговецът е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт
действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат. Следователно при
узнаване на конкретното действие и неговото неоспорване, е налице потвърждаване на
действие без представителна власт. С оглед на така цитираната практика, както и предвид
събраните по делото и неоспорени от ответника доказателства, че същият е осчетоводил
представените фактури, ползвал е данъчен кредит по същите, както и че е извършил
надлежно пращане на сумите отразени във фактурите на 24.03.22 г., следва да се приеме, че
в случая е приложима разпоредбата на чл.301 от ТЗ и същият е приел извършената работа
без възражения. С оглед на изложеното настоящият състав споделя изводите на
първоинстанционния съд относно приемането на извършените СМР без възражения от
страна на ответника и неизпълнението на задължението от страна на същият в
7
едноседмичен срок от приемането на работата да заплати дължимото възнаграждение. Ето
защо съдът намира, че атакуваното решение в тази част е правилно и законосъобразно и
като такова следва да се потвърди.
По отношение на предявеният иск с правно основание чл.79, ал., вр.чл.82 от
ЗЗД за сумата от 3 742 лв., представляваща претърпени от ищеца вреди в резултат на
неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на дължимите суми по фактури с
№ 10 893/30.09.2020 г., № 10 948/11.12.2020 г. и № 11 090/09.07.2021 г. в срок, изразяващи
се в сторените разходи по допускане на обезпечение на бъдещ иск по ч. т. д. № 16/20 г. по
описа на ОС-Силистра и неговото изпълнение съдът намира, както и по отношение на
предявеният иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11 665.84
лв., представляваща задържана сума за гаранция съдът намира, че атакуваното решение е
правилно и законосъобразно.
Съобразно постановките на т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.02.2001 г. по
тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция като
втора инстанция по съществото на спора, които не са загубили значението си и след
приемането на новия ГПК, мотивите на въззивната инстанция трябва да отразяват решаваща,
а не проверяваща правораздавателна дейност. Разяснено е, че предмет на въззивното
производство е самият материалноправен спор, като дейността не е проверяваща спрямо
изводите (фактически и правни) на първата инстанция. Във въззивното производство съдът
следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция
фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни
изводи по съществото на спора. В тази връзка въззивната инстанция следва да изложи
собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността
й като решаваща. С оглед ограничения въззив, с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ограниченията в обсега на въззивната
дейност при липса на оплакване във въззивната жалба, се отнасят само до установяване на
фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсимиране на установените
факти под приложимата материалноправна норма и при приложението на императивна
материалноправна норма. Видно от подадената въззивна жалба ответникът не е релевирал
конкретни твърдения за незаконосъобразност на атакуваното решение. С оглед
задължителната практика цитирана по-горе съдът намира следното:
Липса спор между страните, а и от доказателствата по делото безспорно се
установява, че ответникът е задържал и не е възстановил на ищеца сума общо от 11 665.84
лв., представляваща гаранции по чл. 16 от договора, от която сума 5 832.92 лв.
представляват гаранция за срочно изпълнение по чл. 16, ал. 2 и 5 832.92 лв. представляват
гаранция за добро изпълнение по чл. 16, ал. 3 от договора. Съгласно чл. 16, ал. 2, гаранцията
се освобождава в 30-дневен срок от подписване на констативен протокол образец 16 за
установяване годността за приемане на строежа. От представените по делото доказателства
(разрешение за ползване) се установява, че протокол образец 16 е издаден от ДПК на
23.02.2022 г. и е послужил за основание за издаване на разрешението за ползване, поради
което ответникът дължи възстановяването на същата.
По отношение на останалата част от претендираната сума за възстановяване
8
съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че същата е недължима. Съгласно
разпоредбата на чл. 16, ал. 3, гаранцията за добро изпълнение се освобождава в срок от
представяне на банкова гаранция със срок на валидност до изтичане на сроковете по чл. 13
(съгласно чл. 20, ал. 4, т. 3 от Наредба № 2 от 2003 г. за въвеждане в експлоатация на
строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени
строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти). Минималните
гаранционни срокове на изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и
строителни обекти са за хидроизолационни, топлоизолационни, звукоизолационни и
антикорозионни работи на сгради и съоръжения в неагресивна среда е 7 години, а в
агресивна среда е 5 години от деня на издаване на разрешение за ползване. Безспорно тези
срокове не са изтекли, а от друга страна нито се твърди, нито има ангажирани доказателства
за представяне на банкова гаранция от страна на ищеца. Ето защо в тази част предявеният
иск е неоснователен и законосъобразно е отхвърлен от първоинстанционния съд.
По отношение на предявеният иск за присъждане на вреди, изразяващи се в
направени от ищеца разноски по обезпечаването на предявените искове съдът намира, че
предявеният иск, с правно основание чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД за претърпени вследствие
неизпълнението на ответника вреди е основателен и доказан. Неплащането в срок на сумите
по процесиите фактури, представлява неизпълнение на задължението на ответника да
заплати уговореното възнаграждение в срок и ищецът не би сторил разноските, ако
ответникът беше извършил плащането своевременно. Разноските по образуване и водене на
обезпечително производство и тези по налагане на мерките от съдебния изпълнител, са били
предвидими при сключване на договора и са пряка и непосредствена последица от
неизпълнението на ответника, тъй като са направени за защита на накърненото от
неизпълнението право на ищеца да получи цената на извършените строително- ремонтни
дейности, съобразно установеното в договора. Действително, съгласно т. 5 от ТР №
6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, направените от страните в
обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по
съществото на спора с оглед крайния му изход. В случая обаче обезпеченият иск не е
предявен поради извършено плащане след налагане на обезпечителната мярка и за ищеца не
съществува друг ред за обезщетяване за претърпените вреди, тъй като настоящото исково
производство касае други вземания на ищеца /не обезпечените такива/. Същевременно,
разпоредбата на чл. 81 ГПК е неприложима в обезпечителното производство, а
производството по налагане на обезпечителните мерки по чл. 400 ГПК не е изпълнително
такова и при реализирането му съдебният изпълнител не е компетентен да събира разноски.
Липсва спор, че в производство по обезпечение на бъдещ иск за дължимите и
незаплатени суми за възнаграждение по процесиите три фактури, ищецът е сторил разноски
от 40 лева за ДТ, 3 600 лева за адвокат и 102 лева - такси по налагане на обезпечението. Ето
защо атакуваното решение в тази част е законосъобразно и като такова следва да се
потвърди.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че изводите на
първоинстанционния съд са правилни и законосъобразни, поради което не следва да бъдат
ревизирани. Следва да се постанови решение, с което да се потвърди атакуваното като
правилно и законосъобразно.
По отношение на изявленията за присъждане на разноски в настоящето
производство, съдът намира, че такива се дължат на въззиваемата страна, поради което
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 2 500 лв., представляваща
възнаграждение за един адвокат пред настоящата инстанция.
Водим от горното Софийският апелативен съд
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖАДА решение № 1 151 от 19.10.2022 г., постановено по т.д. № 743/22 г. по описа
на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3 състав, като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА „Биад-С“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на „БГ изолация“
ЕООД, ЕИК: *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2 500 (две хиляди и
петстотин), представляваща разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в тридесетдневен срок от
съобщението за изготвянето му до страните пред Върховния касационен съд, при условията
на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10