№ 99405
гр. София, 11.08.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Частно гражданско
дело № 20231110123863 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление, подадено от [фирма] против Г. В. К. с искане за издаване
на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 1 000
лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № 316905 от
22.05.2019 г., сключен със [фирма], 274,28 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 22.05.2019 г. до 22.05.2020 г., 82,67 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 22.05.2020 г. до 24.04.2023 г., 945,11 лева, представляваща дължими такси по
Тарифа за таксите и разходите, 1 341,72 лева, представляваща неустойка по чл. 6.2 от
договора, дължима поради неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 04.05.2023 г. до окончателното плащане и разноските по делото.
Съдът, след като разгледа заявлението, намира, че са налице основания за
отхвърлянето му в частта, в която се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
за следните суми: 1 341,72 лева, представляваща неустойка по чл. 6.2 от договора, дължима
поради неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение и за сумата
от 945,11 лева, представляваща дължими такси по Тарифа за таксите и разходите, като
съображенията за това са следните:
Процесният договор за потребителски кредит е сключен на 22.05.2019 г., като
възникналото въз основа на него облигационно правоотношение се регулира от специалните
правила на Закона за потребителския кредит (ЗПК), в сила от 12.05.2010 г.
Съгласно изложените твърдения в т. 12 от заявлението, основанието, на което
заявителят претендира вземането си за неустойка в размер на сумата от 1 341,72 лева е
неизпълнение от страна на длъжника, в качеството му на заемополучател по процесния
договор за паричен заем, на задължението по същия за представяне на обезпечение в 3-
дневен срок от сключването на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо
те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна
отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер
е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции
на неустоечното вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване
1
изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на
неустойката е по – голям от причинените вреди. В рамките на един от основните принципи в
гражданското право – свободата на договаряне, намерил нормативното си отражение в чл. 9
ЗЗД страните по една двустранна правна сделка могат да уговорят неустойка за вредите от
неизпълнение на договорно задължение. Необходимо е обаче това неустоечно вземане да
има някоя от специфичните за неустойката функции. В противен случай клаузата за
неустойка би била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи
служебно, преценявайки клаузата към момента на сключване на договора и включването в
неговото съдържание – арг. т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
В конкретната хипотеза се касае за неустойка, дължима поради неизпълнение на едно
акцесорно по характера си задължение – за представяне на обезпечение, а с това и насочена
към обезпечаване на вреди, които не са преки такива – вредите, чието обезщетение се търси
с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Предвид това и съобразявайки
конкретния и размер, съдът намира, че тази клауза от договора за заем създава предпоставки
за обогатяване на едната страна – заемателя без правно основание, доколкото неустойката,
дължима заради неизпълнение не на главното, а не акцесорното задължение излиза извън
присъщите си функции по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и нарушава принципа за справедливост, поради
което същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
и като израз на неравноправна клауза – арг. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП.
В т. 12 от заявлението заявителят е посочил, че сумата от 945,11 лева представлява
стойност на дължими такси, без да е уточнил за какви по вид разходи е дължима сумата,
като въпреки изрично дадените указания на заявителя с разпореждането от 23.06.2023 г. в
тази насока, по делото остава неизяснено за каква насрещна услуга е начислена сумата,
което е самостоятелно основание за отхвърляне на заявлението за това вземане. Дори и да се
приеме, че се касае за разходи, свързани с действия на дружеството – кредитор по
извънсъдебно събиране на просрочените задължения, предвид позоваването в т. 12 от
заявлението на Тарифата за таксите и разходите, събирани от [фирма] и с оглед
съдържанието на същата (приложена в заверен препис към заявлението), то последните са
недължими, тъй като начисляването им е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а ЗПК,
предвиждаща възможността кредиторът да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не и да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
както и с разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че при забава е дължима
единствено законната лихва за забава, като целта на това вземане е да обезпечи кредитора
поради допуснатото неточно във времево отношение изпълнение – забавено такова. Съдът
намира за недопустимо под формата на такси да се начислява обезщетение за забавено
плащане над размера на законната лихва, което се явява и в противоречие с разпоредбата на
чл. 143, т. 5 ЗЗП.
В хипотезата на заявление по чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за
съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично
вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК /в този смисъл определение № 974 от
07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т. о., ВКС/.
Ето защо, заявлението в посочената по-горе част, както в съответната на същата част
от разноските по делото, следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран и на основание чл. 411, ал. 2 ГПК, съдът
2
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ искането на заявителя [фирма] за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК против Г. В. К. за сумата от 1 341,72 лева, представляваща неустойка по чл.
6.2 от договор за потребителски кредит № 316905 от 22.05.2019 г., дължима поради
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, за сумата от
945,11 лева, представляваща дължими такси по Тарифа за таксите и разходите, събирани от
[фирма], както и за сумата от 77,12 лева, представлява разноски по делото за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от искането.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба, пред Софийски градски
съд, в едноседмичен срок от съобщаването му на заявителя.
ПРЕПИС от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3