О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Гр. София, 25.11.2019 г.
Апелативният специализиран наказателен съд, в закрито
съдебно заседание на десет и пети ноември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г. ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА ИЛИЕВА
КРАСИМИРА КОСТОВА
като разгледа
докладваното от съдията Илиева внчд № 590/19
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл. 341, ал. 2, вр.
чл. 68, ал. 7 от НПК.
Образувано е по частна жалба на адв. Г.М., като
защитник на подс. П.Б.Б., срещу протоколно определение от 11.11.2019 г. по нохд
№ 3386/19 г. СНС. С посочения по-горе съдебен акт са оставени без уважение,
като неоснователни, исканията на защитата за отмяна на наложените на подс. П.Б.Б.
и на подс. Е.П.Ц. мерки за процесуална принуда „Забрана за напускане на
пределите на Република България“, както и за изменение на изпълняваната по
отношение на подс. Ц. мярка за неотклонение „Гаранция в пари“ в размер на 5
хиляди лева. В частната жалба е наведен довод за незаконосъобразност на
съдебния акт. Изложени са съображения за допуснати съществени нарушения на
процесуални правила, изразяващи се в липса на мотиви. Счита, че липсват данни,
които да обосновават опасност подс. Б. да се укрие извън пределите на страната.
Продължаването на мярката за процесуална принуда се явява прекомерно
ограничение и е в противоречие с целите, за които тя се налага. Моли за отмяна
на определението в обжалваната му част и постановяване на друго в обратен
смисъл.
В срока по чл. 342, ал. 1 НПК, първостепенният съдебен
акт е обжалван и от адв. Н.Д., като защитник на подс. Е.П.Ц.. Изразява
несъгласие с мотивите на съда, че предвид стадия на наказателния процес –
разпоредително заседание, предстоящото събиране и проверка на доказателства и
тежестта на предявеното обвинение, не следва да се отменя наложената на подс. Ц.
забрана да напуска пределите на Република България, така както и мярката му за
неотклонение „Гаранция в пари“ в размер на 5 хиляди лева. Прави оплакване, че
забраната да напуска пределите на Р България не е мотивирана от прокурора в
акта за нейното налагане, поради което се явява самоцел. Позовава се на липса
на данни подс. Ц. да се укрие извън страната, тъй като вече е напускал страната
след разрешение от прокурор и е спазил срока за завръщане. Подсъдимият е с
трайна уседналост в страната, семейно ангажиран, с дете, не притежава имущество
в чужбина, процесуалното му поведение позволява извод, че същият няма да осуети
развитието на воденото срещу него наказателно производство. Моли за отмяна на определението,
в обжалваната му част и постановяване на ново в обратния смисъл. Моли за
изменяване от „Гаранция в пари“ в „Подписка“ на мярката за неотклонение на
подс. Ц..
В срока по чл. 342, ал. 2 НПК възражения от прокурора
не са направени срещу постъпилите частни жалби.
АСНС преценява частните жалби за процесуално допустими,
като подадени от активно легитимирани страни, в 7-дневния преклузивен срок по
чл. 342, ал. НПК и срещу акт, подлежащ на въззивна проверка.
След като се запозна с наведените в частните
жалби доводи и доказателствата по делото и като извърши проверка служебно и
изцяло на правилността на атакуваното определение, АСНС преценява частните
жалби за неоснователни, поради което следва да бъдат оставени без уважение.
Атакуваният съдебен акт, като постановен при правилно тълкуване и прилагане на
процесуалния закон – потвърден.
Неоснователен е релевираният довод в
жалбите и на двамата подсъдими, че СНС не е изпълнил процесуалното си
задължение да мотивира съдебния акт, което процесуално нарушение съставлява
самостойно основание за отмяна на определението без да се разглежда спора по
същество.
От прегледа на съдържанието на
оспореното определение се установява, че СНС се е произнесъл поотделно за всяко
едно от исканията на подсъдимите. Изложил е, макар и пестеливо, относими и ясни
съображения за отхвърляне на защитните претенции. Ето защо, страните не са били
лишени от процесуалното си право да узнаят фактическите и правни основания,
обосновали оставяне на исканията им без уважение. За въззивната съдебна
инстанция не е препятствана възможността да извърши проверка на правилността на
формиране на вътрешното съдийско убеждение, поради което твърденията за наличие
на обсъжданото процесуално нарушение, не се споделят.
От доказателствената наличност се установява,
че подс. Е.П.Ц. и
подс. П.Б.Б.
са предадени на съд с обвинения за извършено умишлено престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 НК /участие, за времето от неустановена дата на месец януари 2017 г. до
27.02.2018 г., на територията на гр. София и страната, в организирана престъпна
група с участници 6 лица, създадена с цел извършване на престъпления по чл.
354а, ал. 1 и ал. 2 НК и с користна цел/, за което е предвидено наказание
лишаване от свобода от 3 до 10 години и покрива регламентирания в разпоредбата
на чл. 93, т. 7 НК критерий за „тежко престъпление“. Ето защо и тъй като
претендираното за осъществено престъпно посегателство е значително тежко, продължава да е налице първата
предпоставка за прилагане на ограничението по чл. 68, ал. 1 НПК.
На следващо място, както правилно е
заключил и СНС, съдебното производство, което заема централно място в
наказателния процес, е в стадия на подготвителни действия за разглеждане на
делото в съдебно заседание, поради което
и липсва окончателен съдебен акт, решаващ със силата на присъдено нещо
въпросите относно съставомерност, вина и наказване на подсъдимите. Наред с това
въззивният съд отбелязва, че легитимна цел на мярката за процесуална принуда
„Забрана за напускане на пределите на РБългария“ е да обезпечи присъствието на
изправеното пред правосъдието лице с обвинение за тежко умишлено престъпление
или за друго престъпление, с което е причинена смърт, в рамките на наказателно
производство в неговата цялост /не в отделна негова фаза или стадий/, като
попречи то да се укрие от правораздавателните органи в чужбина и така да осуети
приключването на процеса и реализиране на наказателната отговорност.
Анализът на данните по делото
недвусмислено сочи, че е налице опасност от укриване извън пределите на
страната и на двамата подсъдими.
Обв. Ц. несъмнено разполага със
средства, чийто произход е предмет на доказване в процеса, които да му позволят
да установи себе си в чужбина, с цел евентуално укриване от правораздавателните
органи. При проведения на 27.02.2018 г. обиск на подс. Ц. са намерени и иззети
пари в български лева и в евро /10295 лв. и 50 евро/, обезпечаващи възможността
той да пребивава и извън мястото на обичайното си местопребиваване.
Според въззивния съд, предходната
съдимост на подс. Б. /осъден на 1 година и 9 месеца лишаване от свобода със
споразумение по нохд № 1341/14 г. СГС, в сила от 03.04.2014 г., за престъпление
по чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, включващо 11 броя
успешни транзакции с чужд платежен инструмент, изпълнението на което е отложено
за изпитателен срок от три години, в рамките на който срок е реализирана и
предполагаемата престъпна дейност, предмет на образуваното пред СНС наказателно
производство/ съдържа обективни данни, очертаващи реална опасност от укриване
на този подсъдим извън страната, по отношение на когото не се прилагат никакви
други процесуални ограничения, тъй като той е без мярка за неотклонение.
По изложените съображения, защитният
довод за липса на опасност подс. Б. и подс. Ц. да се укрият извън пределите на
страната, мотивираща извод, че оспорената мярка за процесуална принуда се явява
самоцел, като лишен от основание, въззивният съд отхвърли.
АСНС преценява, че обезпечаването на процесуалното
задължение на подсъдимия Ц. да се явява в производството по делото, при
съобразяване с безукорното му поведение в процеса, успешно би се осъществило с
продължаване действието на оспорената от защитата мярка за неотклонение
„Гаранция в пари“. Нейният размер, като съответен на комплекса от
обстоятелства, очертани в разпоредбата на чл. 56, ал. 3 и чл. 61, ал. 2 НПК, а
именно – степента на обществена опасност на престъплението, доказателствата
срещу подсъдимия Ц., семейно и имуществено положение, не се преценява за
несъразмерен и явно завишен. Защитната претенция за отмяна на мярката за
неотклонение „Гаранция в пари“ и евентуално налагане на най-леката такава
„Подписка“, не може да бъде удовлетворена.
Предвид всичко изложено до тук АСНС
намира въззивните частни жалби за неоснователни, поради което следва да бъдат
оставени без уважение, а обжалваното определение, с което е оставено без
уважение искането на адв. Г.М.,
като защитник на подс. П.Б.Б. и това на адв. Н.Д., като защитник на подс. Е.П.Ц.
за отмяна на изпълняваната по отношение на всеки един от подсъдимите мярка за
процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“,
както и за отмяна на изпълняваната по отношение на подс. Е.П.Ц. мярка за неотклонение
„Гаранция в пари“ в размер на 5 хиляди лева, за правилно, поради което следва
да бъде потвърдено.
Така мотивиран и на основание чл. 68,
ал. 7, вр. ал. 6, вр. ал. 1, вр. чл. 270, ал. 3 и 4, вр. чл. 56, ал. 3, вр. чл.
61, ал. 2, вр. чл. 345, ал. 3 НПК, АСНС
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
протоколно
определение от 11.11.2019 г. по нохд
№ 3386/19 г. СНС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :