№ 13181
гр. София, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Цв. М.
при участието на секретаря Св. Л.
като разгледа докладваното от Цв. М. Гражданско дело № 20231110136347
по описа за 2023 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430,
ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на парични
задължения в размер на сумите, както следва: 3 171,66 лв., представляваща главница по
договор за потребителски паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г., с краен срок за
изпълнение – 14.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 16.02.2023 г. до окончателното плащане; 1 955,94 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 14.01.2010 г. до 14.01.2022 г., както и 92,50
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.01.2022 г. до 15.02.2023 г., за които
суми по ч. гр. дело № 14079/2023 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 28.03.2023 г.
Ищецът ..... твърди, че между ...., чийто правоприемник е .... и ответника С. И. И. е
сключен договор за потребителски паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г., по силата
на който му е предоставил паричен заем в размер на 3 510 лв., при годишен лихвен процент
от 8 % през първата година и ГПР от 16,18 %, като през всяка следваща година до края на
срока на договора кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на сбора на БЛП на
банката за потребителски кредити за съответния период на начисляване на лихвата плюс
договорна надбавка в размер на 4,250 пункта, или 12,750 % към момента на сключване на
договора за кредит. Поддържа, че кредитът е усвоен на 14.01.2010 г. по посочена от
кредитополучателя банкова сметка, като същият е следвало да бъде върнат чрез 144
анюитетни месечни вноски, ведно с договорните лихви и таксите при краен срок за
погасяване - 14.01.2022 г. Сочи, че от страна на ответника не са извършвани плащания,
поради което непогасени са останали сумите, както следва: 3 171,66 лв. – главница, 1 955,94
лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 14.01.2010 г. до 14.01.2022 г. и 92,50
лв. – мораторна лихва за периода от 15.01.2022 г. до 15.02.2023 г. Допълва, че с договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016 г. .... (с предишно наименование
....) е прехвърлил на ищеца вземанията си към ответника по процесния договор за
потребителски паричен кредит от 14.01.2010 г., като на 16.09.2022 г. е направен опит за
уведомяване на длъжника за извършената цесия, както и за обявяването на кредита за
предсрочно изискуем и пратката, изпратена до него на постоянния му адрес в гр. Казанлък,
1
се е върнала с отбелязване, че е получена от лице от домашните, а пратката, изпратена до
него на настоящия му адрес в гр. София, се е върнала с отбелязване, че е останала
непотърсена. При условията на евентуалност заявява, че цесията е породила действието си
спрямо ответника с връчване на уведомлението за нея като приложение към исковата молба,
на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът С. И. И. е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете. Не оспорва, че между него и .... е сключен договор за паричен заем
№ FL509795 от 14.01.2010 г., както и усвояването на заемната сума по него. Оспорва
извършената цесия от 18.01.2016 г. да е произвела действия спрямо него, поради което
оспорва активната легитимация на ищеца да претендира процесните вземания. Твърди, че е
извършвал вноски по кредита, които ищецът не е съобразил, поради което моли за
задължаването му да представи справки за платени суми, както и за начина на
разпределянето им. Заявява, че е налице неправилно отнасяне на платените от него суми от
страна на ищеца, считайки, че те са били насочени за погасяване единствено на начислени
такси и лихви, но не и на главници, с което е допуснато нарушение на добрите нрави. Счита
за нищожна клаузата за договорна лихва, тъй като води до значително неравновесие между
договарящите страни, позовавайки се на чл. 143, т. 5 от ЗПК, поради което счита
претендираната сума от 1 955,94 лв., надвишаваща повече от 50 % размера на главницата, за
изначално недължима. Оспорва и претенцията за мораторна лихва, тъй като от страна на
ищеца не е доказан моментът на изпадането му в забава. При условията на евентуалност
навежда довод за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за договорна и
мораторна лихва. Счита, че платените от него суми, в случай, че не бъдат отнесени за
погасяване на такси и неустойки, са достатъчни, за да покрият отпуснатата му заемна сума.
Отправя изрично искане за преизчисляване на платените от него суми, като същите бъдат
приспаднати от главницата по договора за кредит. С тези съображения отправя искане за
отхвърляне на предявените искове. Претендира и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С определение от 27.11.2023 г. съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване между страните обстоятелствата относно сключването на процесния договор за
потребителски паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г. с твърдяното съдържание, в
изпълнение на който кредитодателят .... е предоставил на кредитополучателя С. И. И.
заемната сума в размер на 3 510 лв.
Видно е, че по силата на договора кредитодателят .... следва да предостави на
кредитополучателя С. И. И. потребителски кредит в размер на 3 510 лв., за което
последният дължи годишна лихва, която през първата година от срока за издължаване е в
размер на 8,00 %, а за всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита е в
размер на сбора от базовия лихвен процент на банката за потребителски кредити за
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 4,250
пункта, или 12,750 % към момента на сключване на договора за кредит. Страните са
уговорили, че заемната сума следва да бъде върната чрез 144 равни (анюитетни) месечни
вноски с падеж на първата погасителна вноска – 14.02.2010 г. и падеж на последната
погасителна вноска – 14.01.2022 г., включващи главница и лихва, съгласно погасителен
план, според който през първата година от срока на издължаване на кредита вноската се
равнява на 37,99 лв., а за всяка следваща година до крайния срок на издължаване се равнява
на 55,88 лв., като същите са платими до 14-то число на съответния месец. Предвидено е още,
че годишният процент на разходите е в размер на 16,18 %, както и, че при забава в
плащането на една или повече погасителни вноски, банката има право да начисли
еднократна такса в размер на 30 лв., която служи за покриване на административните
2
разходи на банката, свързани с извършване на действията по събиране на изискуемите
просрочени плащания, както и, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както
и при предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи лихва (неустойка) за времето на
забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава. Съгласно чл. 19 от
договора всички уведомления и изявления трабява да бъдат направени в писмена форма и
ще се считат за получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата
с обратна разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма, достигнат до адресите на
страните, посочени в началото на договора. Според чл. 15 от договора при непогасяване
изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита, както и
при неизпълнение на което и да е друго задължение, вземането на банката за възстановяване
на целия кредит става предсрочно изцяло изискуемо, без да се прекратява действието на
договора, без да е необходимо каквото и да е волеизявление на банката. В чл. 21 се
предвижда, че с подписване на договора кредитополучателят потвърждава, че
предварително е уведомен за всички условия по кредита, прочел го и е съгласен с тях.
Представено е бордеро № 453264/14.01.2010 г. с референция 4151997, удостоверяващо
заплащането по посочената в договора банкова сметка на сумата от 3 510 лв. с посочено
основание за превода „усвояване на кредит 4151997“.
От договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г. се установява, че ...., в качеството
на прехвърлител, е прехвърлило в полза на ....., в качеството на приобретател, всички свои
права, права на собственост, облаги и участия върху и във вземанията, които ще бъдат
определени към датата на изтичане на крайния срок. В клаузата на чл. 4.3 от договора за
цесия се предвижда, че прехвърлителят упълномощава приобретателя с правото да действа
като негов представител при уведомяване на длъжниците от името на прехвърлителя, а
съгласно чл. 5.1 уведомяването ще се извършва чрез изпращане на уведомления от
приобретателя до всички длъжници с препоръчана поща с обратна разписка.
Към договора за възлагане на вземания от 18.01.2016 г. страните са подписали
потвърждение от същата дата, с което се установява предметът на извършената цесия, а
именно: вземанията във връзка с портфейл, индивидуализирани в приложение № 1 към него,
част от които е потребителски кредит № FL509795 от 14.01.2010 г., сключен с ответника С.
И. И., с краен срок за изпълнение – 14.01.2022 г. и дължими към 31.12.2015 г. суми по него,
както следва: 3 171,66 лв. – главница, 1 955,94 лв. – лихви и 92,50 лв. – такси и разноски,
или общо 5 220,10 лв.
От представеното пълномощно се установява, че на основание чл. 99 ЗЗД ...., чрез
изпълнителния си директор и прокуриста, е упълномощил адвокатско дружество „И. и Д.“,
участващите в него адвокати, както и ....., да извършват уведомяване при условията на чл.
99, ал. 3 ЗЗД във връзка с договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. на физически
лица – длъжници по договори за потребителски кредити за прехвърлянето към дружеството
на вземанията на банката.
От уведомление за извършено прехвърляне на вземания става ясно, че адв. Ж. Д., в
качеството му на пълномощник на .... (с предишно наименование .... и „Българска пощенска
банка“ АД) е изпратил такова от името на цедента до ответника С. И. И., с което го
уведомява за извършена цесия от 18.01.2016 г., с което задълженията му към банката по
договор за потребителски кредит № FL509795 от 14.01.2010 г. са изкупени от ......
Представено е и уведомление от адв. Ж. Д., в качеството му на пълномощник на ....., с
което уведомява ответника за негови просрочени задължения по договор за потребителски
паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г., предоставяйки му 15-дневен срок да ги погаси
по посочена банкова сметка, като при неизпълнение договорът за кредит ще се счита за
предсрочно изискуем.
3
Видно от известието за доставяне на „... към тях, двете уведомления са надлежно
получени от адресата им на 19.09.2022 г., чрез лице от адреса, на който са изпратени, а
именно: гр. Казанлък, ул. „Софроний Врачански“, бл. 30, вх. Б, ет. 3, ап. 16.
От изслушаното и прието по делото без оспорване от страните заключение на вещото
лице по съдебносчетоводната експертиза се установява, че с бордеро № 453264/14.01.2010 г.
с референция 4151997 и посочено основание „усвояване на кредит 4151997“, разплащателна
сметка с IBAN BG 81 BPBI 7940 10632 74702, посочена за сметка, по която кредитът се
усвоява, е кредитирана със сумата от 3 510 лв., като същата е послужила за погасяване на
други кредитни задължения на ответника С. И. И., въз основа на което експертът достига до
извод, че банката е изпълнила задължението си по процесния договор за потребителски
кредит № FL509795 от 14.01.2010 г., предоставяйки на кредитополучателя заемната сума от
3 510 лв., който я е усвоил. Експертизата е установила извършени в периода от 03.06.2010 г.
до 27.02.2013 г. 24 броя плащания в общ размер на 1 709,90 лв., отнесени за погасяване на
сумите, както следва: 338,34 лв. – главница, 1 289,42 лв. – лихви 82,14 лв. – месечни такси за
абонамент на разплащателна сметка при преводи, като след извършване на цесията от
18.01.2016 г. плащания по кредита не са правени. Според вещото лице към момента на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 16.02.2023 г. падежирали и просрочени са били 11
вноски по погасителния план към договора за кредит, като при съобразяване на
извършените плащания, отнесени за погасяване на такси, лихви и главница, непогасени са
останали сумите, както следва: 3 171,66 лв. – главница, 1 955,94 лв. – договорна лихва за
периода от 14.01.2010 г. до 14.01.2022 г. и 92,50 лв. – мораторна лихва за периода от
15.01.2022 г. до 15.02.2023 г.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи:
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД
Основателността на исковете се обуславя от установяване от ищеца наличието на
следните предпоставки: 1/ възникването на облигационно правоотношение по силата на
процесния договор за потребителски паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г. с
твърдяното съдържание; 2/ че кредитодателят е изпълнил задълженията си по договора, при
което за ответника е възникнало задължение за връщане на усвоената заемна сума, ведно с
възнаградителна лихва; 3/ настъпване на изискуемостта на вземанията; 4/ прехвърляне на
вземанията към длъжника на ищеца и уведомяване на ответника за извършената цесия; 5/
размера на претендираните суми.
В случая, съдът приема за безспорно установено по делото наличието на валидно
възникнало облигационно правоотношение между .... и С. И. И., произтичащо процесният
договор за потребителски паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г., с краен срок за
изпълнение – 14.01.2022 г., доколкото същият е представен в заверен препис по делото,
заедно с погасителния план към него, които страните са подписали на всяка една отделна
страница. Доколкото се касае за реален договор, то неговото действие е обусловено както от
постигането на съгласие между страните, така и от реалното предаване на
кредитополучателя на сумата, предмет на договора. В случая, както фактът на възникване на
облигационното правоотношение, така и реалното усвояването на сумата по него от 3 510
лв., се потвърждава от данните по представеното бордеро № 453264/14.01.2010 г., но също
така и изводите на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза за извършени от
ответника плащания в общ размер на 1 709,90 лв., което по естеството си представлява
извънсъдебно признание за сключване на договора и получаване на сумата по него,
доколкото той не би сторил това в случай, че е считал, че не е налице валидно сключен
договор за потребителски кредит, от който да се счита за обвързан.
Предвид изложеното, съдът приема, че кредитодателят ...., чийто правоприемник не се
4
спори, че е ...., е изпълнил изцяло задълженията си по договора за реално предоставяне на
паричната сума на кредитополучателя С. И. И., който от своя страна е усвоил същата, с
което за него е възникнало насрещното задължение да я върне съгласно уговорения от
страните погасителен план, ведно с надбавка, съставляваща печалба на кредитора.
Както вече се изясни по-горе, вземанията по процесния договор за потребителски
паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г. са прехвърлени от .... в полза на ..... по силата
на договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г., като от потвърждението от същата
дата, както и приложение № 1 към него, съдържащо вид и номер на договора за кредит, дата
на сключване, три имена и ЕГН на ответника, краен срок за изпълнение и остатък на
неплатени суми към 31.12.2015 г. в общ размер на 5 220,10 лв., се установява, че същият има
за предмет и вземанията срещу С. И. И., поради което съдът прави извод, че процесният
договор за кредит е част и се обхваща от предмета на сключения между .... от една страна, и
....., от друга страна, договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне, като прехвърлянето има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. Трайната съдебна практика, обективирана в решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. на ВКС и решение № 79/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г.,
II т. о. на ВКС, приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е въведеното от
законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено
именно от стария кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил, че
правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от стария кредитор. В случая, съдът приема за установено, че договорът за
прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. е произвел действие по отношение на ответника С.
И. И. и спрямо него носител на вземанията по договор за потребителски паричен кредит №
FL509795 от 14.01.2010 г. е именно ищцовото дружество - ...... Това е така с оглед данните
по делото за извършено упълномощаване от страна на изпълнителния директор и
прокуриста на .... в полза на адвокатско дружество „И. и Д.“, група от адвокати, както и .....
да представляват банката като извършват следните действия във връзка с договор за
прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. - да уведомяват съгласно условията на чл. 99, ал. 3
ЗЗД физическите лица - длъжници (в това число основни длъжници, съдлъжници и
поръчители) по договори за потребителски кредити) в това число договори за кредитни
карти и овърдрафти) за прехвърлянето към дружеството на вземанията на банката срещу
физически лица - длъжници, произтичащи от посочените договори за кредит, предмет на
договор за прехвърляне на вземания; да извършват всички необходими правни и фактически
действия с оглед надлежното уведомяване на длъжниците по вземанията, прехвърлени въз
основа на договора за прехвърляне на вземания, като третират всички лични данни по
стриктно конфиденциален начин и осигуряват пълно спазване на приложимите изисквания
за защита на личните данни. Посочено е, че пълномощното е валидно до 31.01.2026 г., ако не
5
бъде оттеглено по-рано от упълномощителя с писмено уведомление до всяко от
упълномощените лица. Представено е още и уведомление от 16.09.2022 г., адресирано до
ответника и изходящо от адвокатско дружество „И. и Д.“, чрез адв. Ж. Д., в което е
посочено, че с договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. между .... и ..... банката е
прехвърлила портфейл от необслужвани вземания, определени и индивидуализирани в
Приложение № 1 към договора за цесия, сред които е и произтичащото от договор за
потребителски кредит № FL509795 вземане. Съдът намира, че получаването на
уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на исковата молба
и доказателства към нея, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник
съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Следователно, с
връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие спрямо
длъжника (в този смисъл – Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.
о.) и следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК.
Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомяването, то получаването на същото като приложение към исковата молба
в рамките на съдебното производство по предявен иск за изпълнение на цедираното вземане
следва да се приема за надлежно връчване /в този смисъл са Решение № 123 от 24.06.2009 г.
по т. д. № 12/2009 г. II т. о., ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т.
о., ВКС, Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., II т. о., ВКС, Решение № 78
от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.
д. № 1711/2013 г., I т. о. на ВКС/. Налице е и изрично упълномощаване на цесионера от
страна цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, като в
Решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ВКС, е прието, че по силата на
принципа за свободата на договарянето (чл. 9 от ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това
упълномощаване не протИ.речи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, като в
този случай представителната власт възниква по волята на представлявания – цедента,
съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, а обемът й се определя според това, което
упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. В случая, такава упълномощителна клауза
се съдържа в договора за цесия от 18.01.2016 г., а от представеното пълномощно се
установява не само упълномощеното лице, но също така и обхватът на фактическите
действия, за които упълномощаването се отнася, а именно: да уведоми съгласно чл. 99, ал. 3
ЗЗД физическите лица - длъжници за прехвърлянето към дружеството на вземанията на
банката, произтичащи от договорите за кредит, посочени в приложението към него, в чийто
предметен обхват попада и процесният договор за потребителски кредит № FL509795 от
14.01.2010 г.
Ето защо, съдът приема, че е налице активна материалноправна легитимация на ищеца
....., произтичаща от представения договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016
г., който е произвел действие по отношение на ответника и спрямо него носител на
вземанията по договор за потребителски кредит № 3604017 от 08.03.2019 г. е именно
ищцовото дружество.
От страна на С. И. И. не се твърди, а и не се доказва да е изпълнил точно задълженията
си за заплащане на дължимите суми, поради което той се явява неизправна страна, което на
основание чл. чл. 15 от договора е обусловило правото на кредитора да го обяви за
предсрочно изискуем. В случая, в този смисъл са и констатациите на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза, която съдът кредитира на основание чл. 202 ГПК като
обективно и компетентно изготвена, установяваща, че погасителна вноска с падеж –
14.02.2010 г. е била погасена едва на 03.06.2010 г., както и, че всички погасителни вноски от
33-та нататък са останали непогасени, поради което обективните обстоятелства, обуславящи
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, са налице. Установява се също така, че с
уведомление от 16.09.2022 г. изявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно
6
изискуем е достигнало до ответника на 19.09.2022 г., т. е. преди подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК – 16.02.2023 г., в какъвто смисъл е отбелязването в представеното известие на
„.... Нещо повече, към този момент вече е бил настъпил и крайният падеж на процесния
договор за потребителски паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г. – 14.01.2022 г., а
това означава, че с оглед разясненията, дадени в мотивите на т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по
тълк. дело № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, в която се приема, че предсрочната изискуемост на
вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали
на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането“, въпросът относно надлежно съобщаване на
предсрочната изискуемост на ответницата е ирелевантен. Този факт следва да бъде
съобразен от съда, въпреки че не са налице последиците на надлежно обявена предсрочна
изискуемост на цялото задължение по договора за кредит. Длъжникът – ответник по иска,
дължи изпълнение, за тази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът,
договорен от страните – в случая за цялото вземане, тъй като дори когато в производството
не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявената
предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да
бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на това вземане по
отношение на вече падежиралите вноски – в този смисъл са и задължителните за съда
разяснения, дадени в мотивите на т. 2 от горния тълкувателен акт. Нещо повече, дори това
да не беше така, принципно няма пречка обявяването на кредита за предсрочно изискуем да
бъде извършено и в хода на исковото производство по реда на чл. 422 ГПК, като
изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като
приложение към нея. В тези случаи изявлението поражда правните си последици с връчване
на препис от исковата молба и приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако
са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване на
преимуществото на срока. Упражняването на това потестативно право на банката и
настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото производство
представляват факт от значение за съществуването на претендираното право на вземане за
главница и възнаградителна лихва, който следва да бъде съобразен от съда на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. В случая, уведомлението от 16.09.2022 г. е представено като приложение към
исковата молба и видно от разписката за връчване препис от него е получен от ответника в
хода на процеса - на 10.10.2023 г. чрез пълнолетно лице от адреса – баща му.
На следващо място, от страна на ответника С. И. И. са наведени възражения за
наличие на нищожна клауза в процесния договор за потребителски кредит № FL509795 от
14.01.2010 г., касаеща възнаградителната лихва, поради протИ.речие с добрите нрави.
Последното е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да
възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й
положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно Решение №
285/12.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV г. о. и др. добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и годишен
процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедлИ.стта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква
да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС е приемал, че
протИ.речаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва – в този смисъл са Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. №
7
1106/2003 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II
г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о., Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о. и др. Съгласно решение №
1359/11.03.2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV г. о. няма установен универсален
критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите нрави. Този въпрос се решава
конкретно, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и
размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при
които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия
и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й. В случая,
като съобрази, че задължението за връщане на заемната сума от кредитополучателя И.
заедно с договорна лихва в конкретен размер, е включено като клауза в процесния договор
за кредит, в която ясно е описан начинът на формиране на същата – 8,00 % през първата
година и сборът от БЛП на банката - 12,750 %, за който няма данни да е бил едностранно
увеличен от страна на банката, плюс договорна надбавка в размер на 4,250 %, конкретните
размери на лихвата по месечни погасителни вноски, които са ясно обособени в
погасителния план, при съпоставяне размера на лихвата с размера на отпуснатата заемна
сума, но също така и уговореният от страните срок на договора – 144 месеца, съдът намира,
че уговорената лихва не протИ.речи на добрите нрави. Същевременно, изчислявайки я по
реда на чл. 162 ГПК с помощтта електронен лихвен калкулатор, размерът й не надвишава
три пъти размера на законната лихва за забава върху главницата за същия период, при
определения от БНБ основен лихвен процент за 2010 г. плюс 10 % надбавка, което
ограничение е въведено с цитираната по-горе съдебна практика, приложима към процесното
правоотношение, като критерий за действителността на клаузата за лихва. Ето защо,
клаузата на чл. 3 от договора за кредит, включваща в съдържанието на месечната вноска и
надбавка, представляваща печалба за кредитора, не е нищожна и ответникът С. И. И. дължи
на кредитора възнаградителната лихва.
Въз основа на заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза по
делото се установи, че от негова страна са извършени плащания по договора в общ размер
на 1 709,90 лв., послужили за погасяване на сумите, както следва: 338,34 лв. - главница, 1
289,34 лв. – лихви и 82,14 лв. – месечни такси за абонамент на разплащателната сметка, от
която се обслужва кредитът. Основанието за заплащане на последната произтича от клаузата
на чл. 5, т. 3 от договора, според която този вид вземане се равнява на 2,50 лв. месечно, като
видно е, че тя също е част от представения погасителен план. В случая, с оглед извода на
съда за действителност на клаузата за възнаградителна лихва, няма основание извършените
от ответника плащания да се отнесат за погасяването на процесните суми по начин,
различен от този, отразен в движението по разплащателната сметка, изследвана от вещото
лице по съдебносчетоводната експертиза, достигнало до извод, че редът на погасяване на
кредита по компоненти е спазен от страна на банката. Както се посочи по-горе, останалите
непогасени суми по процесния договор за кредит № FL509795 от 14.01.2010 г. са, както
следва: 3 171,66 лв. – главница, 1 955,94 лв. – договорна лихва за периода от 14.01.2010 г. до
14.01.2022 г. и 92,50 лв. – мораторна лихва за периода от 15.01.2022 г. до 15.02.2023 г., на
колкото се равняват и претендираните от ищеца такива.
При това положение следва да се отговори на въпроса каква част от тях ответникът
дължи да заплати, като в тази връзка бъде разгледано своевременно релевираното от него с
отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност.
В практиката на ВКС е прието за приложима по отношение на задължението за
главницата по банков кредит общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-
годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните
погасителни вноски, тъй като уговорката между страните за връщане на предоставена като
кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. По отношение
8
на момента, от който започва да тече давността настоящият състав споделя изложеното в
Решение № 50173/13.10.2022 г., постановено по гр. д. № 4674/2021 г. по описа на ВКС, III г.
о., а именно: началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за
който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита. При уговорка за разсрочване на части на
едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече
кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи
изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания.
Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът
на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната
изискуемост, като същият подход е възприет и в Решение № 38/26.03.2019 г., постановено
по т. д. № 1157/2018 г. по описа на ВКС, II т. о. В случая, крайният срок на процесния
договор за потребителски паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г. е изтекъл на
14.01.2022 г., а заявлението по чл. 410 ГПК е подадено в съда на 16.02.2023 г., т. е. към този
момент общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла. Следователно, вземането на
ищеца за невърнатата главница по договора за кредит не е погасено по давност, а това
означава, че ответникът дължи да го заплати в останалия непогасен размер от 3 171,66 лв.,
колкото е и заявеният от ищеца такъв, поради което предявеният иск за главница е
основателен и следва да се уважи изцяло.
Посочената сума следва да се присъди ведно със законната лихва от даттаа на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 16.02.2023 г. до окончателното плащане.
По отношение на вземането за възнаградителна лихва по погасителни вноски по
договор за банков кредит безспорно приложение намира кратката 3-годишна давност по чл.
111, б. „а“ ЗЗД, но началният момента, от който тя започва да тече, също е датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита – в този смисъл е Решение №
50173/13.10.2022 г., постановено по гр. дело № 4674/2021 г. по описа на ВКС, III г. о. и
мотивите на ТР от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ВКС, ОСГТК. Както вече се
посочи по-горе, считано от крайният срок на договора за кредит - 14.01.2022 г. до датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 16.02.2023 г., 3-годишната погасителна давност
не е изтекла, поради което предявеният иск за възнаградителна лихва в размер на 1 955,94
лв., начислена за периода от 14.01.2010 г. до 14.01.2022 г., също е основателен и следва да се
уважи изцяло.
Това е така и по отношение на акцесорната претенция за мораторна лихва в размер на
92,50 лв., начислена за периода от 15.01.2022 г. до 15.02.2023 г., която също е останала
непогасена, поради което този акцесорен иск също е основателен и следва да се уважи
изцяло.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението
на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. С оглед изхода на
спора – цялостна основателност на предявените искове, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на заявителя – ищец следва да се присъдят сторените разноски в производството по ч.
гр. дело № 14079/2023 г. по описа на СРС, 79 състав, както и в исковото производство,
които съответно възлизат на 284,40 лв. – платена държавна такса е адвокатско
възнаграждение, както и на 404,40 лв. – платена държавна такса и депозит за ССчЕ. С оглед
изхода на спора на спора, в полза на ответника не следва да се присъждат разноски с
настоящия съдебен акт.
9
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от ....., ЕИК ...., със седалище и адрес
на управление: ...., сграда „... срещу С. И. И., ЕГН ********** и адрес: ...., установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
С. И. И. дължи на ..... сумата от 3 171,66 лв., представляваща главница по договор за
потребителски паричен кредит № FL509795 от 14.01.2010 г., с краен срок за изпълнение –
14.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 16.02.2023 г. до окончателното плащане; сумата от 1 955,94 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 14.01.2010 г. до 14.01.2022 г., както и сумата
от 92,50 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.01.2022 г. до 15.02.2023 г., за
които суми по ч. гр. дело № 14079/2023 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 28.03.2023 г.
ОСЪЖДА С. И. И., ЕГН ********** и адрес: .... да заплати на ....., ЕИК ...., със
седалище и адрес на управление: ...., сграда „..., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
284,40 лв., представляваща разноски в производството по ч. гр. дело № 14079/2023 г. по
описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 404,40 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10