Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 31.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11123 по
описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.04.2020 год.,
постановено по гр.дело №16592/2018 год. по описа на СРС, ГО, 64 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Райфайзенбанк“
/България/“ ЕАД срещу Д.Х.Т. искове с правно основание чл. 420, ал. 1 и 2 ТЗ и
чл. 92, ал. 1 ЗЗД,че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 668.85 лв. – редовно падежирала главница за периода от
05.07.2016 год. до 05.10.2017 год. по договор за кредит от 08.06.2015 год.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№3743/2017 год. по описа на РС – Малко Търново, сумата от 7 379.69 лв. – изискуема главница, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 26.02.2019 год. до окончателното й изплащане,
сумата от 115.13 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху вноски от присъдената главница от
1 624.04 лв. за периода на забавата от 08.11.2017 год. до 24.02.2019 год.,
считано от падежа на всяка вноска за главницата за посочения период, сумата от 912.83 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 05.07.2016 год. до 23.10.2017 год. и сумата от 262.82 лв. – неустойка за забава за забава за периода от 05.07.2016
год. до 06.11.2017 год. включително, като искът за изискуема главница е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 7 578.78 лв. и
ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 1 475.41 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 253.70 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен искът за изискуема главница за разликата
до пълния предявен размер от 7 578.78 лв., е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Райфайзенбанк“ /България/“
ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното решение било неразбираемо
и необосновано. СРС бил възприел неправилна фактическа обстановка, без да вземе
предвид всички доказателства по делото. От една страна приел, че предсрочно
изискуемата главница е в размер на 5 755.65 лв. – определен на основание
чл. 162 ГПК на база заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза и представения погасителен план. По отношение на редовно
падежиралата главница за периода от 05.07.2016 год. до 05.10.2017 год. счел, че
отговаря на претендираната сума съгласно уговореното в договора и не е била
платена, поради се дължи. СРС приел, че следва да се присъди и тази главница,
чиято изискуемост е настъпила /предвид уговорения падеж/ от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 08.11.2017
год. до датата на обявяване на предсрочната изискуемост – 24.02.2019 год., на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК и предвид Тълкувателно решение №8/2017 год. на ВКС
по тълк.дело № 8/2017 год., ОСГТК. При това стигнал до извода, че следва да се
присъдят като падежирали вноските за периода от 08.11.2017 год. до 24.02.2019
год., която сума съобразно погасителния план възлиза на 1 624.04 лв.
/определена по реда на чл. 162 ГПК/. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Д.Х.Т. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, но е неправилно.
Безспорно е във въззивното
производство, че на 08.06.2015 год. между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на
който банката предоставила на кредитополучателката кредит в размер на 10 365.34
лв., а последната се задължила да го върне в срок от 84 месеца, т.е. до
05.06.2022 год., ведно с годишна лихва – за първите 12 месеца, считано от
първата падежна дата на кредита, в размер на 9.124 %, а след това в размер на
6-месечен SOFIBOR и 8.003 надбавка – на 84 анюитетни вноски, дължими на 5-то число на
съответния месец, считано от 05.07.2015 год. до 05.06.2022 год., съгласно
погасителен план – неразделна част от договора. Клаузата на чл. 8.1 от договора
установява като случай на неизпълнение просрочването на плащане от
кредитополучателя на която и да е вноска или част от вноска за повече от 31 дни
от съответната дата на дължимо плащане, като съгласно чл. 11.1, при неплащане
от страна на крудитополучателя изцяло или частично на което и да е парично
задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение,
считано от 151-вия ден кредитът /непогасената главница, ведно с дължимите
такси, разноски, лихви и наказателна надбавка/ става автоматично предсрочно
изискуем.
Не се спори също така, че сумата по
кредита е била усвоена от ответницата на 08.06.2015 год.
Установено е въз основа на заключението на
вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че за периода от 08.06.2015 год. до датата, на която се
твърди, че е настъпила предсрочната изискуемост – 24.10.2017 год., и към датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.дело №3743/2017 год. по описа на РС – Малко Търново – 08.11.2017 год.
вземанията на банката възлизат, както следва: месечни вноски за главница с
настъпил падеж, а именно от 1-ва вноска до 28-ма вноска – 2 786.40 лв.,
месечни вноски за възнаградителна лихва с
настъпил падеж, а именно от 1-ва вноска до 28-ма вноска /включително и да дните
от 06.10.2017 год. до 24.10.2017 год./ – 1 870.33 лв., наказателна лихва,
изчислена върху просрочените вземания по
главницата за периода от падежа на вноските до 24.10.2017 год. – 290.33 лв.
/или общо 4 947.06 лв./. От постъпилите суми от ответницата и от наличните
парични средства в банковата й сметка били погасени следните задължения:
месечни вноски за главница от 1-ва вноска до 13-та вноска – 1 117.71 лв.,
месечни вноски за възнаградителна лихва от 1-ва вноска до 13-та вноска – 957.80
лв. и наказателна лихва просрочените вземания – 27.51 лв. /или общо
2 103.02 лв./. Размерът на незаплатената от ответницата сума към
24.10.2017 год. и към 08.11.2017 год. възлизала на 10 422.97 лв., от която
1 668.68 лв. – месечни вноски по главница с настъпил падеж, 7 578.95
лв. – предсрочно изискуема главница /остатъчна без падежирали вноски/, 912.53
лв. – възнаградителна лихва и 262.81 лв. – лихва за просрочие /наказателна
лихва/. За периода от 05.11.2017 год. до 23.10.2018 год. /в който период изтичат
падежите на вноски от 29-та до 40-та/ вземанията на банката възлизали, както
следва: за месечни вноски по главница с настъпил падеж към 23.10.2018 год. –
3 061.31 лв.; предсрочно изискуема главница /остатъчна без падежиралите
вноски, към 23.10.2018 год./ – 6 186.31 лв.; възнаградителни лихви с
настъпил падеж към 23.10.2018 год. – 1 449.56 лв.; възнаградителна лихва
върху остатъчна главница – 25.16 лв.; наказателна лихва върху месечните вноски
по главницата – 639.87 лв. и наказателна лихва върху остатъчната главница –
56.08 лв.
С т. 18 от Тълкувателно решение №
4/2013 год. от 18.06.2014 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, е
разяснено, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора,
което настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие
на две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължимите суми по кредита
и упражнено от кредитора право за обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от него за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на
изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните
факти, обуславящи настъпването й. От дадените разяснения произтича извод, че
предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в 11.1 от
процесния договор – като последица единствено от забавата в плащането на
дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за уведомяване на
кредитополучателя.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно
решение № 8/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2017 год., ОСГТК, допустимо е
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В
мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че решението на съда
трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, което
задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска,
ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го
погасяват, съгласно чл. 235, а. 3 ГПК.
Обявяването на кредита за предсрочно
изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство, образувано по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на банката за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен
документ, който е представен като приложение към исковата молба. В тези случаи
изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с
приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените
в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на
срока. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Упражняването на това
потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната
изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факт от
значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и
възнаградителна лихва, който следва да
бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на
претендираните суми – виж например Решение № 86 от 27.10.2020 год. на ВКС по
т.дело № 2118/2019 год., І т. о., ТК.
В разглеждания случай във въззивното
производство е безспорно, че към 25.02.2019 год., когато на ответницата, чрез
назначения й особен представител, са били връчени преписи от исковата молба и
приложенията към нея, в т.ч. покана от 29.09.2017 год., съдържаща изявление на
банката за обявяване на предсрочната изискуемост, обективните предпоставки за
превръщане на кредита в предсрочно изискуем са били осъществени /видно и от
данните в заключението по съдебно-счетоводната експертиза/.
Единственият спорен между страните въпрос
е свързан с размера на дължимата главница. В тази връзка настоящият съдебен
състав приема следното:
С първоинстанционното решение е присъдена
сумата в размер на 1 668.85 лв., представляваща редовно падежирала
главница за периода от 05.07.2016 год. до 05.10.2017 год. /т.е. към 08.11.2017
год. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК/. В посочената част съдебният акт е влязъл в сила /тъй като не е
бил обжалван от някоя от страните/ и се ползва със сила на пресъдено нещо – виж
чл. 296, т. 2, чл. 297 и чл. 298 ГПК, която трябва да бъде зачетена от
въззивния съд.
По отношение на останалата
неиздължена част от главницата в общ размер на 7 578.95 лв. /без
възнаградителна лихва – виж сбора от вноските по главницата съобразно
погасителния план към процесния договор за кредит/, се налага извода, че една
част от тази сума, а именно вноските по главницата, дължими за периода от
05.11.2017 год. /т.е. от 08.11.2017 год. – датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/ до 25.02.2019
год. /датата на връчването на исковата молба и приложената към нея покана
до ответницата/, т.е. от 29-та до 44-та, са с настъпил падеж по време на
исковото производство, а по отношение на останалата част от сумата /разликата
над падежиралите в хода на исковото производство вноски до размера от
7 578.95 лв./ е настъпила предсрочна изискуемост на кредита в хода на
исковото производство – на 25.02.2019 год. с връчване на исковата молба
и приложената към нея покана до ответницата. Посочените факти, които са
настъпили след предявяване на иска, са правнорелевантни по отношение на
изискуемостта на претендираното вземане, поради което и следва да бъдат взети
предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Ответницата нито твърди, нито
установява, че тази сума е била заплатена на банката, а доказателствената
тежест в тази насока е била нейна съгласно правилото на правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК.
Изводите на въззивния съд не
съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Решението на СРС следва да бъде
отменено в обжалваната му част, в която искът по отношение на главницата е
отхвърлен като неоснователен за разликата над 7 379.69 лв. до размера от
7 578.78 лв. /т.е. за сумата от 199.09 лв./, която претенция подлежи на
уважаване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.02.2019
год. до окончателното изплащане.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да
заплати на ищеца неприсъдената част от разноските в първоинстанционното
производство за държавна такса, за възнаграждение за вещо лице, за
възнаграждение за особения представител на ответницата и юрисконсултско
възнаграждение в общ размер на 28.73 лв., направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 25 лв., за възнаграждение за
особения представител на ответницата в размер на 150 лв. и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., както и неприсъдената част от разноските в
заповедното производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
общ размер 4.94 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 15.04.2020 год.,
постановено по гр.дело №16592/2018 год. по описа на СРС, ГО, 64 с-в, в
частта му, в която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Райфайзенбанк“ /България/“ ЕАД срещу Д.Х.Т. иск с правно основание чл. 430,
ал. 1 ТЗ за разликата над 7 379.69
лв. до размера от 7 578.78 лв. /т.е. за сумата от 199.09 лв./ – изискуема
главница по договор за кредит от
08.06.2015 год., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „РАЙФАЙЗЕНБАНК“ /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, „Експо ***“, срещу Д.Х.Т. с ЕГН **********,
с адрес: ***, иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, че ответницата дължи на
ищеца разликата над 7 379.69 лв. до размера от 7 578.78 лв. /т.е.
сумата от 199.09 лв./, представляваща изискуема главница по договор за кредит от 08.06.2015 год., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 26.02.2019 год. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Д.Х.Т. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК“ /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, „Експо ***“, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 28.73
лв., направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на 25 лв., за възнаграждение за особения представител на ответницата в
размер на 150 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 4.94 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/