№ 345
гр. Габрово, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на шестнадесети
юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Елисавета Б. Илиева
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20224210100455 по описа за 2022 година
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по предявена от Г. СТ. К., ЕГН **********, с адрес гр. Габрово,
ул. „********" 78, ет. 2, ап. 4 срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл.
53 Е, вх. В искова молба, с която се претендира със сила на пресъдено нещо да бъде
установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 3456 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по договор за потребителски
кредит № 30035828018 от 20.03.2019 г..
Ищецът твърди, че сумата, която е предмет на отрицателния установителен иск
е недължима, тъй като клаузата, съдържаща се в договора за потребителски кредит е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и разпоредбите на ЗПК, поради
което и не пораждала правни последици, съответно задължение за заплащането й.
В законоустановения срок, предвиден в чл.131 ГПК ответникът е депозирал
отговор на исковата молба, в който изразява становище за недопустимост, евентуално
за неоснователност на предявения иск. Счита, че предявеният иск е недопустим поради
липса на правен интерес, тъй като при наличие на платени без основание на ответника
парични суми ищецът разполага с правна възможност да предяви осъдителен иск за
сумата.
Възражението е неоснователно:
Диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът
в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Не може да
бъде споделена тезата, че отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна
1
форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би била
в пълен обем по отношение засегнатото от спора право. В случая ищецът не твърди да
е погасил процесното възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, а твърди,
че с извършените плащания е погасил част от главницата и лихвите по кредита, тъй
като процесната клауза, съдържаща се в договора за потребителски кредит е нищожна.
Тези твърдения са достатъчни за наличието на правен интерес.
По същество оспорва предявения иск като счита, че клаузата касаеща
заплащането на предоставен пакет допълнителни услуги предвидена в процесния
договор е действителна и в съответствие с разпоредбите на ЗПК. Моли да се отхвърли
предявения иск.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят и от представените договор за потребителски кредит
Стандарт № 30035828018 от 20.03.2019 г. и погасителен план към него, подписани от
ищеца се установява, че „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД се задължило да
предостави на Г. СТ. К. сума в размер на 4200 лева, която кредитополучателят се
задължила да върне, заедно с уговорената възнаградителна лихва, на 36 месечни
погасителни вноски, всяка с размер от 199.02 лева, с падеж 20-то число на съответния
месец, като последната погасителна вноска е с падеж 20.03.2022 г.. Уговорен е
годишен лихвен процент – 39.10 %, ГПР – 46.37 %, като общата сума за плащане е
7184.80 лева. В договора е уговорено още, че по избран и закупен пакет от
допълнителни услуги от кредитополучателя е дължимо и възнаграждение от 3456 лв.,
платимо на разсрочено плащане заедно с всяка от погасителните вноски, като към
всяка от вноските се добавя сумата в размер на 96 лева, или общото задължение по
кредита и по пакета за допълнителни услуги е в размер на 10620.80 лв., а месечната
погасителна вноска е в размер на 295.02 лв..
Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените
такива, съдът намира за неотносими.
Предявен е отрицателен установителен иск, с правна квалификация чл. 124, ал. 1
ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че ищецът не дължи на ответника
сумата 3456 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги по договор за потребителски кредит № 30035828018 от 20.03.2019 г.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест, по иск с
правна квалификация 124, ал. 1 ГПК ищецът не носи доказателствена тежест, тъй като
отрича в правната му сфера да съществува правно задължение за плащане на
процесната парична сума. Това поражда в тежест на ответника задължението да докаже
валидно възникнало правоотношение между страните, елемент от съдържанието на
което е задължението на ищеца да заплати възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги. Казаното предполага да е налице валидна уговорка за
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, която да поражда задължение
2
за престирането ѝ.
С измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. на съда се вмени служебното
задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7,
ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв, тъй като е сключен между търговец и ищеца,
която е физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Така в т. 1 на
решението по дело С-472-11 е прието, че за да може да изведе последиците от
констатирането на неравноправния характер на договорна клауза, националният съд,
който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака потребителят, който
е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна на посочената
клауза. А в т. 2 от решение по дело С-243/08 е прието, че националният съд е длъжен
да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства.
В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в разпоредбата на чл. 143 е
дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези
на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, а такива са тези, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Това разрешение
съответства и на възприетото в Директива 93/13/ЕИО. Според чл. 3 от последната,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание.
В случая условията на договора вероятно не са договорени индивидуално,
включително ответникът не излага такива твърдения и затова потребителят Г. СТ. К.
не е имала възможност да влияе върху съдържанието им. Клаузата за заплащане на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги противоречи на добрите
нрави и има подчертано неравноправен характер, все характеристики, които я
превръщат в нищожна и поради това – негоден източник на правни последици.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на
падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
ползването на предоставения заем.
3
Възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги, които имат за
предмет правни способи за изменение съдържанието на договорната връзка, което
обичайно изисква само съгласието на страните по договора, в никакъв случай не може
да поражда вземане за допълнително възнаграждение и само на това основание
клаузата следва да бъде преценена като неравноправна.
От друга страна, тази клауза не отговаря и на изискванията на ЗПК. В договора
не е формирана цена за всяка от услугите по отделно, съгласно чл. 10а, ал. 4 ЗПК,
която разпоредба императивно изисква „видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит." В настоящия случай в договора за потребителски кредит не са
посочени видът, размерът и действието, за което се събират съответните такси,
формиращи възнаграждението. В сключеното между страните споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги са изброени вида на услугите, които
може да ползва потребителят, но възнаграждението, дължимо за всяка една от тях не е
индивидуализирано в рамките на общата цена от 3456 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Съдът намира, че т. нар. "допълнителен пакет услуги", за който
се дължи възнаграждение в размер почти равен на този на предоставения заем, не
попада в приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу тази такса
(възнаграждение) не се дължи никакво поведение от страна на кредитора – видно е, че
сумата се дължи за предоставените допълнителни възможности на потребителя да
управлява кредита, като би могъл да променя условията по погасителния си план,
както и да получава допълнителни заеми при облекчени условия. В този аспект това
вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, нито
заради определени действия, предприети от кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК.
Заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, т. е. то е
дължимо само за „възможността за предоставянето" на въпросните допълнителни
услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде или е била реално ползвана
по време на действието на сключения между страните договор. Следва да се има
предвид, че принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не за
хипотетично предоставената му възможност такава услуга да се ползва в неопределен
бъдещ момент.
Наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската цел на
клаузата да служи за увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения
заем, което от своя страна води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Добавено
4
към уговореното възнаграждение по договора, възнаграждението за допълнителния
пакет услуги надхвърля размера на предоставената главница по договора, т. е.
несъмнено води до многократно превишаване тавана на ГПР, което от своя страна
обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал.
5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. В допълнение,
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от
потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто
именно е характерът на предоставения допълнителен пакет услуги, поради което и на
това основание уговорката се явява нищожна.
С оглед изложеното, клаузата за заплащане на възнаграждение за допълнителен
пакет услуги от договора между страните е нищожна, поради което и същата не
поражда права и задължения, което изключва да е възникнало вземане за допълнителен
пакет услуги в размер на сумата 3456 лева.
Съдът приема, че предявеният отрицателен установителен иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че
ищецът не дължи на ответника вземане в обем на сумата 3456 лв. по договор за
потребителски кредит № 30035828018 от 20.03.2019 г. е основателен и следва да бъде
уважен изцяло.
С оглед изхода на спора, право на разноски за производството се поражда за
ищеца, който прави своевременно искане за присъждането им и доказва извършени
такива в размер от 138.24 лева, представляващи заплатена държавна такса. В полза на
адв. П.Н. следва да се присъди възнаграждение в размер на 471.92 лева за оказана
безплатна адвокатска помощ, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1
от Закона за адвокатурата.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г. СТ. К., ЕГН **********, с
адрес гр. Габрово, ул. „********" 78, ет. 2, ап. 4, срещу „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. "България" № 49, бл. 53 Е, вх. В, установителен иск, с правна квалификация чл.
124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 3456 лв. (три
хиляди четиристотин петдесет и шест лева), представляваща възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит №
30035828018 от 20.03.2019 г..
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53 Е, вх. В да
5
заплати на Г. СТ. К., ЕГН **********, с адрес гр. Габрово, ул. „********" 78, ет. 2, ап.
4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 138.24 лева (сто тридесет и осем лева и
двадесет и четири стотинки) - разноски за производство, представляващи държавна
такса.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53 Е, вх. В, да
заплати на адвокат П.Н. от АК-Варна, сумата 471.92 (четиристотин седемдесет и един
лева и деветдесет и две стотинки) лева – възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на ищеца Г. СТ. К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд - Габрово в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
6