Р Е Ш Е Н И Е
№ /………………………2023 година, гр. Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ВАРНА, I тричленен състав, в публично заседание на девети март през две
хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ИВЕТА ПЕКОВА
ИСКРЕНА
ДИМИТРОВА
при секретаря Галина Георгиева и при
участието на прокурора Силвиян И., като разгледа докладваното от съдия ЕЛЕНА
ЯНАКИЕВА к. адм. д. № 197 по описа за 2023 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 285, ал. 1, изр. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/, вр. с чл. 208 и следващите от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано
е по касационна жалба от М.К.Г., депозирана лично и по касационна жалба от адв.
М.Р., в качеството ù на процесуален представител на касатора, и двете
против Решение № 1313 от 21.10.2022 г., постановено по адм. д. № 461/2021 по
описа на Административен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените
обективно кумулативно съединени искове на М.К.Г., с ЕГН **********, понастоящем
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Белене, срещу Главна
дирекция „Изпълнения на наказанията“ /ГДИН/ към Министерство на правосъдието, с
които се претендира присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди в
размер на 1150.00 лева, съставляващи паричната равностойност на 1 бр. мобилен телефон марка ******с ИМЕИ: ***************** и 1 бр. СИМ карта с *****************,
1 бр. мобилен телефон марка ******с *****************,
с 1 бр. СИМ карта с неустановен идентификационен номер, настъпили в резултат на
действията и бездействията на администрацията при ответника, довели до лишаването
му от тях , както и присъждане на обезщетение в размер на 30000.00 лева за
причинени неимуществени вреди – тревоги, безсъние и безпокойство, вследствие на
действия и бездействия на администрацията при ответника, довели до липсата на гореописаните
вещи, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане на сумата.
В жалбите се настоява, че обжалваното
решение е неправилно, постановено в нарушение на материалноправните и
процесуалноправните норми, и е необосновано. Твърди се, че изводите на съда не
кореспондират със събраните по делото писмени и гласни доказателства. Приема за
неправилен извода на съда, че ирелевантни
за процеса са обстоятелствата относно притежаваните/внесените към момента на
задържането в Арести - Варна вещи на ищеца. Релевира доводи, че се констатира противоправен
акт, съставляващ лишаване от право на собственост върху вещи, които са
предадени на служители на ответника, а не както неправилно съдът е приел, че се
отнася до „неиздаване на служебна бележка“. Според касатора неправилно съдът е
разпределил доказателствената тежест в нарушение на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС. Излага
доводи, че няма значение кога и къде /дали в Ареста или вече в Затвора/, вещите
са изчезнали, след като ответникът отговаря за действията на служителите както
на Ареста, така и на Затвора – Варна. На изложените в тяхната съвкупност
доводи, формулира искане за отмяна на обжалваното решение, като вместо него се
постанови друго, с което да се уважат исковите му претенции. Моли независимо от
решението по същество на претенциите, същото да бъде отменено в частта, с която
той е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът – Главна дирекция „Изпълнения на
наказанията“ – София, чрез процесуален представител старши юрисконсулт С.С., в
писмен отговор на касационната жалба изразява становище за валидност и
правилност на обжалваното решение. Твърди, че правилно съдът е формирал извод за
недоказаност на твърдението за наличие на основание за ангажиране на имуществената
отговорност на ответника, тъй като не са налице необходимите и задължителни
предпоставки за това. Поддържа искане за оставяне без уважение исканията,
формулирани в касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура –
Варна дава заключение за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в
сила на обжалваното решение като правилно.
Съдът,
след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията
на страните в производството и с оглед задължителната проверка за валидност,
допустимост и правилност по чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
Производство по адм. д. № 461/2021 г. по
описа на Административен съд-Варна е образувано по постъпила искова молба от М.К.Г.,
с ЕГН ********** и уточняващи молби, в които са предявени обективно кумулативно
съединени искове срещу ГДИН към Министерство на правосъдието, първият от които за присъждане на обезщетение, поради причинени
имуществени вреди в размер на 1150лв., представляващи паричната равностойност
на изчезналото му имущество, съставляващо 1 бр. мобилен телефон марка ******с ИМЕИ: ***************** и 1 бр. симкарта с *****************,
1 бр. мобилен телефон марка ******с *****************
с 1 бр. симкарта с неустановен идентификационен номер; и вторият – за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в
размер от 30000лв., представляващи тревоги, безсъние и
безпокойство, в следствие на изчезналите му лични вещи,ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковете до окончателното
изплащане на сумата.
Първостепенният съд е установил, че
на 03.04.2021 г. ищецът бил задържан в Арести – Варна към Районна служба
„Изпълнения на наказанията“ /РСИН/ – Варна към Областна служба „Изпълнения на
наказанията“ /ОСИН/ – Варна, като за периода от 03.04.2021 г. до 27.07.2021 г.
е задържан неколкократно, в качеството си на обвиняем по ДП № 111/2020 г. по
описа на Пето Районно управление /РУ/ при Областна дирекция на Министерството
на вътрешните работи /ОД на МВР/ - Варна. На 27.07.2020 г. при
преместването на л. св. Г. *** в Затвора – Варна е изготвен приемо-предавателен
протокол (л.129 от а.д. № 461/2021г.), от който съдът е установил предаването
на лична карта, сумата от 27 стотинки, 2 бр. СИМ карти, клещи, фенерче 2 броя,
часовник ръчен – 3 броя, ключодържател с 3 броя ключове, черна чанта, черен
портфейл и зарядно с кабел. От събраните
от съда служебни бележки №№ 0016392, 0016393, 0016395 (л.131-133), е
констатирал, че при постъпването в
Затвора - Варна на 27.07.2020 г., ищецът е предал 1 бр. лична карта, 0.27
стотинки, адаптер марка „Motorola”, 2 бр. фенери с цветове червен и розов,
батерии, 1 бр. син часовник, 1 бр. червен часовник с жълт циферблат, 1 бр. сив
часовник, 1 бр. кабел, 1 бр. клещи с червено-черни дръжки. Между тези
вещи не са посочени твърдените от ищеца нито 2 бр. мобилни телефони, нито 2 бр.
СИМ карти. Изготвен е приемо-предавателен протокол (л.129 от
адм.д.№ 461/2021г.), от който се установява предаване на следните вещи: лична
карта, сумата от 27 стотинки, 2 бр. СИМ карти, клещи, фенерче 2 броя, часовник
ръчен – 3 броя, ключодържател с 3 броя ключове, черна чанта, черен портфейл и
зарядно с кабел.
Първостепенния
съд изискал информация досежно бил ли е на работа служителят А.П.К.на
29.07.2022г. преди обед, предвид
твърдението на ищеца, че е предал вещите именно на него на тази дата. Към Писмо
с.д. № 2768/18.02.2022 г., подписано от представляващ ответника е представена
информация, от която съдът е установил, че младши инспектор А.К.е бил на работа
от 20.00 часа на 28.07.2021 г. до 08.00 часа на 29.07.2021 година. Това
твърдение се установява и от събраната от съда Ежедневна ведомост /л. 262-264/,
от данните, в която е видно, че мл.
инспектор А.К.на посочената от ищеца дата - 29.07.2020 г. не е бил на смяна в Затвора-Варна.
До
разпит по искане на ищеца са допуснати свидетелите Т.С.Т.- л.св.; А.П.К.–
надзирател в Затвора – Варна и К.Н.Б. - л.св.
От
свидетелските показания на Т.С.Т., съдът е констатирал, че се познава с лишения
от свобода в период преди да влезе в затвора. В деня на задържането в Ареста –
Варна на 03.04.2020 г. Т. е закарал М. К. Г. ***. Т. пояснил, че видял чантичка
у ищеца, в която имало два телефона, за които „ мисли“, бе били марка Samsung.
От
свидетелските показания на А.К., надзорник в Затвор – Варна, съдът е установил,
че именно вследствие на работата си свидетелят познава касатора. К. пояснил, че
в деня на приемането на М.Г. *** не е намирал мобилни телефони в него, след
като му е бил извършен обиск. Свидетелят е посочил още, че не си спомня да е
получавал СИМ карти на 29.07.2020 г. от М.Г., тъй като изобщо не си спомня в
този ден да е бил на работа.
Съдът
е установил от свидетелските показания на К.Б., че за периода от месец януари
до месец март на 2021 г. са били настанени в една килия с М. К. Г.. Б.
пояснява, че по време на едно от свижданията касаторът е искал да предаде на
близките си две СИМ карти и два телефона, но надзирателите заявили, че няма
такива вещи.
Приетата в оспореното решение фактическа обстановка съдът установил въз
основа на събраните и изготвени по установения ред доказателства и
доказателствени средства – материалите по административната преписка, събраните
допълнително писмени доказателства в хода на съдебното производство. Показанията
на свидетелите възприел като противоречиви, в голяма степен съдържащи обяснения
за ирелевантни факти, поради което негодни да послужат при изграждане на
изводите, обосноваващи крайния резултат по делото.
За
да отхвърли предявените искове, съдът е приел, че същите са неоснователни и
недоказани. Изложил е подробни мотиви относно необходимите и задължителни
предпоставки за основателността на иска, които в случая са останали недоказани
от страна на ищеца, в чиято доказателствена тежест е да установи наличието на
твърдените от него предпоставки за ангажиране на отговорността на
Държавата.
По
отношение доводите на ищеца, че е претърпял неимуществени вреди вследствие
липсата на мобилните телефони и СИМ карти, изразяващи се в „тежък удар“,
„тревоги“ и „страдания“, както и от възпрепятстването
му на контактите с важните за живота му хора, съдът е посочил, че
ограниченията, които търпи ищецът са с оглед на изтърпяване на наложеното му
наказание за извършеното от него престъпление, тъй като тези предмети били
забранени за ползване от лишените от свобода. В тази
връзка съдът се е позовал на
разпоредбата на чл. 97, т. 3 от ЗИНЗС, както и на Заповед №
ЛС-04-642/28.11.2018 г. на Министъра на правосъдието, според които лишените от
свобода не могат да притежават мобилен телефон или части от него, каквито са
СИМ картите.
Решаващият
състав на съда е приел, че не е доказано твърдението на ищеца по отношение на
притежаваната от него фирма, регистрирана в гр. Гент, Белгия. В тази връзка на ищеца
с Протоколно определение от съдебно заседание на 18.05.2022 г. съдът е дал
последна възможност да формулира доказателствените си искания, което не е
сторено в хода на производството. По делото не се констатира ищецът да е
направил искане за провеждане на съдебна поръчка с цел събиране на писмени
доказателства от друга държава. За първи път твърдение за наличие на негова
фирма в Белгия той е отправил с молба вх.№ 12432/23.01.2021г. Отново в нея е формулирал
искане, с което моли съдът „ да изиска данни за регистрацията“ или да му се
даде възможност да „ представя в определения срок“ /л.105 от а.д.№ 461/2021г./,
именно което искане е съобразено от съда и уважено, както се установява
по-горе.
Крайният
извод на съда е, че в производството ищецът не е доказал наличие на
незаконосъобразно действие или бездействие на административния орган,
вследствие на което да е претърпял имуществени и неимуществени вреди, както и
причинно-следствената връзка между тях.
Като обсъди в съвкупност
събраните в производството доказателства, касационният състав приема, че
обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде
оставено в сила, на следните мотиви:
Съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС Държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон.
Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са
причинени виновно от длъжностното лице. Поради факта, че имуществената
отговорност по ЗИНЗС е обективна, безвиновна, вината не е елемент от
фактическия състав на отговорността. Деликтната отговорност на Държавата не се
презумира от закона, поради което в тежест на ищеца е да проведе главно и пълно
доказване на осъществено нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС от страна на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, по аргумент от чл. 154,
ал. 1 от ГПК, приложим по препращане на чл. 144 от АПК.
В
конкретния случай, касаторът чрез своя представител въвежда твърдение в
касационната жалба, че първостепенния съд е разместил доказателствената тежест
в нарушение на процесуалните норми, касателно чл.284 ал.5 ЗИНЗС, като е указал
на ищеца тежестта да докаже настъпването на неимуществени вреди. Действително,
посочената разпоредба съдържа презумпция по отношение настъпването на
неимуществени вреди, претендирани по този ред, но в нито едно от указанията на
първостепенния съд не се установява да се съдържа такова, насочено към ищеца и
съдържащо твърдение, че доказателствената тежест по установяване настъпването
на неимуществени вреди е негова. Нееднократно съдът е давал възможност ищецът
да уточни различни обстоятелства, свързани с редовността и допустимостта на
жалбата, а след като е даден ход на делото неколкократно отново му е
предоставяна такава, по отношение правото да формулира доказателствени искания
и да представя доказателства. В този ред, твърдението, че е разместена
доказателствената тежест чрез даването на неправилни указания, не се установява
в това производство.
Неоснователно е и твърдението, че
неправилно са възприети от съда правопораждащите факти, обосновали исковата
претенция. Според касатора, неправилно съдът ги е описал като „ действие/
бездействие на администрацията на ГДИН,
изразяващо се в изземването на 2 бр. мобилни телефони и 2 бр. Сим карти,
съответно непредставяне на служебна бележка за този акт“. Следва да се
отбележи, че този цитат съдът е взаимствал дословно от твърденията на ищеца,
като ги е възприел за неоснователни, но не ги е определил като правопораждащи
факти. Безспорно се установява, видно от изложеното в оспореното тук решение,
че първоинстанционният съд разглежда исковите претенции, като породени именно
от: „ липсата на 1 бр. мобилен телефон марка ******с ИМЕИ: *****************
и 1 бр. СИМ карта с №**************, 1 бр. мобилен телефон марка ******с *****************,
с 1 бр. СИМ карта с неустановен идентификационен номер и ИМЕИ“. Това възприятие
напълно кореспондира с изложеното в исковата молба и многократните допълнителни
такива, представени както от ищеца, така и от назначения му особен представител,
че се претендират вреди от лишаването на ищеца от негови вещи, а не от
нарочното им изземване.
От
събраната в хода на първоинстанционното производство Ежедневна ведомост /л.
262-264/ по категоричен начин съдът е установил недоказаността на твърдението
на ищеца за предаване на процесните телефони и СИМ карти на мл. инспектор А.К.,
тъй като същият на посочената от ищеца дата - 29.07.2020 г. не е бил на смяна в Затвора-Варна. Следва
да се отбележи, че именно това е единственото твърдение, релевирано в молбите,
подадени от ищеца в хода на производството пред първоинстанционния съд. С уточняваща
молба с.д. № 12432/23.08.2021 г., депозирана пред първоинстанционния съд от
ищеца, настоящ касатор, е въведено твърдение, че за последен път е видял
мобилните си телефони на 27.07.2020 г. – деня на приемането му в Затвора –
Варна като същите са се намирали в чантата, с която са транспортирани личните
му вещи. Такова е и първоначалното твърдение на неговия особен представител - адв.М.Р.
в депозираната от нея молба вх.№ 14855/12.10.2021г. – последен абзац, в който
тя заявява сигурността на ищеца, че е видял и двата си телефона при
преместването му на 27.07.2021г. от ареста, в Затвора – Варна. Прави
впечатление, че след събирането на доказателства, че на 29.07.2021г. мл.
Инспектор А.К.не е бил на смяна, особеният представител започва да твърди, че
ищецът не бил сигурен кога точно е лишен от вещите си – дали в Ареста или в
Затвора – Варна, което по същество противоречи на собствените му твърдения, че
е видял телефоните си за последно при постъпване в Затвора.
Това
твърдение не кореспондира и с представения и приложен към доказателствата
приемо-предавателен протокол от 27.07.2021 г. (л. 129 от делото), от
съдържанието на който е видно, че при транспортирането му от Ареста към Затвора
– Варна, сред личните вещи, с които М. Г. е преместен, няма мобилни апарати.
Този протокол има характер на свидетелстващ документ относно обективираните в
него обстоятелства – съдържа подпис на предалия вещите, както и на служителя,
който ги е приел за транспортиране при преместване на задържаното лице. Към
същите изводи навежда и съдържанието на останалите доказателства – служебна бележка
№ 0016392; № 0016392 и № 0016393,
всичките от 27.07.2020 г., в които изчерпателно са изброени личните вещи на
задържаното лице.
От
свидетелските показания на Т. Т. не се установява, че лишеният от свобода Г. на
03.04.2020 г. действително е предал на администрацията на Арести-Варна 2 броя телефонни
апарати или сим карти. Свидетелят заявява, че последно след като е закарал М.
К. Г. *** телефоните са били в него, но действително Т. не е бил свидетел на
обискирането на касатора, за което действие е съставен протокол, като сред
описаните в него вещи не са посочени телефоните, за които касаторът твърди, че
са изчезнали.
В
обобщение – твърденията в касационната жалба, сочещи на допуснати от съда нарушения
на съдопроизводствените правила и приложими материални разпоредби се тълкуват
от касационния състав като неоснователни и недоказани. Решаващият съд е изяснил
фактическата обстановка по делото, събрал е относимите и допустими за
правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е поотделно, в тяхната
съвкупност и последователност. Правилно, като последица е достигнал до извод,
че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника на
основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, във вр. с чл. 203 АПК и чл. 1 ЗОДОВ, доколкото
в производството пред него не е установено настъпването на вреда, която включва
реално причинени щети от действия или бездействие на органа или длъжностно лице
при или по повод изпълнение на административна дейност в ГДИН, изразяващи се в
лишаването на ищеца от вещи, за които твърди, че са негова собственост. Поради
това, като неоснователна се приема и исковата претенция за присъждане на
обезщетение за причинени неимуществени вреди, които независимо, че се презюмират,
винаги са последица от увреждане, което в конкретния случай не е доказано в
първоинстанционното производство.
По отношение възражението на касатора относно присъдената
с процесното решение в полза на ГДИН сума в размер на 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение и формулираното искане за отмяна на решението в
тази част, независимо от постановения резултат, съдът приема следното:
Съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика,
държавната такса и разноските, направени в съдебното производство, са с
различен правен характер. С молба със с.д. № 4236/22.03.2021 г. в
първоинстанционното производство касаторът е поискал да бъде освободен само от заплащането
на държавна такса. С Определение № 7632 от 10.06.2021 г., постановено по адм. д.
№ 461/2021 г. по описа на Административен съд – Варна, М. К. Г. е освободен единствено
от заплащането на държавна такса. Липсват данни по делото да е отправено искане
за освобождаване от заплащане на разноски, направени в производството пред първоинстанционния
съд. Поради изложеното неоснователно се явява искането за отмяна на обжалваното
решение в частта, с която се присъждат разноски в размер на 100 лв.,
представляващи юрисконсултско възнаграждение.
По отношение разноските в това производство:
С Определение № 160 от 17.01.2023 г., ищецът е
освободен от заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба,
каквото е било и неговото желание. Не е отправено искане до съда за
освобождаването му от заплащане на разноски. При този изход на спора
своевременно заявената претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение
се явява основателна, поради което М.К.Г. следва да бъде осъден да заплати сума в размер от 100 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Водим
от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 285, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 1313 от 21.10.2022 г. на Административен съд - Варна
постановено по адм. д. № 461/2021 г., с което
са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове на М.К.Г. ЕГН **********,
понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Белене,
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на
правосъдието.
ОСЪЖДА М.К.Г. ЕГН ********** да заплати на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, разноски в размер
на 100.00 / сто лева/, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
5ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.