Р Е Ш Е Н И Е
№ …… 16.07.2021
година град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА
ЗАГОРА Х
ГРАЖДАНСКИ състав
На 22 юни
2021
година
В публично заседание в
следния състав:
Председател: МИЛЕНА
КОЛЕВА
Секретар: ЛАЗАРИНА ЛАЗАРОВА
Прокурор:
като разгледа докладваното от СЪДИЯ МИЛЕНА КОЛЕВА
гр.дело № 4423 по описа за 2019 година и за да се произнесе,
съобрази:
Предявени са евентуално съединени искове с правно основание чл.439 и чл.245 ал.3 от ГПК.
Ищецът Г.В.Ж.
твърди в исковата си молба,
че е
длъжник по изп.д. № 2013-0400018 г. на Ч.. Първоначален взискател по същото бил
първия ответник – Б., въз основа на издаден му изпълнителен лист на
извънсъдебно основание чл. 417 ГПК, за сумата от 23 768.52 лева, от които
18 449.57 лева главница, представляваща остатък от незаплатени погасителни
вноски по договор за кредит със същия ответник, с 3219.84 лева договорна лихва от 15.08.210г. до
14.11.2011г., с 969.93 лихва за забава от 20.12.2011 до 14.11.2011 г. и 1646.32
лева неолихвяма сума за съдебни и деловодни разноски. Тази заповед не е оспорена от ищеца и
следователно е
влязла в сила на 17.11.2011г. От изпълнителния лист от 16.11.2011 г. по ч.гр.д.
№ 1078/2011 г. на PC Х., ставало ясно, че делото е образувано въз основа на този
изпълнителен лист, който е
издаден в полза на банката-кредитор, като съдия-изпълнителят добавил лихви в
размер на 2210.32 лева за периода от 16.11.2011 г. до началото на януари
2013 г. Или дългът му към момента на образуване на делото е в размер на 26
138.84 лева, от които 18 449.57 лева главница, 5319 лева неолихвяема сума и
2210.32 лева лихва за забава и 160 лева разноски по изпълнението - таблица № 1.
С внесените от ищеца в банката суми през периода от издаването на ИЛ до
образуване на ИД, в размер на 2270 лева, следвало да се намали размерът на
главницата и задължението му да придобие вида от таблица № 2 - общо задължение
23 868.84 лева, от които 16 179.57 лева - главница, неолихвяема сума -
5479 лева и лихва за забава в размер на 2210.32 лева. През последващия период
до април, погасил пред банката - взискател общо 6028 лева, които били почти
колкото неолихваемата сума и разноските по ИД, т.е. към 30.04.2013 г. вече
задължението му следвало да бъде в
размер на 15 155.55 лева, от които 12 679.57 лева главница, неолихвяема
сума 407.77 лева и лихви 2068.21.
С
оглед на факта, че по ИД досега е
внесъл сумата от 8375 лева, с която следвало да се намали главницата, то
задължението му за главница към този момент било в размер на 10 740.38 лева и
за лихви около 2000 лева или общо 12 740 лева. Първоначалният взискател
„прехвърлил” вземането си с договор за цесия от 26.06.2013 г., на втория
ответник О., който бил дъщерно дружество
на първия ответник. Този договор никога не му бил съобщаван, както от банката,
така и от дружеството й. Не можел точно да посочи кога било образувано ИД, но
било видно от приложената ПДИ, че същата му била изпратена на 14.01.2013 г. Или
ИД било образувано след малко повече от една година от издаване на ИЛ -
началото на 2013 г.
Към настоящият момент не дължал сумите по
изпълнителното дело. Договорът за цесия не му бил съобщен по надлежния ред.
Направен бил някакъв палиативен опит да се имитира такова връчване, но той бил
повече смехотворен, отколкото заслужавал
вниманието на съда действие. Следователно, не били налице предпоставките на ЗЗД
за суброгацията на цесионера в изп. производство.
Уведомяването
на длъжника от страна на кредитора за извършеното цедиране на неговите вземания
било елемент от фактическия състав на прехвърляне на вземането. Или с други
думи, цесията произвеждала желаното с нея действие едва след получаването на
уведомлението от кредитора до длъжника за извършването й. Именно поради това
обстоятелство ОСГК на ВКС приело ТР, с което задължавало кредитора лично да
извърши това действие, а не да упълномощава трети лица, вкл. и цесионера си.
С договора за цесия от 26.06.2013 г. цедентът
- банката кредитор, не бил прехвърлил на цесионера съществуващи съдебни
вземания, по които той бил взискател, а само несъбрани суми от отпуснати от
него кредити, тоест т.н. „проблемни кредити”. Това било изрично записано и в
договора за цесия. Следователно това вземане на банката не било предмет на този
договор. Правният извод бил, че вземанията на банката по присъдените й суми не били
включени в предмета на договора за цесия. След като не били включени в предмета
на договора, нямало как същите да бъдели включени в патримониума на дружеството
взискател - О., а оттам и била налице активна легитимация на това дружество в
изпълнителния процес.
Следователно,
не била налице валидна активна легитимация на сегашния взискател - втория
ответник. За активната легитимация на страната в процеса съдът бил длъжен да
следи служебно. Тази новела била в общата част на ГПК и касаела и
изпълнителните производства, т.е. била валидна и за тях.
В
случая се касаело за едно нищожно основание за конституиране на втория ответник
като взискател по делото, което не можело да се санира с извършените до момента
принудителни изпълнителни действия, тъй като бил пред фигурата на т.н.
„преждевременно предявен иск” - когато не се били проявили във времето всички
отделни факти с правно значение от сложния юридически състав на влизане в сила
на договора за цесия.
Не
на последно място - по важност бил и факта, че дори след издаване на ИЛ в полза
на банката, тя приемала погасителните вноски от ищеца, с което на практика
постигнала ефекта на скрИ.е /неуведомяване/ за започналото съдебно събиране на
вземането си към него, макар че при получаването им - на вноските, вече била
започнала изпълнителното производство за принудителното събиране на вземането
си, тоест банката-кредитор била недобросъвестна, както при сключване на
договора за цесия, така и при получаване на сумите от ищеца, след завеждане на
ИД, тъй като приемала плащания по „прехвърлено“ нейно вземане, тоест по чуждо
вземане.
Към момента не дължал тези суми, тъй като
вземането на първоначалния взискател - банката, не било цедирано по установения
от закона ред, както и била изтекла общата 5-годишна погасителна давност за
всички вземания на първоначалния взискател - първия ответник, включваща
главница, лихви и разноски, и следователно сумите по този ИЛ били недължими към
настоящия момент към него, поради това, че той бездействал повече от 5 години.
За
втория взискател, съответно и втори ответник, не били налице правните основания
за конституирането му като такъв по делото - липсвало дори и приложение към
договора за цесия, удостоверяващо цедирането на вземането на банката към ищеца,
за да се удостоверял ЧСИ, че това вземане било цедирано с него.
Заповедта
за изпълнение не била оспорена от ищеца и следователно била влязла в сила на
17.11.2011 г. Не можел да посочи точната дата на образуване на ИД, но било
накъде в началото на януари 2013 г. Никоя от страните по договора за цесия не
го била уведомявала по надлежния ред за сключването му.
Осъдителният
си иск срещу втория ответник предявил на основание получени суми по ИД, но без
основание, или на отпаднало такова, в случай че бъде уважен първия му иск - за
недължимост на вземането, тъй като след 28.07.14 г. на него били предавани
заплащаните от ищеца суми по ИД. Сумата общо в размер на 8375 лева внасял на вноски по ИД и там са
отразени всичките вноски. Сумата от 7790 лева била получена от втория ответник О.,
затова я претендирал от него. Взикател по делото бил вторият ответник - О..
Сумата
на иска му била общо 20 530.38 лева, от които 12 740.38 лева бил размерът на
дълга му по ИД, а 7790 лева била претендираната сума от втория ответник. Общо
следвало да плати ДТ в размер на 831.53 лева, от която до момента бил платил
335 лева, а за остатъка от 496.53 лева, представял вносна бележка,
удостоверяваща внасянето й по сметката на съда.
Моли съда да
признае за установено по отношение на ответниците, че ищецът не им дължи сумата
по издадения по ч.гр.д. № 1078/2011г. на Х.
районен съд изпълнителен лист от 16.11.2011г. в размер 23 768.52 лева, от
които 18 449.57 лева главница, представляваща
остатък от незаплатени погасителни вноски по договора за кредит с първия
ответник, с 3 219.84 лева договорна лихва от
15.08.2010г. до 14.11.2011г., с 969.93 лева лихва за забава от 20.12.2011г.
до 14.11.2011г., и 1 646.32 лева
неолихвяма сума за съдебни и деловодни разноски, поради това, че не била
включена в предмета на договора за цесия от 26.06.2013 г., сключен между
ответниците, и поради изтекла погасителна давност по отношение на нея към
настоящия момент, а в случай на основателност на този иск - да осъди и втория
ответник да му върне изплатената му по изпълнителното дело без основание сума
от 8048 лева, като част от сумата от 13 052,42 лева.
Претендира разноски.
Ответникът Б. представя отговор в
законоустановения срок, като счита, че предявеният спрямо него
иск е недопустим, поради липса на правен
интерес за ищеца и липса на спорно материално право, изискващо защита.
В
исковата молба било посочено, че правното основание за иска било чл. 439 ГПК,
във връзка с чл. 110 ЗЗД. Искът по чл. 439 ГПК бил специален и предвиждал
оспорване на изпълнението чрез иск. В настоящия казус Б. не претендира
изпълнение срещу длъжника, не е кредитор по
изпълнително дело № 18/2013 г. на Ч..
Видно
било от представено постановление по горното изпълнително дело от 28.07.2014г.,
че ЧСИ Г. постановил конституирането на О. като взискател по изпълнителното
дело, на мястото на взискателя Б., поради прехвърляне на вземането в пълния му
размер на новия взискател. Вземането, което Б. имало спрямо ищеца, прехвърлило
на О., съгласно сключен на 26.06.2013 г. договор за покупко-продажба на
вземания (договор за цесия).
Твърдяното
от ищеца в исковата молба, че горецитираният договор за цесия не му бил
съобщен, не отговаряло на истината, с оглед на доказателствата, които прилагал
с отговора: изрично пълномощно, с което Б. било упълномощило О. да уведоми от
името на банката всички длъжници/кредитополучатели, съдлъжници и поръчители/ по
вземания по кредити, които банката е прехвърлила/цедирала/ с договор за
покупко-продажба на вземания (договор за цесия), сключен на 26.06.2013 г. между
банката, като продавач /цедент/, и О., като купувач /цесионер/, за извършената
цесия, като пълномощникът имал право да подпише писмените съобщения по чл. 99,
ал. 3 ЗЗД от името на банката до длъжниците по прехвърлените вземания, описано
в приемно-предавателния протокол към договора за цесия, в който протокол било
включено и процесното вземане, уведомително писмо за извършената цесията и
дължимите суми към новия кредитор, изпратено от цесионера до длъжника Г.В.Ж. на
06.08.2013 г., известие за доставяне на писмо с получател Г.В.Ж., получено на
дата 03.09.2013 г. лично от получателя Г.В.Ж., за което последния се бил
подписал и изписал. Идентичността на баркодовете *-* на изпратеното и получено
лично писмо било доказателство и за съдържанието на писмото. Действително
хипотезите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД предвиждали предишният кредитор да съобщи
на длъжника за прехвърлянето на вземането и от този момент цесията имала
действие спрямо длъжника и третите лица. Това обаче не означавало, че
предишният кредитор, в случая Б., нямал право да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. По силата на принципа
на свободата на договарянето нямало пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомяването на цесията. Ищецът бил валидно уведомен
за цесията и бил изпълнен фактическият състав на чл. 99 ЗЗД. От друга страна,
уведомяването на длъжника нямало отношение към валидността на договора за
цесия. Договорът за цесия бил формален, консенсуален и пораждал действие между
подписалите го страни. По отношение на сключения договор за цесия ищецът бил
трето лице, неучастващо в договора. Уведомяването на длъжника имало отношение
за момента, от който новият кредитор можел да поиска изпълнение на вземането си
като насочи претенцията си към вече уведомения длъжник.
Несъстоятелно
било и твърдението на ищеца, че процесното вземането на банката не бил включено
в предмета на договора за цесия, тъй като банката не била прехвърлила на
цесионера съществуващи съдебни кредити, а само несъбрани суми от отпуснати
кредити. В параграф 2 от договора за цесия ясно бил определен предметът на
договора за цесия: „Продавачът продава и прехвърля на купувача вземанията,
посочени в приемно-предавателния протокол.“. Съгласно извлечение от
приемно-предавателен протокол от 06.08.2013 г., неразделна част към договора за
цесия, на трети ред от долу на горе било посочено вземането на банката към
ищеца, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление /КТП/ от
30.11.2007 г. с посочване: дата краен падеж, валута, разрешен размер, главница,
лихви и цена на цесията и др. Представеният препис-извлечение от
приемно-предавателния протокол бил категорично доказателство, че процесното
вземането, въз основа на което банката се била снабдила с ИЛ и образувала ИД
под № 18/2013 г. по описа на Ч., било включено в предмета на цесията. Към
настоящия момент в изпълнителното производство Б. не било кредитор на ищеца, не
било страна в изпълнително дело № 18/2013 г. по описа на Ч., не претендирало
изпълнение спрямо ищеца, поради което същият нямал правен интерес от настоящия
иск спрямо Б.. Поради всичко гореизложено, предявеният спрямо Б. установителен
иск бил недопустим и по отношение на Б. настоящото производство следвало да
бъде прекратено. Ако все съдът не приемел, че предявеният иск бил недопустим,
същият бил изцяло неоснователен и недоказан. Безспорно установено било, че
между Б. и ищеца бил сключен договор за кредит за текущо потребление на
30.11.2007 г. в размер на 20 000 лева, със срок за погасяване 120 месеца,
съгласно погасителен план, неразделна част от договора за кредит, и при лихва,
посочена в договора за кредит.
Безспорно
със сключването на договора за кредит за текущо потребление на 30.11.2007 г.
между Б. и ищеца възникнали облигационни отношения между страните, изразяващи
се в предоставяне от страна на кредитора Б. на кредитополучателя /ищец в
настоящото производство/ на парична сума, която последният се задължил да му
върне с лихвите в определен срок, т.е за банката било възникнало вземане спрямо
ищеца. Поради неиздължаване на кредита съгласно условията на договора за кредит
и общите условия към него, Б. подало заявление за издаване на заповед за
изпълнение пред PC Х.. По образуваното от съда ч.г.д.№ 1078/2011 г. били
издадени заповед № 1120/16.11.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от същата дата за сумите,
както следва: главница – 18449.57 лева, договорна лихва за периода от
15.08.2010 до 14.11.2011 г. в размер на 3219.84 лева, лихва за забава за
периода от 20.12.2010 г. до 14.11.2011 г. в размер на 969.93 лева, ведно със
законната лихва от 15.11.2011 г. до окончателното издължаване на вземането,
както и разноски по делото в размер на 452.79 лева – държавна такси и 676.39
лева юрисконсултско възнаграждение. На основание издадените заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист Б. подало молба до ЧСИ Я.Г. Г. рег. № - в КЧСИ, входирана на
11.01.2013 г. за образуване на изпълнително производство. Въз основа на молбата
било образувано изпълнително дело под № 18/2013 г. по описа на Ч.. В хода
изпълнително дело № 18/2013 г. на длъжника /ищец в настоящото производство/ бил
наложен запор на трудовото възнаграждение в М. на 27.12.2013 г., след това в Е.
на 14.05.2014г. Следвал запор на банковите сметки на длъжника в Б. на
16.06.2014 г., К. на 19.06.2014 г. и У. на 17.06.2014 г. След това бил наложен
отново запор на трудовото възнаграждение на длъжника в Е. на 12.11.2014 г., на
14.08.2015 г. им било изпратено напомнително запорно съобщение. Следвал запор в
Е. на 14.12.2016г. и след това в Б. на 06.03.2017г. За времето от 16.06.2014г.
до 01.10.2020г. регулярно постъпвали суми от длъжника. Поради изложените факти
и обстоятелства, неоснователно било твърдението, че била изтекла 5-годишната
погасителна давност на вземането. С оглед на всичко гореизложено, моли съда да
отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения срещу него иск. Претендира за направените разноски по делото. Прави възражение по отношение
на размера на адвокатското възнаграждение на ищеца.
С
подадения в срок отговор вторият ответник О. изразява
становище, че предявената искова молба била допустима, но неоснователна и
недоказана. С договор за покупко-продажба на вземания (договор за цесия),
сключен на 26.06.2013 г. Б. („Банка") прехвърлило на О. пакет от вземания,
ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и изтекли
лихви. В това число било прехвърлено и вземането, възникнало от сключен между
Банката, като кредитор, и ищеца, като кредитополучател по договор за кредит от
30.11.2007 г. („договор за кредит").
Горното
се потвърждавало и от приложеното в заверено копие към настоящия отговор
извлечение от приемо-предавателен протокол към договора за цесия от 26.06.2013
г. Видно от приложеното в заверено копие към настоящия отговор потвърждение от Б.
до О. за прехвърлянето на вземанията съгласно договор за покупко-продажба на
вземания от 26.06 2013 г., същият бил влязъл в сила и произвел своето действие.
На базата на изрично пълномощно от Б., от страна на О. било изпратено (от името
на цедента) уведомително писмо за цесията до длъжника Г.В.Ж.. Същото било
получено от лицето на дата 03.09.2013 г., като лицето се подписало и изписало,
че получава уведомлението лично. В подкрепа на горното, както и като
доказателство за съдържанието на писмото, прилага към настоящия отговор обратна
разписка с баркод *-* и уведомление със същия баркод. Следвало да се има
предвид, че по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията /в този смисъл решение № 156 от 30.11.2015г., т.д.
2639/2014 г., ТК, ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/. В тази връзка, е
налице валидно съобщаване на длъжника за извършената цесия. От друга страна,
уведомяването на длъжника нямало отношение към валидността на договора за
цесия, а имало отношение за момента, от който новият кредитор можел да поиска
изпълнение на вземането си, като насочи претенцията си към вече уведомения
длъжник.
С
изпълнението на фактическия състав на чл.99 ЗЗД е
прекратена облигационната връзка между „Б.“
и задължените лица, и възникнала нова такава между цесионер и длъжник по силата
на закона и на основание договора за цесия. Поради тази причина не било
необходимо наличие на договорни отношения между О. и ищеца, като предпоставка
на възникване на облигационни отношения помежду им. Така с уведомяването за
извършената смЯ. на кредиторите за длъжника възникнало задължение за престиране
на новия кредитор - ответник в настоящето производство. Безспорно било
обстоятелството, че на 16.11.2011 г. Б. се било снабдило с изпълнителен лист,
издаден по ч.гр.дело 1078/2011 г. по описа на Районен съд - Х. срещу ищеца, по
силата на който бил осъден да заплати на Б. сумата от 18 449.57 лева,
представляваща неизплатена главница по договор за кредит от 30.11.2007 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението - 15.11.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, сумата от
3219.84 лева, представляваща договорната лихва за периода от 15.08.2010 г. - до
14.11.2011 г., сумата от 969.93 лева, представляваща лихва за забава за периода
от 20.12.2010 г. до 14.11.2011 г., сумата от 1129.18 лева, представляваща
направените по делото разноски. С това действие давностният срок за процесното
вземане бил прекъснат, като по силата на чл. 117 ЗЗД започвал да тече нов срок.
Безспорно било също така, че на 11.01.2013 г., въз основа на горепосочения
изпълнителен лист Б. образувало изпълнително дело № 18/2013 г. по описа на Ч.,
рег. № - в КЧСИ за принудително събиране на присъдените по-горе суми.
В
рамките на образуваното изпълнително дело № 18/2013г. на 20.01.2012г. била
връчена покана за доброволно изпълнение на длъжника. Ищецът, въпреки
предоставената му възможност, нито подал възражение за недължимост на сумите по
изпълнителен лист, нито подал частна жалба против разпореждането, с което се
уважава молбата за незабавно изпълнение. Поради тази причина, с връчването на
поканата за доброволно изпълнение и невъзразяването в срок, заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист били стабилизирани всички възражения срещу
вземането, с които ищецът разполага към датата на изтичане на срока за
възражение по чл. 414 ГПК, понастоящем били преклудирани. Предвид липсата на
плащания по сключен между Б. и ищеца договор за кредит от 30.11.2007 г., респ.
неизпълнението на задълженията от страна на кредитополучателя на основание чл.
19.2. от Общите условия кредитът станал предсрочно изискуем. С оглед
разрешението, дадено в т. 18 от тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако съдът приеме, че независимо от уговорката
за автоматична предсрочна изискуемост на кредита съгласно чл. 19.2. от Общите
условия, цедентът Б. следвало да уведоми длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост, то моли да приеме, че ищецът бил уведомен за предсрочната
изискуемост: с връчване на издадената заповед за незабавно изпълнение,
приложена към поканата за доброволно изпълнение по изп. дело № 18/2013 г. при
частен съдебен изпълнител с рег. № - при КЧ., образувано за събиране на
вземането. Изявлението на взискателя - цедента Б., за настъпилата предсрочна
изискуемост се съдържало в заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, и достигнало до длъжника - ищец в настоящото
производство при връчването на заповедта, която възпроизвеждала дословно
съдържанието на заявлението; с връчване на уведомителното писмо за прехвърляне
на процесното вземане по силата на договора за цесия от 26.06.2013 г., в които
изрично било посочено основанието и размерът на вземането. При евентуалност, в
случай че съдът счете, че горното не било налице, моли да приеме, че ищецът бил
уведомен за предсрочната изискуемост с връчване на отговора от исковата молба.
От образуването на изпълнителното дело регулярно били извършвани изпълнителни
действия, с което бил прекъсван срокът на перемпцията по делото, както и срокът
на погасителната давност. В хода изпълнително дело № 18/2013 г. на длъжника бил
наложен запор на трудовото възнаграждение в М. на 27.12.2013 г., след това в Е.
на 14.05.2014 г. Следвал запор на банковите сметки на длъжника в Б. на 16.06.2014
г., К. на 19.06.2014 г. и У. на 17.06.2014 г. След това бил наложен отново
запор на трудовото възнаграждение на длъжника в Е. на 12.11.2014 г., на
14.08.2015 г. било изпратено напомнително запорно съобщение. Следвал запор в Е.
на 14.12.2016 г. и след това в Б. на 06.03.2017 г. За времето от 16.06.2014 г.
до 01.10.2020 г. регулярно постъпвали суми от длъжника. Поради изложените факти
и обстоятелства неоснователно било твърдението, че била изтекла 5-годишната
погасителна давност на вземането. Предвид гореизложеното, предявеният
отрицателен установителен иск бил неоснователен и моли съда да го отхвърли като
такъв.Претендира за направените разноски по делото. Прави
възражение по отношение на размера на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Съдът,
като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установена следната фактическа и правна обстановка:
Видно от заверен препис от заповед за изпълнение на
парично задължение по ЧГД № 1078/2011г., издаден от Районен съд – Х., поради
унищожаване на ЧГД № 1078/2011г. по описа на Районен съд – Х., заверено копие
на изпълнително дело № 2013-0400018 по описа на Ч. с рег.№ - по регистъра на
КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Стара Загора, на 16.11.2011г. въз основа
на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК Районен съд – Х. е издал изпълнителен лист по ЧГД № 1078/2011г. по описа на
Районен съд – Х.,
по силата на който Г.В.Ж. *** е осъден да заплати на Б. сумата общо от
22 639,34 лева, от която главница в размер на 18 449,57 лева,
договорна лихва за периода от 15.08.2010г. до 14.11.2011г. – 3 219,84
лева, лихва за забава за периода от 20.12.2010г. до 14.11.2011г. – 969,93 лева,
ведно със законната лихва от 15.11.2011г. до окончателното изплащане на сумата,
както и разноски по делото в размер на 452,79 лева – държавна такса и 676,39
лева – юрисконсултско възнаграждение.
От приложеното към делото изп.д. № 2013-0400018 по описа на Ч. с рег.№ - по регистъра на
КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Стара Загора се установява, че
издадения изпълнителен лист е послужил като
основание за образуване на същото на 11.01.2013г., като
първоначално взискател е бил Б.. На 28.01.2013г. на Г.В.Ж. е връчена покана
за доброволно изпълнение. Същият не е възразил против издадената заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. С молба от 09.07.2014г. по изпълнителното дело О.
е поискал конституирането му като взискател предвид сключения договор с Б. за покупко – продажба
на вземания от 26.06.2013г., в това число вземането си от Г.В.Ж. и Николинка
Тонева Пенева в качеството й на поръчител.В молбата твърдят, че по силата на
изрично пълномощно, издадено от Б., са изпратили
уведомление до посочените длъжници за договора за цесия. С постановление от
28.07.2014г. на Ч. е конституиран като взискател по изпълнителното дело О. вместо взискателя Б. поради прехвърляне на вземането. От представеното удостоверение и сметка за размера на
дълга по изп.д. № 2013-0400018 по описа на Ч. с рег.№ - по регистъра на КЧСИ и район на
действие Окръжен съд – Стара Загора се установява,
че събраната сума по изпълнителното дело е
общо в размер на 21 424,10 лева, като от същата на Б. е изплатена
сумата от 960.05 лева, а на О. е изплатена сумата от 13 107,21 лева. С постъпилата сума е
погасено: законна лихва – 14 404,31 лева, неолихвяема сума по изпълнителен
лист – 5 318,95 лева, публични вземания – 30.92 лева, авансови такси –
572,10 лева, допълнителни разноски – 59,82 лева, пропорционална такса по
изпълнителното дело – 1038,00 лева. Последното действие, извършено по същото е запориране
на банковите сметки на длъжника в „Уникредит Булбанк“ АД , откъдето по
изпълнителното дело е постъпила сума на 07.10.2020г., както и запориране на
трудовите му възтаграждения на 24.02.2017г., откъдето също постъпват суми за
периода от 02.06.2017г. до 09.06.2021г. Към момента изпълнителното дело е
висящо.
От заключението на съдебно – икономическата
експертиза, което не е оспорено от страните и съдът възприема, като изготвено
добросъвестно и компетентно, се установява същия размер на събраната сума от Ч., а именно 21 424,10
лева, като от същата на Б. е изплатена сумата от 960.05 лева,
а на О. е изплатена сумата
от 13 107,21 лева. С постъпилата сума е погасено: законна лихва –
14 404,31 лева, неолихвяема сума по изпълнителен лист – 5 318,95
лева, публични вземания – 30.92 лева, авансови такси – 572,10 лева,
допълнителни разноски – 59,82 лева, пропорционална такса по изпълнителното дело
– 1038,00 лева.
Съдът
намира, че е налице хипотезата на чл.439 от ГПК, при която длъжникът може да
установява само факти, възникнали след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание, от които факти длъжникът черпи
права, изключващи изпълняемото право. В случая е налице хипотезата на чл.117,
ал.2 от ЗЗД, съгласно която след установяване на
вземането със съдебно решение започва да тече давност, като за нейното
прекъсване е необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение
по смисъла на чл.116 б.„в” от ЗЗД. В настоящия случай такива са
предприети на 11.01.2013г. с образуване на изпълнителното
дело пред Ч. с рег.№ - по регистъра на
КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Стара Загора. На 14.01.2013г. съдебният изпълнител е изпратил покана за
доброволно изпълнение до длъжника, а на 06.02.2013г. съдебният
изпълнител е извършил запор на МПС, притежавано от длъжника,
като по този начин погасителната давност е прекъсната. През годините са продължили извършваните действия по изпълнителното дело,
поради което погасителната давност не е настъпила.
Страните не спорят, че на 30.11.2007г. са сключили
договор за кредит в размер на
20 000 лева със срок за погасяване 120 месеца. Видно от представения
договор за кредит и общи условия /л.57-л.60 от делото/, ищецът е подписал същия
и не възразява, че е усвоил сумата по договора. Видно от извлечение от
счетоводните книги № 14880790 на Б., поради неплащане от ищеца на три
погасителни вноски в периода м.09.2010г.-м.11.2010г. на основание т.19.2 от
Общите условия за предоставяне на кредит за текущо потребление, на 20.12.2010г.
банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и се е снабдила със заповед за
изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.417 от ГПК. При уговорено в
полза на банката право да направи предсрочно изискуем целия ползван кредит при
неплащане дори и на една погасителна вноска, предсрочната му изискуемост не
настъпва автоматично при спиране на плащанията/неплащане на погасителна вноска.
Наличието на тази обективна предпоставка е необходимо, но не и достатъчно
условие за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем, защото отнемането на
преимуществото на срока по договора е субективно право на кредитора. Поради
това преценката дали да го упражни и кога принадлежи изцяло на последния, който
е титуляр на това право. На 26.06.2013г. Б. е сключило с О. договор за покупко-продажба на вземания
/цесия/ по кредити, необезпечени с ипотеки/л.87-л.90 от делото/. С пълномощно
към него, Б. е упълномощил О. да съобщи на длъжниците за цесията, включително и на ищеца
(л.87 и л.89-л.90 от делото). От представената обратна разписка се установява,
че на 03.09.2013г. ищецът е получил лично уведомлението за договора за цесия.
ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на целта на чл.99, ал. 3 и
4 ЗЗД и поради това обуславя редовност на извършеното въз основа на него
съобщаване на цесията от упълномощения цесионер (Решение № 137-2015-III г.о. на
ВКС).
На 28.01.2013г. на Г.В.Ж. е връчена покана
за доброволно изпълнение. Същият не е възразил против издадената заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. Според
т.10 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. на ВКС, правото на иск за
установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува
при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за
надлежното му упражняване. По силата на чл.422, ал.1 и чл.415, ал.1 ГПК
предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен
срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл.415, ал.1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу
заповедта за изпълнение. Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна
процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в
случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано
от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е
ограничено със срок. В
настоящият случай длъжникът не е предявил възражение в предвидения срок,
въпреки че е бил надлежно уведомен за издадената заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, поради което са преклудирани възраженията му за пороци на
заповедта, които са били налице към момента на издаването й. При иска по чл.439
от ГПК ищецът следва да се позовава на факти,
възникнали след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание, от които факти длъжникът черпи права,
изключващи изпълняемото право. По делото безспорно се
установи, че не са възникнали такива факти, поради което искът се явява
неоснователен.
При
тези данни съдът намира, че предявеният иск за признаване за установено, че
ищецът не дължи на ответниците Б. и О. сумата
по издадения по ч.гр.д. № 1078/2011г. на Х.
районен съд изпълнителен лист от 16.11.2011г. в размер 23 768.52 лева, от
които 18 449.57 лева главница, представляваща
остатък от незаплатени погасителни вноски по договора за кредит с първия
ответник, с 3 219.84 лева договорна лихва от
15.08.2010г. до 14.11.2011г., с 969.93 лева лихва за забава от 20.12.2011г.
до 14.11.2011г., и 1 646.32 лева
неолихвяма сума за съдебни и деловодни разноски, поради невалидност на договора за цесия и погасяване по
давност с правно основание чл.439 от ГПК, както и иска по
чл.245 ал.3 от ГПК да бъде осъден О. да заплати на ищеца сума от 8048
лева, като част от сумата от 13 052,42 лева, като
получена без основание, се явяват неоснователни
и недоказани и
като такива следва да бъдат
отхвърлени. Искът по чл.245 ал.3 от ГПК е предявен като евентуален под положително
процесуално условие – основателност на иска по чл.439 от ГПК и предвид
неоснователността на първоначалния иск по чл.439 от ГПК, се явява неоснователен
и евентуалния.
На основание чл.78 ал.3 и ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от ЗПП ответниците
имат право на разноски, като ищецът следва да заплати юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лева за всеки един от ответниците.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения
иск от Г.В.Ж. с
ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***, офис 9, чрез адвокат
С.П. против Б., с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.Московска № 19, представлявано от Диана Дечева Митева и Юрий Благоев Генов, със съдебен
адрес:***, чрез главен регионален юрисконсулт Р.С. и О., с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Оборище, бул.Княз Александър Дондуков № 19, ет.2,
представлявано от Илка Г.
Димова-Мазгалева, със съдебен адрес:***, чрез
юрисконсулт Н.П., с които се претендира
съдът да признае за установено, че не дължи сумата по
издадения по ч.гр.д. № 1078/2011г. на Районен
съд - Х. изпълнителен лист от 16.11.2011г. в
размер 23 768.52 лева, от които 18 449.57
лева главница, представляваща остатък от незаплатени погасителни вноски по
договора за кредит с Б., сумата от 3 219.84 лева - договорна
лихва от 15.08.2010г. до 14.11.2011г., сумата от
969.93 лева - лихва за забава от 20.12.2011г.
до 14.11.2011г., и сумата от 1 646.32
лева - неолихвяма сума за съдебни и деловодни
разноски, с правно основание чл.439 от ГПК, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОТХВЪРЛЯ предявения
иск от Г.В.Ж. с
ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***, офис 9, чрез адвокат
С.П. против О., с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, район Оборище, бул.Княз Александър
Дондуков № 19, ет.2, представлявано от
Илка Г. Димова-Мазгалева, със съдебен адрес:***, чрез юрисконсулт Н.П. иск за
сумата от 8048
лева, като част от сумата от 13 052,42 лева, като
получена без основание, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Г.В.Ж. с ЕГН **********,***, със съдебен
адрес:***, офис 9, чрез адвокат С.П.
да заплати на Б., с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.Московска № 19, представлявано от Диана Дечева Митева и Юрий Благоев Генов, със съдебен
адрес:***, чрез главен регионален юрисконсулт Р.С. разноски в размер на 300 лева, представляващи юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Г.В.Ж. с ЕГН **********,***, със съдебен
адрес:***, офис 9, чрез адвокат С.П.
да заплати на О., с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, район Оборище, бул.Княз Александър
Дондуков № 19, ет.2, представлявано от
Илка Г. Димова-Мазгалева, със съдебен адрес:***, чрез юрисконсулт Н.П. разноски в
размер на 300 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен
съд - Стара Загора.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: