Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 16.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на
двадесет и трети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №3111 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
„Т.С.“ ЕАД срещу решение от 28.11.2019 г. по гр.д. №19124/2019 г. на Софийския
районен съд, 27 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу И.С.Б. и М.С.Б. установителни искове с правно основание
чл.422 ГПК вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от
4359,81 лв. до пълния претендиран размер от 4533,62 лв., представляваща
стойността на доставена топлинна енергия за периода 01.03.2013 г. - 30.04.2015
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „**********аб. №003244,
за разликата над сумата от 318,72 лв. до пълния претендиран размер от 690,83
лв., представляваща лихва за забава върху цената на доставената топлинна
енергия за периода 30.04.2013 г. - 04.04.2016 г., и за разликата над сумата от
7,95 лв. до пълния претендиран размер от 16,55 лв., представляваща лихва за
забава върху сумата за дялово разпределение за периода 12.03.2014 г. -
04.04.2016 г.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е кредитирал единствено заключението на СТЕ,
което не е взело предвид сумите от изравнителните сметки. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и
да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемите
И.С.Б. и М.С.Б. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не претендират разноски.
Третото
лице-помагач „Б.” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище
по въззивната жалба.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответниците И.С.Б. и М.С.Б. срещу решение от 28.11.2019 г. по гр.д. №19124/2019
г. на Софийския районен съд, 27 състав, в частта, в която са уважени
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу жалбоподателите установителни искове с правно
основание чл.422 ГПК вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за сумата от
4359,81 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода
01.03.2013 г. - 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
бул. „**********аб. №****, ведно със законната лихва от 13.04.2016 г. до
окончателното изплащане, за сумата от 79,08 лв., представляваща дължима сума за
дялово разпределение за периода 01.03.2013 г. - 30.04.2015 г., ведно със
законната лихва от 13.04.2016 г. до окончателното изплащане, за сумата от
318,72 лв., представляваща лихва за забава върху цената на доставената топлинна
енергия за периода 30.04.2013 г. - 11.03.2014 г., и за сумата от 7,95 лв.,
представляваща лихва за забава върху сумата за дялово разпределение за периода
30.04.2013 г. - 11.03.2014 г., като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца
разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е нищожно, недопустимо и неправилно. Сочат, че първоинстанционният съд не е
изложил мотиви относно твърдяни от ответниците обстоятелства. Поддържат, че
първоинстанционният съд неправилно е приел наличието на валидна облигационна
връзка за доставка на топлинна енергия през процесния период, тъй като не е
доказано, че са собственици или ползватели на процесния недвижим имот.
Поддържат, че издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е нищожна. Предвид
изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението в
обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Б.” ООД в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в
срок и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбите.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователен
е доводът на въззивниците И.С.Б. и М.С.Б. за нищожност на обжалваното съдебно
решение. Нищожността е възможно най-тежкият порок на съдебния акт. В закона не
са посочени хипотези на нищожност, но същите са изведени в доктрината и
съдебната практика. Нищожно е съдебното решение, постановено от лице, което
няма съдийска правоспособност или от незаконен състав, постановено по предмет,
по който съдът не разполага с правораздавателна власт, както и решение по спор,
който е извън пределите на личната и териториална компетентност на българския
съд, тъй като е в изключителната компетентност на чуждестранен съд. Нищожно е
устно постановеното решение или решението, изготвено в писмена форма, но
останало неподписано, когато липсата на подписи се дължи на отказ на съдиите,
образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав да го подпишат, както и
решението, постановено при липса на мотиви, когато то е неразбираемо и неговият
смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване – ТР №1/2011 г. на ОСГТК на
ВКС. Обжалваното в настоящото производство решението не страда от нито един от
сочените пороци, поради което същото е валидно. Неоснователен е доводът на
въззивниците И.С.Б. и М.С.Б. и за недопустимост на обжалваното съдебно решение,
тъй като издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е нищожна. За нищожността на заповедта по чл.410 ГПК важи посоченото
по-горе относно нищожността на съдебните решения или ако е издадена от
некомпетентен орган и не в предписаната в закона форма. В разглеждания казус
заповедта за изпълнение е издадена от съд, в пределите на правораздавателната
му власт, в законен състав и в установената в закона писмена форма, а
посочените във въззивната жалба възражения не биха могли да доведат до нищожността
и.
Решението
е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
По жалбата на „Т.С.“
ЕАД:
От приетото в
първоинстанционното производство заключение на СТЕ, което и настоящият съдебен
състав кредитира напълно, се установява, че общата стойност на фактурираната
/начислена/ ТЕ за процесния период е 4169,92 лв., общата стойност на сумата от
изравнителни сметки за процесния период /за доплащане/ - 189,89 лв. или
стойността на потребената ТЕ за процесния период възлиза в общ размер на сумата
от 4359,81 лв., до който размер се явява основателен искът за топлинна енергия.
Съдът не кредитира заключението на ССчЕ в частта, в която вещото лице е
посочило, че размерът на главницата за процесния период е 4533,62 лв.,
доколкото в тази сума е включена сумата от 725,34 лв. от изравнителни сметки,
отчетени за периода мес.05.2012 г. - мес.04.2015 г., т.е. включени са суми,
които са извън процесния период.
По жалбата на
И.С.Б. и М.С.Б.:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един
централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги,
само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на
облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е
неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните
общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния
ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото
няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите.
Ответниците в срока за отговор по чл.131 ГПК са оспорили
обстоятелството, че наследодателят им е бил собственик или ползвател на
процесния недвижим имот, но това обстоятелство се установява от представения по
делото нот. акт за дарение на недвижим имот №116, т.І, н.д. №112/30.07.2008 г.
на нот. Д.Ж..
Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището
на наследодателя на ответниците е от значение единствено към доказването на
размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да
доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.327 ал.1 ТЗ, за предадената
стока купувачът дължи цена, или основанието на продавача да претендира цената е
освен наличието на валидна облигационна връзка – договор за продажба, но и
предаване на стоката. За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия
в обема, съответстващ на претендираната цена, в първоинстанционното производство
е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, които настоящият въззивен
състав кредитира напълно, като обосновано и компетентно изготвено, от което се
установява, че ФДР е извършила дяловото разпределение в съотвествие с
нормативната уредба, както и че сумите за ТЕ в процесния имот са начислени в
съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, а стойноста
на потребената ТЕ за процесния период възлиза в общ размер на сумата от 4359,81
лв., както бе посочено по-горе.
Липсата на валиден през процесния
период договор за дялово разпределение за процесния период не може да доведе до
извод, че потребителите на ТЕ не дължат цената на потребената от тях ТЕ, тъй
като в тази хипотеза доставчикът е длъжен да отчита потребените количества ТЕ
по реда на чл.61 ал.3 Наредба №16-334/2007 г. или по реда на чл.58 ал.5 вр.
ал.3 т.2 Наредба №2 за топлоснабдяването /отм./.
Поради изложеното и
поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, решението в следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №288416 от 28.11.2019 г., постановено по гр.д.
№19124/2019 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Б.”
ООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.