Номер 153823.11.2020 г.Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд - София11-ти търговски
На 16.11.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
Секретар:Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20201001002454 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 1.07.2020 г., подадена по пощата на 30.06.2020 г., на
ответниците „Валкомерс“ ООД, Н. А. М. и В. М. М. против решението от 21.04.2020 г. по търг.
дело № 1815/2017 г. на Софийския градски съд, VІ-10 състав, с което:
е признато за установено на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответниците дължат солидарно
на ищеца „Лизинг Финанс“ ЕАД: 1) сумата 32 620,91 евро, представляваща
лизингови вноски за периода 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г. по договор за лизинг от
14.05.2008 г., заедно със законната лихва от 16.10.2015 г. /датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК/ до окончателното изплащане, 2) сумата 1 159,48
евро, представляваща договорна лихва за периода 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г.
(върху лизингова вноска 52 – за периода след 16.10.2012 г. и за следващите
лизингови вноски – от лизингова вноска номер 53 до лизингова вноска номер 61
вкл. от датата на падежа на всяка вноска), и 3) сумата 22 897,36 евро,
представляваща дължими суми за забава за периода 1.03.2013 г. – 30.09.2015 г., за
които суми (в левова равностойност) е издадена заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист по ч. гр. дело 62826/2015 г. на СРС, 119 състав;
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на осн. чл. 345, ал. 2 ТЗ сумата 12 007,47
лв., представляваща разноски по договора за лизинг за дължими застрахователни
премии за застраховка „Гражданска отговорност“ и „Каско“ по 14 бр. фактури за
периода 12.07.2012 г. – 14.05.2015 г., заедно със законната лихва от 16.10.2015 г.
до окончателното изплащане;
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски по исковото производство в
1
размер на 3 397,34 лв. и разноски по заповедното производство в размер на
2 216,97 лв. – за държавната такса и 2 115,34 лв. – за адвокатското
възнаграждение.
В жалбата се твърди, че необосновано СГС е приел за установена дължимостта на лизинговите
вноски за периода 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г. на основание договора за лизинг от 14.05.2008 г.,
след като според погасителния план към същия вноските са уговорени за периода 30.06.2008 г. –
31.05.2011 г. Твърди се, че макар правилно съдът да е приел, че е налице предоговаряне на периода
и начина на определяне на лизинговите вноски със споразуменията от 15.04.2009 г., 8.10.2010 г. и
5.10.2011 г., то от мотивите му не ставало ясно процесните вноски от № 50 до № 61 в размер на
34 328,90 евро в кое споразумение са уговорени, нито кога е техният падеж, като ищецът не бил
изпълнил надлежно указанията на съда да уточни как е формирана главницата и от кога се
начисляват лихвите. Сочи се, че заключението на ССЕ било необосновано, тъй като в него били
цитирани фактури с основание договора за лизинг, а не споразуменията, и не ставало ясно дали
сумите по фактурите включвали и ДДС. Твърди се, че необосновано съдът е приел, че е налице
валидна уговорка за заплащане на договорна възнаградителна лихва, както и, че с оглед
признанието на длъжниците по споразумението от 27.05.2015 г. и заключението на ССЕ искът е
основателен за уважения размер и период, за лизинговите вноски от № 52 до № 63, чието
основание не било уточнено. По същата причина неоснователен бил и искът за неустойка.
Необосновани били и изводите за дължимостта на сумата 12 007,47 лв. – за разноски за
застрахователни премии по 14 бр. фактури за периода 12.07.2012 г. – 14.05.2015 г. Твърди се, че
съдът бил игнорирал оспорването на представените данъчни фактури, които не били отразени в
счетоводството на ответното дружество, в справката-декларация по ЗДДС и в дневника за
покупки. Сочи се, че неправилно е отхвърлено и възражението за погасяване по давност на
исковите претенции.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли
предявените искове, както и да му присъди направените разноски.
Въззиваемото дружество „Лизинг Финанс“ ЕАД – ищец по исковете – в писмения отговор на
процесуалния си представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а
обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, вкл.
и юрисконсултско възнаграждение.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
2
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят част от същите
аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е
даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:
(1) Едно от основните възражения на ответниците е, че имало несъответствие между
основанието на претенциите по заповедното производство и това по исковото производство по чл.
422 ГПК, както и между основанието на исковете и основанието, на което са уважени те с
обжалваното решение. Такова несъответствие обаче не е налице. На първо място, противно на
доводите на ищците фактическото основание на претенциите в заповедното производство по гр. д.
№ 62826/2015 г. на СРС, 119 състав, не е само първоначалният договор за финансов лизинг №
03797-001/14.05.2008 г., а и всички последващо сключени изменящи го анекси – споразуменията от
15.04.2009 г., 8.10.2010 г. и 5.10.2011 г. Това ясно е посочено, както в т . 14 от заявлението по чл.
417 ГПК от 16.10.2015 г., така и в текста на самата издадена заповед за изпълнение от 29.10.2015 г.
На второ място, същото фактическо основание е ясно записано и в обстоятелствената част на
настоящата искова молба от 3.11.2016 г., по която е било първоначално образувано гр. д. №
62844/2016 г. на СРС и в която освен позоваване на първоначалния договор от 14.05.2008 г. е
налице позоваване и на трите допълнителни споразумения от 15.04.2009 г., 8.10.2010 г. и 5.10.2011
г. На трето място, същото фактическо основание е изтъкнато и в неколкократните уточнителни
молби на ищеца, подадени във връзка с указания на първоинстанционния съд – от 5.09.2018 г.,
25.10.2018 г., 7.12.2018 г. и 13.02.2019 г.
Предвид тези молби е изяснено и, че не е налице идентичност между предметите на настоящото
исково производство и това по т. д. № 2884/2016 г. на СГС, VІ-16 състав. Видно и от приложените
копия от искова молба /л. 214 – 222 от делото на СГС/ и съдебно решение /л. 432 – 437 от делото
на СГС/, предмет на разглеждане по т. д. № 2884/2016 г. са вземания за главница за част от
погасителните вноски по договора за лизинг, а именно – тези с настъпил падеж до споразумението
от 5.10.2011 г., за които страните са уговорили в същото споразумение, че следва да разсрочат на
вноски, платими в периода 31.10.2011 – 30.09.2012 г., върху които са дължими и съответните
лихви /вземанията по т. І от споразумението/. Предмет на настоящото исково производство са
други вземания – тези по т. ІІ от същото споразумение, касаещи останалите неизискуеми към
5.10.2011 г. лизингови вноски, установени в предходното споразумение от 8.10.2010 г., като
същите са разсрочени в променени размери. Със споразумението от 5.10.2011 г. е уговорено, че: 1)
остатъчната главница от общо 34 328,91 евро без ДДС следва да се плати на вноски в периода
31.10.2012 – 31.07.2013 г. /лизингови вноски от № 50 до № 61/, и 2) за периода 31.10.2011 –
31.07.2013 г. ще се дължи и договорна лихва в общ размер на 4 899,71 евро без ДДС, платима също
на месечни вноски. Част от тези задължения, с падежи след 16.10.2012 г. са предмет на
предявените настоящи искове, като същите са признати и с последващо сключеното споразумение
от 27.05.2015 г., имащо характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Следва да се подчертае, че
анексите имат акцесорно значение спрямо основния договор между страните – този от 14.05.2008
г., с когото образуват единния комплекс на договорните отношения между страните, който
всъщност представлява единното фактическо основание на претенциите. Това единно фактическо
основание еднозначно е било изтъквано от ищеца както в подаденото заявление по чл. 417 ГПК,
така и в исковата молба по чл. 422 ГПК и в уточняващите молби, а в неговите рамки е и
произнасянето на съда с обжалваното решение. Ето защо обективно невярно е твърдението на
3
ответниците, че не било уточнено и не било ясно основанието за дължимост на процесните вноски
от главницата /от № 50 до № 61/. Същите са дължими съгласно основния договор от 14.05.2008 г.,
но са били разсрочени с последващите споразумения, като за последно падежите им са установени
с погасителния план към споразумението от 5.10.2011 г., което също е част от основанието на
исковете. Ищецът надлежно е уточнил и падежът на вноските, вкл. и от кога са начислявани
лихвите.
(2) В тежест на ответниците е било да докажат, че така уговорените и разсрочени със
споразумението от 5.10.2011 г. процесни задължения по т. ІІ от същото са били надлежно
заплатени от тях, което не е било направено по никакъв начин. По делото са приети няколко
заключения на ССЕ, които са съпоставили всички плащания със задълженията по погасителния
план, като са установили кои от тях са били погасени и кои не. Първоинстанционният съд
прецизно е анализирал всички доказателства, вземайки предвид и признанието на длъжниците по
споразумението от 27.05.2015 г., като обосновано е приел, че няма доказателства за погасяването
на процесните суми – 32 620,91 евро, представляваща лизингови вноски за периода 16.10.2012 г. –
31.07.2013 г. по договор за лизинг от 14.05.2008 г., 1 159,48 евро, представляваща договорна лихва
за периода 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г., като е дължима и сумата 22 897,36 евро, представляваща
неустойки за забава за периода 1.03.2013 г. – 30.09.2015 г.
Неоснователно е и възражението за погасяване по давност на тези вземания. Настоящите искове
се считат за предявени на 16.10.2015 г. съобразно чл. 422, ал. 1 ГПК /датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК/. Всички горепосочени вземания са с период на изискуемост след
16.10.2012 г., т.е. те са в рамките на 3-годишната погасителна давност по чл. 111, буква „б“ ЗЗД, а
отделно, че давността е била прекъсната на осн. чл. 116, буква „а“ ЗЗД е с признанието на
вземанията, обективирано в споразумението от 27.05.2015 г. До такова прекъсване на давността се
е стигало и с всяко от трите предходни споразумения – от 15.04.2009 г., 8.10.2010 г. и 5.10.2011 г.,
имащи същото правно значение.
(3) Що се отнася до осъдителния иск за сумата 12 007,47 лв., представляваща разноски за
застрахователни премии по 14 бр. фактури за периода 12.07.2012 г. – 14.05.2015 г., то и той е
основателен. По силата на чл. 27 от общите условия към процесния договор задължение на
лизингополучателят е да заплаща и премиите по сключените във връзка с лизинговата вещ
застрахователни договори по застраховка „Гражданска отговорност“ и „Каско“. Застрахован по
тези договори е бил лизингодателят, като собственик на застрахованото имущество. Събраните
доказателства /писмени и ССЕ/ установяват реалното извършване от лизингодателя на посочените
разходи, за което от същия са издадени и 14 бр. фактури за периода 12.07.2012 г. – 14.05.2015 г.
Вземанията се признати от ответниците и в споразумението от 27.05.2015 г. /в посочен размер –
6 668,33 евро/.
Ето защо общото оспорване /без конкретизация/ на дължимостта на сумите по тези фактури,
направено от ответниците в отговора на исковата молба от 12.09.2017 г., не следва да се приема за
основателно. Доказано е възникването на задължения в тежест на ответниците за заплащане на
въпросните разноски, а не е доказано погасяването на тези задължения от тяхна страна. Правилно
СГС е приел за неоснователно възражението за погасяване по давност на тези вземания, които не
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, буква „в“ ЗЗД и за тях е приложима
общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, която не е изтекла към момента подаване на исковата
4
молба /3.11.2016 г./, още повече предвид признанието на вземанията в споразумението от
27.05.2015 г., което е прекъснало давността.
При това положение исковете са изцяло основателни.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
Ищецът не е претендирал разноски за въззивното производство, а и не е представил
доказателства за такива.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.04.2020 г. по търг. дело № 1815/2017 г. на Софийския
градски съд, VІ-10 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5