Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
18.11.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл.
съдия Натали Генадиева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4208 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 4.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 53406/ 2018 г. на Софийски районен
съд, ІІІ ГО, 150 състав, е отхвърлен предявеният
от Б.П.В. /ЕГН **********/ срещу И.И.В. /ЕГН **********/
иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за присъждане на сумата 2 250 лева, претендирана като обезщетение за лишаването на ищеца от
възможността да ползва съсобствения на страните лек
автомобил марка „Хюндай Санта Фе“ с ДК № *******през периода от 21.04.2018 г.
до 06.08.2018 г., ведно със законната лихва от 10.08.2018 г. до окончателното й
изплащане, като на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Б.В.
е осъден да заплати на ответницата И.В. сумата 380 лева-
разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от Б.П.В. /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение за присъждане на горепосочената сума, ведно със законната лихва и разноските
по делото.
Въззиваемата страна И.И.В. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.31, ал.2 ЗС.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС
решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от Б.В. срещу И.В. осъдителен
иск по чл.31, ал.2 ЗС, като неоснователен- чл.272 ГПК.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава
извод на въззивния съд за липса на визираните в
чл.31, ал.2 ЗС материално- правни предпоставки за основателност на иска за
заплащане на обезщетение за ползването на процесната
движима вещ- лек автомобил, и за неговото отхвърляне.
Според
събраните по делото писмени доказателства процесният
лек автомобил „Хюндай Санта Фе“ с ДК № *******бил придобит през времетраенето
на брака между страните при условията на съпружеска имуществена общност /СИО/,
автоматично трансформирана в обикновена съсобственост при прекратяване на брака
им с влязло в сила на 1.06.2016 г. бракоразводно решение, постановено по гр.д.№
67023/ 2015 г. на СРС, 84 състав. Дяловете им от същия са неравни, тъй като с
влязло в сила решение от 3.08.2017 г. по гр.д.№ 49990/ 2016 г. на СРС, 149
състав, на ищеца Б.В. са признати самостоятелни права върху 44/111 идеални
части от автомобила- въз основа на осъществена частична трансформация на негово
лично имущество по чл.23, ал.2 СК.
Не
е спорно по делото, че през исковия период формално ответницата е упражнявала
фактическа власт върху процесния автомобил, като в
нейно държане са били регистрационните талони- голям и малък /част І и част ІІ
на свидетелство за регистрация на МПС/, и ключовете на същия. Същевременно
според събраните доказателства през този период тя фактически не е имала
възможност на управлява и ползва същия, тъй като на 13.04.2017 г. били
откраднати регистрационните му номера, за което В. своевременно уведомила
органите на реда, видно от „Съобщение за установено деяние“ вх.№ 225000-4044/
18.04.2017 г., и писмо рег.№ 225000-17479/ 21.12.2017 г., с което ищецът бил
уведомен от СДВР- 01 РУ относно заведената за периода 1.04.2017 г.- 1.05.2017
г. в 01 РУ- СДВР преписка с вх.№ 225000- 4044/ 18.04.2017 г. относно горепосочената
кражба. Налице са доказателства и че ответницата поискала съдействие и от
ищеца, когото уведомила за кражбата, каквото последният отказал да даде, както
и да предприеме каквито и да било действия във връзка със защитата на общата им
вещ /свидетелски показания на св. В.Ч.- познат на ответницата, и молба на Б. В.
*** от 22.11.2017 г., от която е видно, че същият е имал сведения за
образуването на преписка в 01 РУП по повод процесния
лек автомобил/.
Представени
са по делото и доказателства за изпратени от ищеца до ответницата покани за
плащането на обезщетение за ползване на частта му от съсобствения
автомобил, а именно: нотариална покана, връчена лично на В. на 22.06.2017 г.,
искова молба по гр.д.№ 49990/ 2016 г. на СРС, 149 състав, съдържаща искане за
плащането на обезщетение за ползването на съсобствения
на страните лек автомобил, препис от която е връчен на ответницата на
14.11.2016 г., както и нотариална покана /отговор/, изпратена от ответницата В.
до ищеца- за явяването му в нотариална кантора, в която да му
бъдат предадени ключовете и документите на автомобила.
При
така събраните в процеса доказателства правилно е прието от първоинстанционния
съд, при съобразяване и на даденото в Тълкувателно
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 4208/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/ 2012 г. на ВКС- ОСГК, тълкувателно разрешение,
че в настоящия случай не е налице хипотеза, при която ответницата ползва процесния лек автомобил и препятства възможността на ищеца
да ползва същия съобразно правата си, поради което липсва основание за
присъждане на претендираното обезщетение по чл.31,
ал.2 ЗС. Според цитираното ТР, лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС е
всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират
добиви и граждански плодове; за личното ползване е ирелевантно
по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта- чрез непосредствени
свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или
чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил; от значение е само
обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици,
като им пречи да ги реализират. Посочено е в мотивите на ТР, че лично използва общата вещ оня
съсобственик, който я употребява такава, каквато е, за постигане на цели, за
задоволяване на интереси и нужди, съвместими с нейната природа и нейното
нормално предназначение, без да разрушава, променя или уврежда субстанцията й и
да накърнява свойствата й.
Когато
един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин,
че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост
може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за
задоволяване на свои нужди или потребности- той ползва лично по смисъла на
чл.31, ал.2 ЗС общата вещ. Хипотезата на чл.31, ал.2 ЗС е частен случай на
общата забрана по чл.59 ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на
друго. Препятстването от страна на ползващия съсобственик, макар и по силата на
правомерно поведение, на възможността друг съсобственик да упражни субективното
си материално право да ползва своята част от общата вещ- нарушава забраната по
ал.1 да не се пречи и поражда установеното в ал.2 на чл.31 ЗС право на
обезщетение. Последното е регламентирано като компенсация срещу неправомерното
ползване на един от съсобствениците. Претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС би била основателна, когато независимо
дали си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, имайки достъп до нея,
ползващият съсобственик не допуска другия съсобственик да си служи с нея.
В
настоящия случай не е налице хипотеза, при която ответницата ползва съсобствения лек автомобил и препятства възможността на ищеца
да ползва същия съобразно правата си. Установеното по безспорен начин по делото
обстоятелство, че макар да е държала ключовете и документите за регистрация на
автомобила, ответницата В. не е имала правната и фактическа възможност да
ползва същия /не го е управлявала, не си е служила с него/ през исковия период,
нито е препятствала ищеца да го ползва, тъй като без регистрационните номера,
които били откраднати през м.04.2017 г., никой от двамата не би могъл да ползва
автомобила съобразно предназначението му и да си служи с него, което е и основание
за освобождаване на ответницата от отговорността по чл.31, ал.2 ЗС.
Несъстоятелни
са наведените във въззивната жалба на ищеца доводи,
свързани с местонахождението на автомобила и желанието на В. да „го скрие“ от
ищеца. Обстоятелството, че регистрационните номера на автомобила са били
откраднати на ул.“Гурко“ до бл.75, а при предаване на
ключовете и документите на същия на ищеца на 6.08.2018 г. местонахождението му
е било на друг адрес, е без правно значение за основателността на иска, тъй
като преместването на автомобил е възможно и без същият да се движи на собствен
ход. Що се отнася до желанието на В. „да скрие автомобила“ от ищеца, то в
качеството на негов собственик и то такъв, на чието име са издадени документите
за регистрация на автомобила, преимуществено ищецът разполага с възможност
както да издири същия, вкл. чрез органите на Полицията, така и да предприеме
действия във връзка с приключване на посочената преписка, образувана в 01 РУ-
СДВР. Нежеланието му да предприеме действия в тази насока е индиция,
че макар да му е дадена възможност да ползва същия, той отказва да приеме тази
възможност /демонстрира нежелание да ползва/, в който случай губи правото да
претендира обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС.
При
тези съображения, поради съвпадане на приетите от двете съдебни инстанции
изводи по съществото на спора и поради неоснователност на наведените от ищеца В.
доводи за неправилност на обжалваното решение, същото като правилно следва да
бъде потвърдено.
При
този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, но
такива с настоящото решение не следва да й бъдат присъдени, тъй като липсват
доказателства за договаряне на претендираното
адвокатско възнаграждение от 380 лв.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 4.12.2019
г., постановено по гр.д.№ 53406/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 150
състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.