Р Е Ш Е Н И Е №946
13.03.2020 г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в
открито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя Грудева,
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 4344/2019 г. по описа на
същия съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК
– решение по исков спор .
Искове на „Мого България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в София , ЖК Изток, ул. Николай Хайтов № 12 т. 2 ап. 3, против Ш.Е.К., ЕГН **********,***,
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.
Твърди се в исковата молба , че на
31.10.2017г. между Мого България ЕООД, в качеството му на лизингодател и Ш.Е.К.,
в качеството му на лизингополучател, е сключен договор за финансов лизинг **********със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив. По силата на
договора Мого България ЕООД се задължило да придобие и предостави за възмездно
ползване на лизингополучателя товарен автомобил марка ФОЛКСВАГЕН модел КАДИ
КАСТЕН ЕКО ФЮЪЛ, идентификационен номер **********, с номер на двигателя **********
а лизингополучателя се задължил да заплаща дължимите суми по договора и да
ползва вещта в съответствие с ОУ. Лизингодателя изпълнил задълженията си по
договора, като предал лизинговия актив на лизингополучателя при сключването на
договора. За всяко дължимо плащане на лизингови вноски ищецът издавал фактури,
които изпращал на електронната поща на лизингополучателя. Лизингополучателят
изпаднал в забава, поради което на осн. чл. 13.5, във вр. с чл. 13.6 от Общите
условия, лизингодателят е изпратил до лизингополучателя уведомление за
прекратяване на договор за лизинг № ***************, връчено на 26.02.2018г. След прекратяването на договора, ищецът
получил обратно държането на лизинговия актив.
Към момента ответникът дължал 855.90 лв. за
лизингови вноски, от които:
184.91
лв., представляваща лизингова вноска падеж 28.11.2017г., за която е издадена
Фактура № 3407 от 28.11.2017г.,
195.26 лв., представляваща лизингова
вноска с падеж 28.12.2017г., за която е
издадена Фактура № 4441 от 28.12.2017г.,
195.26 лв., представляваща лизингова вноска с
падеж 28.01.2018г., за която е издадена Фактура № 5734 от 28.01.2018г.,
сумата в размер на 195.26
лв., представляваща лизингова вноска с падеж 28.02.2018г.,
сумата в размер на 85.21
лв., представляваща неизплатена част от лизингова вноска № 5, за периода до
прекратяване на договора.
Дължал и 12.41 лева,
представляващи сбор от дължимите суми за неустойки за просрочие на всяка една
вноска за периода от 29.11.2017г. до прекратяване на договора, и 585,78 лева
неустойка в размер на три лизингови вноски, дължима по силата на чл. 15.5 от
Общите условия, както и 202,45 лева
задължение за заплащане на данък върху превозните средства съгласно т. 17 от
Тарифа към общите условия, приложими към договори за финансов лизинг, и 672 лева – задължение за възстановяване на направени от
лизингодателя разходи във връзка с възстановяване на държането върху лизинговия
актив, от които 660 лева – разходи за възстановяване на държането и 12 лева-
разходи за ключарска помощ. За тези суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 16298/2018г. на ПРС, IV гр.с., връчена на длъжника
по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. Затова ищцовото дружество , на което са дадени
указания по реда на чл. 422 от ГПК, иска от съда да постанови решение , с което
да признае за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 855.90 лева - неплатени лизингови вноски по Договор за
финансов лизинг **********със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив от 31.10.2017г., сумата от 12.41 лева - неустойка за забава на
плащане на лизингови вноски, сумата от 585.78 лева - неустойка за прекратяване
на договора по вина на лизингополучателя, сумата от 202.45 лева - задължение за
заплащане на местен данък МПС за 2017г., сумата от 672.00 лева - разходи за
възстановяване на лизинговия актив, или общо сумата в размер на 2 328.54 лева,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК -17.09.2018г., до окончателното й изплащане. Претендира
разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор
на исковата молба от ответника, чрез назначения му особен представител, с който
се оспорват предявените искове като неоснователни. Оспорва истинността на
представените от ищеца договор за финансов лизинг, приложение № 1, общи
условия, тарифа към общите условия, приемо-предавателен протокол, като твърди,
че не са подписани от ответника. Посочва, че на ответника не било връчено
уведомление за прекратяване на договора.
Сочи, че подписът в приложеното по делото уведомление бил положен от
трето лице, а ръкописният текст „Връчено на 26.02.2018г.“ е бил допълнително
написан. Твърди, че договорът за лизинг не бил надлежно прекратен, поради което
не се дължала неустойка за прекратяването. Твърди, че претенцията за заплащане
на местен данък била неоснователна, тъй като такъв разход не бил реално
извършен. Освен това не било извършвано изземване на автомобила. Оспорва
клаузите на т.8.7.10 и т.14.5 от ОУ, с които била определена едностранно без
съгласие на лизингополучателя, като неравноправни. Моли се исковете да бъдат
отхвърлени.
Исковете са допустими като установителни ,
има идентичност между вземането , така, както е описано в заповедта за плащане,
и това – предмет на нарочната искова молба.
При тези факти , съдът съобрази следното от фактическа и правна страна :
І. Общи положения:
Представено е на л. 9 и следващите от делото копие от договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив № ********** от дата ***********., по силата на който на ответника е
предадена за ползване собствена на лизингодателя вещ - ФОЛКСВАГЕН модел КАДИ
КАСТЕН ЕКО ФЮЪЛ, идентификационен номер **********, с номер на двигателя *********,
при лизингова вноска от 195.26 лева месечно за период от 35 месеца , една вноска от 184.91 лева и първоначална такава от
300 лева (платена при сключването но
договора като част от главницата) и такса ангажимент от 100 лева. Договорена
била печалба на лизингодателя в размер
на 2819.01 лева, при остатъчна цена на вещта от 4500 лева след плащането на първоначалната вноска. Има
посочване в договора на лихвен процент ( 37.2 % за целия период на договора),
точния паричен размер на тази лихва – възнаграждание на лизингодателя - търговец (2819.01 лева) и годишен процент
на разходите ( 46.73 % ). Уговорено било
също така падежа на всяка вноска да настъпва на ден 28 от текущия месец, считано
от 28.11.2017г. Няма спор между страните, че в изпълнение на договора,
лизингодателят е предоставил ползването
на вещта, а и това обстоятелство се установява от протокола на л. 38 от
делото. Или между страните има договор
за финансов лизинг с клауза за задължително придобиване на собствеността, и за К. възниква облигационното задължение за
плащане на лизинговите вноски и останалите плащания по договора.
ІІ. По иска за реално изпълнение на
задължението за плащане на вноските по лизинга :
За всяка от договорените месечни вноски ,
лизингодателя е издал фактури в тежест на ответника и го е уведомявал чрез
посочен електронен адрес за наличието на такава фактура; няма данни за плащане
на вноските, като К. е в просрочие да плати още част от първата такава, тази с
падеж на 27.11.2017г. Предмет на иска са само вноските с настъпил преди датата
на прекратяването падеж, които са дължими независимо от прекратяването на
договора поради неизпълнение; последното обстоятелство е спорно, доколкото – твърди ответника –
уведомлението за прекратяване не е връчено на длъжника, а на трето на спора
лице, Н. К. Няма спор обаче, че
лизинговата вещ е била предадена от К. на лизингодателя – в исковата молба се
съдържа изрично изявление на ищеца в този смисъл, а връщане на вещта преди
изтичане на срока на договора се дължи единствено в хипотеза на прекратяване
поради неизпълнение. Затова съдът не
отрича настъпването на ефекта на прекратяването.
ІІІ.
По исковете за неустойки за забава и за
прекратяване :
Щом договора е прекратен по вина на
ответника, налице е основанието по чл.
15.1 от договора, за начисляване на неустойка за забава върху всяка от вноските
от датата на падеж до датата на прекратяването на договора; налице е и хипотеза
по чл. 15. 5 от договора, следователно за ответника е възникнало задължение да
плати двете неустойки.
ІV. По искането да се осъди К. да заплати на
ищеца дължимия за автомобила пътен данък в размер от 202.45 лева за
календарната 2017г.:
Действително договорът за лизинг предвижда
задължението на лизингополучателя да заплаща дължимите за вещта данъци, такси и
други разноски, като в тази връзка се
претендират 202.45 лева дължим на основание чл. 54 от Закона за местните данъци
и такси, изчислени за 2017г. съобразно чл. 41 ал. 1 от Наредбата на общинския
съвет в София. Автомобила обаче е месторегистрация в Пловдив, тоест,
Наредбата на СОС за определяне на
размера на данъка за 2017г. е неприложима; няма данни за друг размер на данъка.
На следващо място, К. ползва лизинговия
актив едва от октомври 2017г, но данъка се претендира за цялата календарна
година, и доколкото съдът намира това възражение на ответника за основателно,
то иска следва да се отхвърли.
V. Съдът споделя и друго от възраженията на
ответника – това за нищожност на клаузата на чл. 8.7.10 от договора,
предвиждаща едностранното определяне на разходи на репатриране на лизингования
актив по почин на лизингодателя. За
договора се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит, по силата на чл. 3 ал.
3 от същия, като приложима е редакцията към датата на сключването . Тази
редакция е тази, обнародвана в ДВ , бр. 59 от
29.07.2016г. По силата на
договорката между
страните , ответникът дължи „разходите, направени от лизингодателя във връзка с
възстановяването на държането на лизингови актив „ , което задължение не е определено по размера си в договора –
няма точен размер; в представеното копие от тарифата , такава такса отсъства по
размер, като за докаже размера , ищеца се базира на договор между него и трето лице , копие от който е приложено на
л. 52 от делото . Същевременно
обаче , според чл. 10 ал. 2 от ЗПК „ Кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да
е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с
договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски
кредит“ , а
според чл. 10А ал. 4 от същия закон, „видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит“. Следователно , чрез клаузата
на чл. 8.7.10 от договора са заобиколени
изискванията на ЗПК, заложени в 10 ал. 2
и чл. 10А ал. 4, което релевира нищожността
и на основанието по чл. 21 ал. 2 от ЗПК . Този иск е неоснователен.
Разноските
се понасят от ответника пропорционално на уважената част от исковете.
Възражението на ответника за прекомерност на хонорара на адвоката на ищеца е
основателно , предвид цената на исковете и единственото проведено заседание ,
следва в исковата производство да се присъдят само 311.50 лева хонорар ,вместо
търсените 720 лева; разноските за яваване в съдебно заседание на дата 11.11.2019г
не са доказани и също следва да се изключат от общия размер. Така общия размер на разноските на ищеца ,
изчислен при съобразяване на останалите елементи на списъка на л.121 от делото,
става 1181.15 лева , или пропорционално на уважената част от исковете ( 1454.09 лева),
дължат се на ищеца 737.58 лева разноски по делото.
К. е бил представляван от назначен от съд
особен представител, собствени разноски не е направил.
Воден
от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Признава за установено по отношение на Ш.Е.К.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, че в
отношенията между страните , дължи на „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Изток, ул. "Николай
Хайтов" № 12, ет. 2, ап. 3, плащане на следните суми по договор за финансов лизинг № *********, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 16298/2018г. на
ПРС, IV гр.с.:
сумата от 855.90 лв. за лизингови вноски, от
които:
184.91 лв., представляваща лизингова вноска
падеж 28.11.2017г., за която е издадена Фактура № 3407 от 28.11.2017г.,
195.26 лв., представляваща лизингова
вноска с падеж 28.12.2017г., за която е
издадена Фактура № 4441 от 28.12.2017г.,
195.26 лв., представляваща лизингова вноска с
падеж 28.01.2018г., за която е издадена Фактура № 5734 от 28.01.2018г.,
195.26 лв., представляваща лизингова вноска
с падеж 28.02.2018г.,
85.21
лв., представляваща неизплатена част от лизингова вноска № 5, за периода до
прекратяване на договора.
сума от 12.41 лева - сбор от дължимите суми
за неустойки за просрочие на всяка една вноска за периода от 29.11.2017г. до
прекратяване на договора, и
сума от 585.78 лева неустойка в размер на
три лизингови вноски, дължима по силата на чл. 15.5 от Общите условия,
като ОТХВЪРЛЯ исковете да се установи вземане , заповядано в
същата заповед , за :
202.45 лева задължение за заплащане на данък
върху превозните средства за 2017 г.
672 лева – задължение за възстановяване на направени от
лизингодателя разходи във връзка с възстановяване на държането върху лизинговия
актив ( 660 лева – разходи за възстановяване на държането и 12 лева- разходи за
ключарска помощ), като неоснователни.
Осъжда Ш.Е.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на
„МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. Изток, ул. "Николай Хайтов" № 12, ет. 2, ап. 3, сумата от 737.58 лева разноски по двете
производства.
Решението се обжалва пред състав на Окръжен
съд Пловдив , в срок от две седмици от датата на съобщаването му, с препис на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ