№ 18338
гр. С., 11.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110121660 по описа за 2024 година
Предявени са от „Е. М.“ ЕООД, ЕИК: **********, седалище и адрес: гр. С., ул. „Р П
К“ № 4-6, срещу И. Н. П., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Д. М.“ № ***, следните
установителни искове по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми:
иск по чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД
за сумата от 1382,17 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ****/24.05.2021 г., ведно със законната лихва от 21.12.2023 г. до
окончателно изплащане;
иск по чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 244,68 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 24.05.2022 г. - 06.12.2023 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№70039/2023 г. на СРС.
Ищецът твърди, че ответникът не заплатил дължимите суми по договор,
сключен между ответника и „ЮК Б“ ЕООД на 24.05.2021 г., вземанията по който
договор били прехвърлени на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 19.04.2023 г. и Приложение № 1 към него. Сочи, че уведомил ответника за
цесията с исковата молба.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от И. П..
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното:
Ищецът следва да докаже: 1. Наличието на валидно облигационно
правоотношение между „ЮК Б“ ЕООД и ответника въз основа на процесния договор
за кредит; 2. Усвояване на главницата по кредита в пълен размер от ответника; 3.
Размерът и изискуемостта на процесните вземания; 4. Изпадането на ответника в
забава по главния дълг в съответен размер, период на забавата и размер на лихвата за
забава; 5. Извършеното прехвърляне на процесните вземания, качеството си на
1
цесионер и съобщаването на ответника от цедента за прехвърлянето, респ.
упълномощаването на ищеца да извърши уведомяването и изпълнението на
посоченото задължение.
Не се спори между страните и се установява, че по силата на договор за
потребителски паричен кредит № ****/24.05.2021 г. цедентът „ЮК Б“ ЕООД е
отпуснал на ответника кредит от 1500 лв. в деня на подписването на същия договор с
оглед и на неоспорения от ответника платежен документ от 24.05.2021 г., според чийто
чл. 5.1 кредитополучателят еднократна такса за разглеждане от 252 лв., която се
възстановява от кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план по чл. 9.1 от договора (Приложение № 1 към договора), при ГПР от
49,43 %.
Не се спори между страните и се установява от процесния договор, че към
датата на подаване на исковата молба е настъпил падежът на всички 12 уговорени
месечни вноски за главница, както и че ответникът е заплатил на първоначалния
кредитор сумата от 160 лв., в каквато връзка е представено и извлечение от
счетоводните записвания на цедента, тоест остатъкът на главничното задължение е
1382,17 лв., но е изпаднал в забава при плащането на останалите месечни вноски,
поради което дължи лихва в претендирания от ищеца размер, неоспорен от ответника.
С връчване лично на ответника на приложеното към исковата молба
уведомление в хода на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника
и следва да бъде съобразено от съда, когато уведомлението изхожда от цесионера,
изрично упълномощен с правото да уведоми длъжника за цесията въз основа на
пълномощно, приложено към исковата молба, какъвто настоящият случай е (чл. 235,
ал. 3 ГПК и Решение № 114 от 07.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т.о.).
Доколкото според чл. 99, ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника и третите лица,
цесията произвежда действие от момента на нейното съобщение, следва да се приеме,
че не се касае до модалитет на договора за цесия, а до предвидено в полза на
длъжника условие с цел да го предпази от двойното плащане на едно и също
задължение. Неизпълнението му не се отразява на действителността на договора за
цесия, а води до неговата непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато
съобщението за сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на
досегашния кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е
съобщено за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било
установено, че задължението за главница по договора за заем не е погасено (Решение
№ 239 от 15.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 986/2017 г., I т. о.; Решение № 319 от
27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4025/2008 г., IV г. о.; Решение № 173 от 15.04.2004 г.
на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК; Определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 867/2011 г., IV г. о.). Въпреки това съдът отбелязва, че не е спорно между страните,
че ответникът е уведомен за цесията на процесния дълг с връчването на препис от
исковата молба, а извод за извършената цесия се прави от договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 19.04.2023 г., ведно с Потвърждение за извършената цесия
и Приложение № 1 към договора, в който са описани вземанията по процесния
договор, поради което негов кредитор е именно ищецът по делото.
При това положение, при установяване на съществуването на вземания на
ищеца спрямо ответника, следва да бъде разгледано своевременно релевираното от
последния възражение за погасяване на вземанията по давност, обективирано във
възражението по чл. 414 ГПК.
2
Съгласно трайната съдебна практика задълженията за главница по договор за
кредит, плащането на което е разсрочено на отделни погасителни вноски, се погасяват
с изтичането на петгодишна давност, а тези за договорна лихва – с тригодишна
давност. По отношение на началния момент, от който започва да тече давностният срок
за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е налице
противоречива практика на ВКС.
В една част от решенията, в т. ч. решение № 45/17.06.2020г. по т. д. № 237/2019г.
на ВКС, II т. о., е възприето поддържаното в съдебната практика становище за липса
на периодичен характер на плащанията по договор за кредит и за приложението на
общата 5-годишна давност спрямо главницата по погасителните вноски. Прието е, че
началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната
погасителна вноска, която настъпва в различни моменти от крайния срок за погасяване
на кредита по силата на постигнатото между страните съгласие. Разяснено е, че за
съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за
плащането й, като това е моментът, от който кредиторът може да търси изпълнение
(доброволно или принудително), поради което бездействието му се санкционира с
течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането. Изложени са
аргументи, че в случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна
на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата
по кредита, за което страните са постигнали съгласие при сключването на договора,
поради което не може да се приеме, че кредиторът има право да търси изпълнение от
изискуемостта на съответната част от вземането, а същевременно бездействието му не
води до течение на давностния срок за тази част (така и решение № 50076/14.11.2022 г.
по т. д. № 1730/2019 г. на ВКС, І т. о.).
В друга част от решенията, в т. ч. решение № 38/26.03.2019 г. по т. д. №
1157/2018 г. на ВКС, II т.о., е прието, че приложима по отношение на задължението за
главница по договор за банков кредит е общата 5-годишна погасителна давност по
чл.110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а
не кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на
отделните погасителни вноски. Изложени са аргументи, че уговореното между
страните връщане на предоставена по договор за кредит сума на погасителни вноски
не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части на основание чл.66 ЗЗД. С решение №
50173/13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о. е разяснено, че при
постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни
вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от
отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само
едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска
или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Прието е, че началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е
обявена, респ. не е настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен
срок за погасяване на кредита.
Настоящият съдебен състав споделя възприетото в решение № 50173/13.10.2022
г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о. становище, а именно, че началният момент,
от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни
лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена, респ.
не е настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за
3
погасяване на кредита, като за вземанията за главница е приложима общата
петгодишна давност, а за вземанията за договорна лихва – кратката тригодишна
такава.
Преобладаващата практика на ВКС се съдържа в решения № 65 от 06.07.2018 г.
по т. д. № 1556/2017 г. на ТО, № 28 от 05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ ГО, №
261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО, като е обобщена в решение №
38/2019 по т. д. № 1157/2018 г. на II ТО на ВКС. Това решение е постановено по
въпроса дали плащанията за главница по договор за банков кредит с погасителен
план имат характер на периодични плащания с оглед приложното поле на кратката
погасителна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, или е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния
падеж/последната уговорена дата за окончателно издължаване на кредита/. В него
е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит)
сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това
становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед мотивите
на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания
(вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са
породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а
на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този период стоки и
услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като
нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето
защо приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл.
110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не
кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, изчислена от датата на падежа на
отделните погасителни вноски. Съществуващото противоречие следва да се счита за
преодоляно посредством решаващите мотиви, съдържащи се в ТР от 21.01.2022 г. по т.
д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. В тези мотиви се утвърждава практиката на ВКС, че
при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно
/плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва
на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в
интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора,
по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При договорите с периодично или
продължително действие, през всеки период от време и двете страни по
правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни
задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не
представляват части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на
части на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като
вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да
4
определи изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие
плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на
определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни,
периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и
крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е
обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита, а когато е обявена и съответно настъпила
предсрочна изискуемост – от датата на нейното обявяване.
След като началната дата на изискуемостта е датата на последната вноска, която
в случая е 24.05.2022 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК е подадено на 20.12.2023 г., вземанията за главница и за договорна лихва не са
погасени по давност.
С оглед гореизложеното, предявените искове са доказани по основание и
размер, поради което следва да се уважат изцяло.
Основателността на иска има за своя закономерна последица основателност на
претенцията за дължимост на законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК.
По разноските
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
има единствено ищецът. Същият е сторил разноски за държавна такса в размер на
72,75 лв. в исковото производство и 32,54 лв. в заповедното производство, които
следва да бъдат присъдени нему, но не и адвокатско възнаграждение по следните
съображения.
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноски,
както в исковото, така и в заповедното производство. Още при издаването на
процесната заповед за изпълнение съдът не е присъдил разноски за адвокатско
възнаграждение, което следва да бъде сторено и по отношение на исковото
производство. Ищецът представя фактура от 07.03.2024 г., в която са налице
задрасквания в частта относно стойността на определеното възнаграждение по договор
за правна защита и съдействие от 14.06.2021 г., както и в частта относно общата сума
за плащане. В представеното извлечение от банкова сметка от 08.03.2024 г. също са
налице задрасквания в частта относно IBAN на получателя и IBAN на наредителя,
както и на сумата, която бива заплатена. Така представените разходооправдателни
документи не са редовни от външна страна поради констатираните в тях множество
задрасквания, поради което не са годни доказателства, надлежно удостоверяващи
уговарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение в съответни размери. На
следващо място, ищецът не е ангажирал и доказателства какъв точно е уговореният
размер на адвокатското възнаграждение относно процесуалното представителство по
отношение на дълга на ответника, при положение че в основанието на фактурата от
07.03.2024 г. изрично е посочено, че възнаграждението касае предявяване на искова
5
молба по чл. 422 ГПК не само срещу ответника, но и срещу други длъжници. Същите
изводи съдът изгражда и по отношение на фактура от 06.12.2023 г. и платежен
документ от 07.12.2023 г., представени в заповедното производство, в които също са
налице горепосочените задрасквания, и които поради това не представляват надлежни
доказателства за сторени разходи за адвокатско възнаграждение в същото
производство.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, че
И. Н. П., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Д. М.“ № ***, дължи на „Е. М.“ ЕООД,
ЕИК: **********, седалище и адрес: гр. С., ул. „Р П К“ № 4-6, следните суми по
договор за потребителски кредит № ****/24.05.2021 г., вземанията по който са
прехвърлени в полза на „Е. М.“ ЕООД с договор за цесия от 19.04.2023 г.
1382,17 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва от 21.12.2023 г.
до окончателно изплащане;
244,68 лв., представляваща лихва за забава за периода 24.05.2022 г. - 06.12.2023
г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№70039/2023 г. на СРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. Н. П., ЕГН: **********, адрес: гр.
С., ул. „Д. М.“ № ***, да заплати на „Е. М.“ ЕООД, ЕИК: **********, седалище и
адрес: гр. С., ул. „Р П К“ № 4-6, следните суми за разноски:
72,75 лв. - по исковото производство;
32,54 лв. - по заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6