№ 3921
гр. София, 21.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Т.а Иванова
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20211100509084 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 20086302 от 05.04.2021 г. по гр. д. № 67809/2019 г. по
описа на СРС, ГО, 125 състав, съдът е признал за установено по искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *******
*********, срещу Т. Н. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„*******, ап. 40, че Т. Н. Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 460,13 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
периода от м.11.2015 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот с адрес: гр.
София, ж.к. „*******, ап. 40, аб.№ 150874 , ведно със законна лихва от
19.12.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 72,41 лева за обезщетение
за забава върху тази главница, за период от 14.09.2016 г. до 05.12.2018 г.,
сумата от 29 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение по фактури, считано от м.12.2015 г. до м.04.2018 г., ведно със
1
законна лихва от 19.12.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 5,36 лв. за периода от 01.01.2016 г. до 05.12.2018 г. за които по
ч.гр.д.№ 79794/2018 г. от СРС, 125 състав е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е отхвърлил предявените от
„Т.С.” ЕАД против Т. Н. Д. искове за установяване на вземане по заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№
79794/2018 г. от СРС, 125 състав за горниците над уважените размери за
топлинна енергия, до пълния предявен размер на главницата от 1 464,20 лева,
както и за период от м.05.2015 г. до м.10.2015 г., до пълния предявен размер
на лихвата за забава от 73,34 лева за горниците над уважените размери, до
пълния предявен размер на главницата за дялово разпределение от 30 лева и
за вземане по фактура от м.11.2015 г., до пълния предявен размер на лихвата
за забава върху главницата за дялово разпределение от 5,68 лева, както и за
период 31.12.2015 г. - 01.01.2016 г.
С решението Т. Н. Д. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сторените по
делото разноски - 81,13 лева за заповедното и 1 172,39 лева за исковото
производство.
Недоволен от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са
уважени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е
останал ответникът Т. Д., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, чрез особеният
си представител адв. П. В., го обжалва при твърдения, че същото е
неправилно и необосновано по подробно изложени съображения. По-
конкретно поддържа, че договорът, сключен между представителите на ЕС и
«Т.С.» ЕАД не е влязъл в сила, тъй като съгласно чл. 8 от същият, той влиза в
сила след представяне на доказателства за предоставяне на информация за
изравняване на водомерите, сключване на договор/споразумение между
«Т.С.» ЕАД и абонатите и след монтиране на индивидуални разпределители.
В тази връзка твърди, че в имота на ответника не са монтирани индивидуални
разпределители и не е налице сключен договор между абонатите и «Т.С.»
ЕАД за изравняване на водомерите. Искането към съда е да се отмени
обжалваното решение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала молба от 20.10.2022 г., с
която иска съда да постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба
2
и да потвърди обжалваното решение изцяло като правилно и
законосъобразно; да се даде ход на делото в отсъствие на процесуален
представител на въззиваемата страна; да се присъдят направените разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение. Прави се искане да не се
присъжда адв.възнаграждение на въззивника, евентуално се прави възражение
за прекомерност на същото.
Третото лице помагач на ищеца „Е.“ ЕООД не взема становище по
въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението в отхвърлителната му част, като необжалвано от ищеца е
влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. №
331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; №
702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по
гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността
на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него
топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражение против
заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за
търсената защита, предвид което производството се явява процесуално
3
допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума,
заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния
факт на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между
главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира
процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От
представения пред първоинстанционния съд като доказателство Нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 4, том XXII, дело № 3526/1986 г. се
установява, че ответникът Т. Н. Д. е получил в дарение от Р.И. К. процесния
недвижим имот. Същият е подал и молба-декларация до ищцовото дружество
да му бъде открита партида на база 3 члена на семейството през 2002 г.
Поради това и съобразявайки анализът на събраните по делото доказателства,
настоящият съдебен състав намира за обоснован извода на първостепенния
съд, че ответникът Т. Д. е собственик на процесния топлоснобден имот за
процесния период, и има качеството на потребител на топлинна енергия по
смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с
изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи,
че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице,
което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за
топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно
право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла,
който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е
титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в
4
дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва
през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от
потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното
предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна
собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо
вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ
под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само
собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл)
на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период. По делото
е установено, че ответникът е придобили право на собственост върху имота,
като същия е подал заявление до ищеца за откриване на партида, поради
което и ответникът е страна по правоотношението по продажба на ТЕ за
битови нужди и без да е необходимо да се сключва с ищеца писмен договор
за продажба на ТЕ за битови нужди.
5
Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен
между етажната собственост от една страна и помагача на ищеца от друга има
действие и по отношение на ответника Т. Д.. Валидната представителна власт
на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица
от решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да
извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от
09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата
се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на
данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът
намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия,
действали за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един
централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника.
Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за
доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на
установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в частта, в която районният съд
приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия по
отношение на ответника Д. за сума от 1 460,13 лв. и за периода от м.11.2015 г.
до 30.04.2018 г.
Претендираните вземания не са установени единствено от счетоводните
записвания на ищцовото дружество и представените едностранно съставени
частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на
събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи, които
съдът кредитира като обективни и компетентни, от които се установява, че
сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в
съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.
От заключението на СТЕ се установява, че абонатната станция захранва
два входа – А и Б. За исковия период в имота е имало щранг- лира без
техническа възможност за монтаж на уред за измерване, с инсталирана
мощност 322 W. През 2017/2018 г. не е осигури достъп за отчет на имота,
като за него има служебно начислена ТЕ на база инсталирана мощност на два
6
радиатора и щранг лира. За исковия период, ТЕ отдадена от сградна
инсталация е изчислявана върху пълна отопляема кубатура на имота /161
куб.м./. За 2015/2016 г. и 2016/2017 г. е осигурен достъп до имота, като във
формулярите няма попълнен отчет за ползвана топла вода. За период
2017/2018 г. поради неосигурен достъп, служебно е начислена ТЕ на база 1
потребител, при определен разход 140 л./ денонощие, като към изчисленото
количество вода от 49,98 куб.м. е добавено и 19,60 куб.м спрямо показания на
общия водомер, разпределени между потребители с нередовни водомери или
неотчетени показания. По посочения начин, по прогнозни фактури за исковия
период е начислена ТЕ за сградна инсталация и имот на стойност 408,18 лева,
за БГВ - 0 лева, като след изготвяне на дялово разпределение, стойностите
възлизат, съответно на 231,55 лева за сградна инсталация, 824,92 лева за имот,
и за БГВ 407,73 лева / които са за периода 05.2017 г. - 04.2018 г./. За исковия
период са изготвяни три изравнителни сметки. За период 05.2015 г. - 04.2016
г., е налице сумата 14,86 лева за доплащане, за период 05.2016 г. - 04.2017 г.,
е налице сумата 14,02 лева за връщане, и за период 05.2017 г. - 04.2018 г., е
налице сумата 1 055,18 лева за доплащане, като общо за периода 05.2015 г. –
04.2018 г. е сума за доплащане от 1 056,02 лева. Вещото лице е посочило, че
всички суми за ТЕ са без предишни неплатени и просрочени суми и без
начисляване на лихви по тях. Установена е и техническата изправност на
топломера, като при проверките не са констатирани отклонения извън
допустимите.
От заключението на ССчЕ се изяснява, че съгласно счетоводните
регистри няма данни за платени суми от ответникът, които погасяват
задължения за процесния период за топлоснабдения имот.
Относно възражението на ответника, че част от задължението е
погасено по давност настоящият съдебен състав намира следното:
Давността за вземането за главница е тригодишна, тъй като същото е
периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с
предявяване на иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4
ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 19.12.2018 г.
7
В Общите условия, действащи през исковия период, е предвидено, че
купувачите са длъжни да заплащат месечните си задължения за доставена
топлинна енергия в 45 -дневен срок след издаването на общата фактура.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от
момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения,
давността тече от деня на падежа. Т.е. за погасени по давност следва да се
считат всички месечни вземания, чиято изискуемост е настъпила преди
повече от три години назад, считано от датата подаване на заявлението -
преди 19.12.2015 г. В настоящия случай, видно от заключението на ССчЕ, и
представените текущи и обща фактура, издадена на 31.07.2016 г. вземането на
ищеца по прогнозни фактури за период м.10.2015 г. - м.04.2016 г. възлиза на
сумата 112,82 лева и включва вземането на ищеца по текуща фактура от
10.2015 г. на стойност 4,07 лева, за която възражението е основателно. За
вземането по текуща фактура от м.11.2015 г., не е изтекъл 45-дневен срок до
19.12.2015 г., поради което и с подаване на заявлението, давността е
прекъсната, поради което и в правилно приложение на материалния закон
първостепенния съд е достигнал до извода, че главния иск е основателен за
сумата от 1 460,13 лева.
По отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на
главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия на ищцовото дружество
продавачът на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са
изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата сума за съответния
отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка, поради което и
правилно първостепенния съд е изчислил, че за периода 14.09.2016 г. –
05.12.2018 г. /извън погасения по давност период/ искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
основателен и следва да се уважи за сумата от 72,41 лева.
Съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 1 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на
договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово
8
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна
собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение. Поради което и съдът намира, че към
дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и съответна част от
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в
размер на 29 лв. и за периода от 01.12.2015 г. до 30.04.2018 г., както и за
сумата от 5,36 лева обезщетение за забава върху нея за период от 01.01.2016 г.
до 05.12.2018 г.
Възраженията на въззивника останаха недоказани в настоящото
производство, като в заключение, съдът приема, че задължението на
ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания и събраните доказателства.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната
инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл.
37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20086302 от 05.04.2021 година по гр.д.№
67809/2019 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Т. Н. Д., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, с адрес: гр. София, ул. ******* ********* сумата от 100 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца „Е.“ ЕООД.
Решението в отхвърлителната му част, като необжалвано от ищеца е
влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 от ГПК.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10