№ 595
гр. Бургас, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно
гражданско дело № 20242100500695 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 ГПК и сл. и е образувано по въззивна жалба с вх. №
1484/29.03.2024г. на ЦРС, предявена от Десислав Веселинов Михайлов, АК[1]ПЛОВДИВ, е
адрес на кантора и съдебен адресат: гр.Пловдив, бул.Пещерско шосе №81, ет.З, ап..Б., тел.
**********, в качеството му на пълномощник на И. А. А. с ЕГН ********** с постоянен
адрес: гр. Ц.,ул.“Г.“№ *, против Решение № 28/13.03.2024г. постановено по гр.д. №
282/2023г. по описа на PC Царево в частта, с което е уважен искът за сумата от 72.90 лева,
представляваща възнаградителна лихва.
Във въззивната жалба се сочи, че в тази му част решението е неправилно и
незаконосъобразно. На първо място изтъква, че ЦРС неправилно приел, че Договор за
кредит № 502489 отговаря на всички изисквания на чл.22 от ЗПК. В тази насока изтъква
съображения за това, че от процесният договор не ставало ясно какво се включва в общите
разходи за потребители, настоящи или бъдещи. доколкото е предвидена дължимост и на
възнаграждение за неустойка;не било ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни били
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс задава допълнителни компоненти,които го оскъпяват, следва по разбираем
за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. На второ място процесният
договор бил недействителен поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК,
както и поради неправилно приложен ГПР на основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.С
предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК.Намира,че събирането на такива разходи е част от дейността по управление на
кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите, като цитира чл.19,ал.4
от ЗПК и § 1. точка 1 от ЗПК. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи
по неустойката в размера на ГПР намира, че процесният договор не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Цитира чл. 26, ал. 4
от ЗЗД,съгласно която разпоредба нищожността на отделни части не влече нищожност на
1
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая обаче не била налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на
процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от
повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично
изискване в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. По тази причина нормата на чл.26,ал.4 ЗЗД не била
приложима и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла
недействителността на целия договор; освен това следвало да се вземе предвид и
разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно
правоотношение.Моли отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
отхвърляне на иска; моли за разноските по делото.
В срока по чл.263,ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор с вх.№ 2086/07.05.2024г. от
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД. ЕИК *********. със седалище и адрес на управление в го. София
1407, район „Лозенец”, ул. „Сребърна” № 16, бл.Парк Лейн Офис Център, ет. 8,
представлявано от изпълнителния директор Светослав Ангелов чрез процесуалния
представител адв. Виктория Бажлекова-Кръстева, която заявява становище за
неоснователност на въззивната жалба.Намира, че не е налице законова норма, която да
определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на
законната лихва. Единственото законово ограничение било установено в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК,което в процесния договор било спазено. Сочи, че практиката на съдилищата за
обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава
3 пъти законната такава за просрочени задължения, била преустановена с приемането на
новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която увеличава размера на 5 пъти, който се явява
по-[1]адекватен. Тъй като възнаградителната лихва не надвишавала в случая 5- кратния
размер на законната лихва за просрочени плащания,следователно клаузата не била
недействителна. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК било допустимо възнаградителната
лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита.
В процесния договор единственият разход, който формирал ГПР е договорката лихва,
доколкото не са предвидени други в самия договор. С оглед изложеното, предвидения в
договора лихвен процент не противоречал на предвидения в закона максимум по чл. 19, ал.
4 ЗПК. В случая уговорената възнаградителна лихва не противоречала на добрите нрави, до
който извод се стига след преценка на конкретните данни по случая: срока на договора,
размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и
рискът от сделката, който носим, с оглед факта, че като небанкова финансова институция
въззиваемото дружество се издържа от собствената си печалба, както и автономията на
волята и факта, че кредитът не е обезпечен. На следващо място намира за неоснователни
аргументите на въззивника, че уговорената неустойка в процесния договор следвало да се
кумулира с договорната лихва по договора за кредит и по този начин се надхвърляло
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за което изтъква съображения.Въззиваемият твърди,
че разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР,а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът
„допускания“ се използвал в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на
разходи, част от ГПР.Сочи, че тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени
в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити и в издадения в нейно изпълнение ЗПК, по-точно в точка 3 от
Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Изтъква, че допусканията се делят на две групи:
първата група са базови допускания (чл.19, т.З и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и
"б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48
и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК).Първата група допускания биха имали
значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят
определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с
неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към
2
чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и
посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят
допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне
един знак след десетичната запетая (т.2, б. V от Приложение № 1 към ЗПК), което е
детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19г. Сочи, че в настоящия случай било
приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а “ на приложение № 1, а
именно: да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и
сроковете по договора. Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени
проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са
неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези
на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. По така
изложените съображения счита, че при сключване на договора за кредит не е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква, че в договора ясно и недвусмислено било
посочено с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо
дължимата сума по кредита. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Никоя от страните не заявява доказателствени искания.
Производството е с правно основание чл.79,вр.чл.240 и чл.86 от ЗЗД.
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
Бургаският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и
като съобрази закона, намира за установено следното:
Производството по делото пред Районен съд- Царево е образувано по постъпила
искова молба от „Ай Ти Еф Груп“ АД, чрез процесуалния представител адв. Серж Узунян,
срещу И. А. А., ЕГН **********, с която се иска от съда, да постанови решение, с което да
осъди ответницата да заплати на ищеца следните суми съгласно сключения помежду им
Договор за кредит № 502489 и приложимите към този договор за кредит Погасителен план,
Приложение и Общи условия: главница в размер на 600,00 лева, ведно със законната лихва
за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба-[1]22.06.2023
год. до окончателното плащане на задължението; възнаградителна лихва в размер на 72.90
лева за периода от 15.09.2022 г. до 14.03.2023 г. , както и присъждане в полза на ищеца на
сторените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че на 14.09.2022 г. между ищеца, в качеството си на
кредитодател и ответника, в качеството на кредитополучател, бил сключен Договор за
кредит № 502489, като в изпълнение на задължението по договора за кредит, на дата
14.09.2022 г., кредитодателят е превел сумата по кредита чрез системата „ePay.bg“ на
„Изипей“ АД, тъй като ответницата е посочила, че желае да получи заема чрез системата
„ePay.bg“ на „Изипей“ АД, която представлява електронна система за разплащания. Сочи се,
че след одобряване на кредита, кредитополучателят е получил от ищеца паричен заем в
размер на 600 лева, като се е задължил да заплаща редовно, изцяло и в срок погасителните
вноски. Кредитополучателят се е съгласил да погаси кредита си със шест вноски, като
общият срок за погасяване на кредита е от 15.09.2022 г. до 14.03.2023 г. и при условията,
договорени между страните. В изпълнение на задължението по договора за кредит,
кредитодателят е предоставил сумата по кредита чрез системата на „Изипей“ АД. Сочи се,
че дължимата и непогасена част от главницата по процесния договор за кредит е в размер на
600,00 лева, а дължимата на кредитодателя лихва за ползване на кредита е в размер на 72.90
лева, начислена за периода от 15.09.2022 г. до 14.03.2023 г.
С отговора на исковата молба, ответната страна оспорва предявените искове. Излагат
се твърдения, че в процесния договор е налице неравноправна клауза. Посочва се, че не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
поради което и договорът за потребителски кредит е недействителен на основани чл. 22 от
ЗПК. Заявява се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР, както и
3
годишен лихвен процент, но липсват каквито и да е било условия за прилагането му, както и
не е посочено дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок за кредита, или е
променлив. Твърди се, че липсва каквото и да е уточнение относно включените разходи в
посочения процент, както и че приложеният погасителен план не отговаря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като в него липсва задължителната информация по ЗПК.
Сочи се, че е нищожна и клаузата за възнаградителна лихва, както на сочените основания,
така и поради противоречие с добрите нрави.
Районният съд е приел, че посоченият в договора ГПР не е съответен на
действителния, тъй като в него не са включени разходите, които кредитополучателят
заплаща при неизпълнение на задълженията си, в т.ч. лихва и неустойка по договора, поради
което същият е недействителен. Съдът е уважил предявените искови претенции за осъждане
на ответницата да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, сума в размер на 600 лева- главница
по договор за кредит №502489, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
насрещната искова молба- 22.06.2023г. до окончателното плащане на задължението, както и
сумата от 72.90 лева- възнаградителна лихва за периода от 15.09.2022г. до 14.03.2023г.
Бургаският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства,
становищата на страните и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа страна следното:
Безспорно е по делото и се установява от представените доказателства, че на
14.09.2022г. между страните е сключен договор за потребителски кредит №502489, по
силата на който ,,АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД(небанкова финансова институция), в качеството на
кредитодател е предоставил на И. А. А.(кредитополучател), сума в размер на 600
(шестстотин лева) за срок от шест месеца(до 14.03.2023г.) с годишен лихвен процент от
40.54%, като кредитополучателят се е задължил в рамките на посочения срок да върне
предоставената му сума, чрез изплащане на месечни вноски в посочения в погасителния
план към договора размер от 170.55лв.(л.13 от делото пред БРС). Отразено е общото
задължение по кредита, възлизащо на 672.90лева, както и годишен процент на разходите-
49.00%. Посочен е общият размер на всички суми, дължими от кредитополучателя при
неизпълнение, в размер на 1023.30 лева; договорен е начинът на усвояване- чрез системата
на ,,Изипей“АД.
Предвидено е в т.5.1 от договора, че в срок до края на следващия ден, считано от
деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е длъжен да учреди
обезпечение съгласно настоящия договор и ОУ(л.21). Съгласно т.10 от Приложение№1 към
договора, размерът на неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение е в размер на
1.60 лева средно на ден, като неустойката не трябва да надвишава 1% от главницата по
кредита.
Отразено е в Приложение№1 към договор за потребителски кредит№502489(л.11), че
кредитът е отпуснат на основание Заявка за кандидатстване за договор за потребителски
кредит и Стандартен европейски формуляр(л.15-л.20 от делото пред БРС).
Видно от приложената по делото разписка за извършено плащане
№2000000318505660 от ,,Изипей“, в изпълнение на задължението си по договора за кредит,
на 14.09.2022г., кредитодателят е наредил паричен превод в размер на 600 лева в полза на
И. А. А.(л.14 от делото пред БРС).
Не се спори между страните по делото, че кредитополучателят е усвоил сумата от
600 лева чрез системата ,,ePay.bg“ на ,,Изипей“АД.
С оглед наведените във въззивната жалба доводи за недействителност на договора за
кредит и приложение разпоредбата на чл.23 от ЗПК, спорен по делото е въпроса относно
дължимостта на сумата от 72.90 лева, представляваща възнаградителна лихва по сключения
между страните договор за потребителски кредит.
Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по
чл.9 и сл. от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е такъв, въз основа на който
4
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне.
По силата на чл. 24 от ЗПК, за договора за потребителски кредит се прилагат
правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в
договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са
неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно
непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация
(решение на СЕС по дело С-321/22).
Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид
предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг
договор, от който той зависи – чл. 145, ал. 1 ЗЗП.
Съобразно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.10,ал.1,чл.11,т.7-12 и 20 и ал.2,ал.1,т.7-9, договорът за потребитески кредит е
недействителен.
Съгласно чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, в договора за потребителски кредит следва да са
посочени годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, както и взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение№1 начин, а съгласно чл.22 от ЗПК, когато тези изисквания не са
спазени, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно нормата на § 1, т. 1. ДР ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия". Цитираните
разпоредби водят до извод, че в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на
разходите, следва да бъдат включени, респ. – да са отразени в крайния му размер и сумите,
напр. неустойки и/или такси за услуги, които са пряко свързани с договора за кредит и са
известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати.
В Решението по дело C 42/15, съдът на ЕС приема, че посочването на годишния
процент на разходите в договор за кредит е от съществено значение в контекста на
Директива 87/102, по-конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение (пар. 67). Приема се, че такова съществено значение има изискването в
договора за кредит да се посочат данни като годишният процент на разходите по член 10,
параграф 2, буква ж) от Директивата. Доколкото непосочването в договора за кредит на тези
данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение,
предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в
загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла
на член 23 от Директивата (пар. 71 от Решението).
Така СЕС постановява(Решение от 21.03.2024г. по С-714/2022г. на СЕС), че „член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл,
5
че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане
от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“.
Императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено
именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения.
Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща
лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти
законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите
разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от
потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по
кредита - § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК.
В настоящия случай в процесния договор е посочено, че ГПР по кредита е 49.00%,
но от съдържанието на същия и общите условия към него не става ясно какви точно разходи
се включват в ГПР. Не става ясно също така и дали в ГПР са включени възнаграждения за
допълнителни услуги, които безспорно представляват разходи за потребителя- същите са
включени в дължимите от него ежемесечни погасителни вноски(видно от погасителния
план). Поради това съдът намира, че в случая не може да бъде извършена прецизна
преценка дали действителният размер на ГПР съответства на посочения в договора. Не е
отразено и дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок за кредита, или е променлив.
Посоченият в договора ГПР не съответства на действителния, тъй като в него не са
включени разходите, които кредитополучателят заплаща при неизпълнение на задълженията
си, в т.ч.лихви и неустойка по договора.
Неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК се състои в посочване като абсолютни
стойности на лихвения процент и ГПР, но липса на методика на формулиране на годишния
процент на разходите по кредита, от която да става ясно какви са общите разходи по
кредита, какъвто е настоящият случай(отсъства информация за начина на изчисляването му
съгл. приложение №1). Нормите на Глава 6 от ЗПК са императивни и възможност за
отклонение от тях законодателя не е предвидил, а за приложението им въззивната инстанция
следи и служебно съгласно ТР №1/2013г. на ВКС.
В тази връзка следва да се отбележи, че след като сумата за заплащане на неустойка не
е включена в ГПР, не е възможно определянето на действителния размер на ГПР и дали
същият съответства на посочения в договора, което би довело до извод и за надвишаване на
допустимите съгл. чл. 19, ал. 4 от ЗПК рамки.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че поради невключване на уговорката
за заплащане на неустойка в ГПР, както и поради условията свързани с поръчителството,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора, защото размера на
ГПР не е реалния такъв, което представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на Закона за зашита на потребителите.
Предвид горното, въззивният съд намира, че процесният договор за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК и същият е недействителен.
Поради това, кредитополучателят е следвало да върне само чистата стойност на кредита от
600 лева, но не и възнаградителната лихва, както е постановил районният съд.
Настоящият съдебен състав приема, че разпоредбата на чл. 23 ЗПК е императивна и
урежда последиците от сключен недействителен договор за потребителски кредит, като
същата следва да бъде съобразена и приложена от съда, доколкото връщането на чистата
стойност на кредита се дължи по силата на изрична, императивна правна норма, независимо,
че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението. Това е отклонение от общите правила в
6
чл. 55 ЗЗД, което намира приложение в специалната хипотеза на недействителност на
договори за потребителски кредити, за действителността на които са разписани специални
правила в ЗПК, неизпълнението на които има за последица приложението на чл. 22 ЗПК и
чл. 23 ЗПК.
В практиката на ВКС (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на
ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и
решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о. е прието, че при
установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от
кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по
договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата
сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност
на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за
чистата стойност на кредита.
При недействителност на договора съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита; Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск
по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата.
По изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за
основателна, като решението на районния съд в обжалваната част следва да бъде отменено
като неправилно. . В останалата част, решението не е обжалвано и е влязло в законна сила
Предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде уважено
искането на въззивната страна за присъждане на направените по делото разноски,като в
тази насока съдът съобрази следното:
Процесуалното представителство пред районния съд и пред настоящата въззивна
инстанция е осъществявана безплатно от адв. Д. Михайлов, който претендира възлагане на
разноските за адв. възнаграждение пред БОС в размер на 480 лева с ДДС като регистриран
по ДДС адвокат /факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по
чл. 80, ал. 1 ДОПК./ При определяне размера БОС съобрази, че разпоредбата на чл. 7, ал. 2
НМРАВ е неприложима, съгласно даденото задължително тълкуване с решение на СЕС по
дело С-438/22, защото противоречи на правото на ЕС. Националната юрисдикция е длъжна
да не прилага Наредбата, а възнаграждението следва да бъде определено според
предвидените в ГПК обективни критерии:фактическа и правна сложност на делото, обем на
извършената от адвоката работа. Съобразявайки тези обстоятелства съдът намира, че на
адвоката, оказал безплатна правна помощ на въззивницата, се дължи възнаграждение за
защита пред втората инстанция. При определяне на неговия размер следва да се вземе
предвид на първо място цената на иска; на следващо място – фактическата и правна
сложност на спора; броя съдебни заседания и обема от доказателства и доказателствени
средства, които се ангажират от двете страни. В настоящия случай цената на иска,предмет
на спора пред въззивния съд, е ниска- 72,90 лева. Спорът се характеризира с ниска
фактическа и правна сложност, доколкото спорове от този вид са преобладаващи за
разглеждане в първоинстанционните съдилища. Делото е разгледано в едно съдебно
заседание,без явяване на страните и без събиране на доказателства. По тази причина
възнаграждение в размер на 120 лева с включено ДДС отговаря на посочените критерии; в
същият размер следва да се определи адв. възнаграждение и за първоинстанционното
производство ; на въззивницата следва да се присъди държавната такса от 50 лева, платена
по сметка на БОС
7
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване, поради което е окончателно
Въз основа на изложените мотиви, Бургаският Окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1484/29.03.2024г., постановено по гр.д.№ 282/2023г. по
описа на РС- Царево, в обжалваната част , в която е уважен искът за сумата от 72.90 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.09.2022г. до 14.03.2023г. по
сключен договор за потребителски кредит №502489 от 14.09.2022г. между „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП” АД. ЕИК ********* и И. А. А., ЕГН **********1, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
Отхвърля иска на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД. ЕИК *********. със седалище и адрес
на управление в го. София 1407, район „Лозенец”, ул. „Сребърна” № 16, бл.Парк Лейн Офис
Център, ет. 8, представлявано от изпълнителния директор Светослав Ангелов, за осъждане
на И. А. А., ЕГН **********1, да заплати сумата от 72.90 лева, представляваща
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №502489/14.09.2022г. за
периода от 15.09.2022г. до 14.03.2023г..
Осъжда „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление в го. София 1407, район „Лозенец”, ул. „Сребърна” № 16, бл.Парк Лейн Офис
Център, ет. 8, представлявано от изпълнителния директор Светослав Ангелов, да заплати на
И. А. А., ЕГН ********** от гр. Ц. заплатената по сметка на БОС държавна такса от 50
лева .
ОСЪЖДА „ АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление в го. София 1407, район „Лозенец”, ул. „Сребърна” № 16, бл.Парк Лейн Офис
Център, ет. 8, представлявано от изпълнителния директор Светослав Ангелов, да заплати на
адвокат Десислав Веселинов Михайлов от АК-Пловдив,персонален номер: **********,с
адрес на кантората: гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“№81,ет.3,ап.Б, адвокатско
възнаграждение от 240 лева за безплатно оказаната правна помощ пред ЦРС и БОС на И.
А. А., ЕГН **********1.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8
9