№ 31455
гр. София, 02.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в закрито заседание на
втори август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20241110118800 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
Постъпила е молба от **********, в качеството си на процесуален представител
на ищеца в настоящото производство и заявител в заповедното производство –
******** с искане за изменение на постановеното по настоящото дело Решение №
********* в частта му за разноските, като на ********** бъде присъдено
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на заявителя в заповедното
производство в размер на още 380 лв.
В молбата са изложени съображения, че при предоставена безплатна правна
помощ на страна, адвоката има право на възнаграждение, определено съгласно
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение и не може да
бъде по-малко от предвидения минимален размер, който в случая бил 480 лв.
В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, с
която изразява становище за неоснователност на молбата, като са изложени
съображение, че не са налице данни ищецът да е материално затруднено лице по
смисъла на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и същевременно определеният с
решението размер на адвокатското възнаграждение е съответен на извършената от
адвоката дейност по заповедното производство.
Молбата е подадена от процесуално легитимирани страни и в предвидения за
това срок, поради което същата се явява процесуално допустима, а по същество е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Действително, както е посочено в молбата на **********, според нормите на
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният
размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 480 лв. за защита в заповедното
производство, такъв е и размерът за защита в исковото производство. В този смисъл и
съгласно чл. 2, ал. 2 от същата наредба, в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда или
органите на досъдебното производство съгласно тази наредба. В конкретния случай
процесуалното на ищеца и заявител в заповедното производство е осъществено
именно по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, респективно предоставена е
безплатна правна помощ. В посочената хипотеза – на предоставена безплатна правна
помощ за осъществена защита на заявителя в заповедното производство, което се
изчерпва с попълването на бланка на заявление за издаване на заповед за изпълнение
1
на парично задължение, което производство същевременно е едностранно, без
събиране на доказателства и без разглеждане в открито заседание, за вземане в размер
на 323,49 лв., не са налице основания за определяне и присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на минималния размер на предвиденото в Наредбата
възнаграждение – 480 лв. За да достигне до този извод съдът изхожда от Решение на
СЕС по съединени дела C 427/16 и C 428/16, в което е прието, че е налице нарушение
на член 101 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, когато държава членка налага
или благоприятства сключването на споразумения, противоречащи на член 101 ДФЕС,
или подпомага действието на такива споразумения, или лишава собствената си правна
уредба от характера на държавни мерки, като предоставя на частни оператори
отговорността по вземане на решения за намеса от икономически интерес (решение от
21 септември 2016 г., Etablissements Fr. Colruyt, C 221/15, EU:C:2016:704, т. 44 и
цитираната съдебна практика). Това не е така в случаите, когато тарифите се определят
при спазване на установени със закон критерии от обществен интерес и публичните
органи не делегират правомощията си за одобряване или определяне на тарифите на
частни икономически оператори, дори и представителите на икономическите
оператори да не са малцинство в предлагащия тези тарифи комитет (вж. в този смисъл
решение от 4 септември 2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C
208/13, EU:C:2014:2147, т. 31). Тарифа, определена от професионална организация,
може все пак да има характер на държавна мярка, по-специално когато членовете на
тази организация са независими от съответните икономически оператори експерти и
когато са длъжни по закон да определят тарифите, като отчитат не само интересите на
предприятията или на сдруженията на предприятия от посочилия ги сектор, но и
общия интерес и интересите на предприятията от другите сектори или на ползвателите
на въпросните услуги (решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13,
C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 34 и цитираната съдебна практика).
Прието е също така, че за да се гарантира, че членовете на професионална организация
наистина действат при зачитане на общия интерес, критериите за този интерес трябва
да бъдат определени със закон достатъчно точно и да е налице ефективен контрол и
правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13,
C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 41). Предвид установената липса на точни
критерии, които биха могли да гарантират, че определените от Висшия адвокатски
съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и
обосновани при зачитане на общия интерес и единствената възможност за държавна
намеса по отношение на Наредбата от ВАС, СЕС заключава, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение
в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът
няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер,
би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед
на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря
на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В светлината на горното решение и предвид конкретните данни в настоящото
производство, съдът намира, че тази уредба, в това число задължението за адвоката,
респективно съда да присъди минимално адвокатско възнаграждение за едностранното
2
заповедно производство, изчерпващо се с подаденото заявление по образец, и което
адвокатско възнаграждение е в същия минимален размер, какъвто е предвиден и за
исковото производство, в което всъщност се развива същинското спорно производство,
събират се доказателства с участието на страните в съдебно заседание, несъмнено
води до нарушаване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Касае за заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, което се подава, чрез
попълване на заявление по образец, без да се налага представяне на доказателства,
едностранно е, не се събират доказателства и не се разглежда в открито заседание и
същевременно размерът на вземането е под 1000 лв., като стриктното прилагане на
посочената по-горе уредба, би довела до определяне на адвокатско възнаграждение в
размер на по 480 лв. за адвокатска дейност, изчерпваща се подаване на заявление по
образец. Същевременно за исковото производство, образувано след възражение на
длъжника се дължи минимално възнаграждение в същия размер и такова е присъдено
с решението. При съпоставяне на фактическата и правна сложност на двете
производства – исково и заповедно, много отчетливо се откроява липсата на обективен
критерий при определяне на минималните възнаграждение с Наредбата, на която се
позовава молителя. Очевидно е, че завеждането на заповедно производство,
характеризиращо се с описания по-горе едностранен характер, ниският материален
интерес и липсата на същинска процесуална дейност, извън подаването на заявление,
присъждането на минимално адвокатско възнаграждение, от една страна би довело до
неоснователно разместване на имуществено блага, доколкото престацията на адвоката
не е съответна на облагата, която би получил, и от друга страна, възможността да се
получи такова възнаграждение чрез института на безплатно оказана правна защита по
чл. 38 от ЗА, несъмнено би довела до нарушаване на принципа за свобода на
конкуренцията. Очевидно е, че в хипотезата на сключен възмезден договор за правна
защита и съдействие по дело от този характер и с подобна цена на предявените искове,
когато на клиента е предоставена възможност да прецени съразмерността на
възнаграждението, което ще плати на услугата, която ще бъде предоставена,
последният най-вероятно не би се съгласил да заплати такова възнаграждение. От
друга страна, НМАВ въвежда минимални размери на възнагражденията,
неизпълнението на което може да доведе до дисциплинарна отговорност на адвоката,
поради което същият е принуден или да не предостави правна защита, или да я
предостави безплатно. Последното обаче е възможно единствено за адвокатите с
натрупани капитал, които очевидно имат възможност да оказват безплатна правна
помощ и да получат възнаграждението си в един по-късен момент – след влизане в
сила на решението. Това несъмнено води до нарушаване на конкуренцията между
адвокатите и в частност на чл. 101, пар. ДЕС.
В допълнение на изложеното съдът взе предвид и постановеното Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл.
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
3
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от
друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената
национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото
поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния
случая уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда
ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока
тежест за длъжника, която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото
и неговия защитаван материален интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че
определено с решението по настоящото дело адвокатско възнаграждение на
процесуалният представител на длъжника в заповедното производство отговаря на
фактическата и правна сложност на делото, съобразено е с неговия едностранен
характер, липсата на процесуална активност на адвоката извън подаването на
заявление по образец, както и на защитавания материален интерес. В този смисъл
съдът намира, че не са налице основания за определяне на адвокатско възнаграждение
на процесуалния представител на заявителя в размер по-висок от определения с
постановеното решение.
Мотивиран така, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на **********, в качеството си на
процесуален представител на ищеца в настоящото производство и заявител в
заповедното производство – ******** за изменение на постановеното по настоящото
дело Решение № ********* в частта му за разноските, като на ********** бъде
присъдено възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на заявителя в
заповедното производство в размер на още 380 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен
срок от връчване на съобщението пред Софийски градски съд.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4