Разпореждане по дело №307/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 87/10.10.2013 г., постановено по гр.д. № 616 по описа за 2013 г., К.йският районен съд е признал за установено по отношение на „С.” Е. - Г., че „Д. - 94” Е. – Г. има вземане към „С.” Е. – Г. в размер на 21 781.84 лв., от които 18 068.80 лв., представляващи главница, произтичащи от неизплатено парично задължение по фактура № 998/30.09.2008 г. и 3 713.04 лв., представляващи мораторна лихва за периода от 06.02.2010 г. до 01.02.2012 г. върху посочената главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.02.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 173/11.02.2013 г. по гр.д. № 222/2013 г. по описа на РС - К., като е отхвърлил предявения иск в частта му относно законната лихва за забава за разликата до предявения размер от 5 433.21 лв., като неоснователен и недоказан. Със същото решение са присъдени разноски в полза на „С.” Е. – Г. в размер на 94.05 лв., а в полза на „Д. 94” Е. – Г. – 435.63 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „С.” Е. - Г., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва в осъдителната му част като неправилно, постановено в противоречие със закона и необосновано. В жалбата се излагат съображения, че договорът за цесия не бил съобщен съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД, като титуляр на вземането бил цедентът. Исковата молба не можела да се счита за валидно уведомление, както и представената обратна разписка, подписана от лицето Р.В., от която не ставало ясно какъв документ бил връчен. Неправилно съдът приел, че този довод бил преклудиран, тъй като същият бил направен своевременно. В тежест на ищеца било да докаже съобщаването на цесията по надлежния ред, а такива доказателства не били представени. В исковата молба ищецът не сочил кога, по какъв начин и при какви обстоятелства извършил доставка на фактурираните стоки. Твърди се, че „С.” Е. – Г. не било получавало твърдяната доставка и монтаж на ПВЦ дограма. Фактурата била постъпила в дружеството и била осчетоводена, въпреки, че по нея не била извършена реална доставка и монтажа на ПВЦ дограма. Фактурата не била подписана от представители на „Д.” ООД – Г. или на „С.” Е. – Г., а се касаело за съставена проформа фактура от компютърна програма. По делото не били представени писмени доказателства – експедиционни бележки, приемо-предавателни протоколи, пътни листове и др., от които да е видно, че била извършена реална доставка. От показанията на свидетелите С.Ш. и Д. И. не се установявало ищецът да е предал на ответното дружество фактурираните стоки и да е извършил монтаж на дограма. Свидетелите не сочели каквито и да е факти и обстоятелства, свързани с конкретната доставка. Наличието на издадена фактура и съответните отразявания в счетоводството не били достатъчни да се признае реалност на доставката, а следвало да се установи, че стопанската операция била действително извършена. Касаело се за родово определени вещи, собствеността върху които се прехвърляла с предаването им, а такова предаване не се сочело от ищеца. По фактурата било извършено частично плащане в размер на 5 000 лв., което представлявало авансово плащане, срещу което „С.” Е. не получило доставка. Съгласно заключението на вещото лице от доставчика „Д.” ООД не били съставени експедиционни бележки, пътни листове и двустранно подписани протоколи за предаване на стоката; в счетоводството на „С.” Е. не били установени писмени доказателства, от които да се установи, че готовата продукция е доставена; нямало протокол за извършен монтаж, складова разписка и транспортен документ. Задължения във връзка с ползуването на данъчен кредит сами по себе си не доказвали наличието на реално изпълнение, за което можело да се носи съответната отговорност. Моли съда да отмени решението на К.йския районен съд в обжалваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание въззивникът не се представлява. В представена от процесуалния си представител писмена молба, поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия.

Въззиваемото дружество „Д. - 94” Е. – Г. оспорва жалбата в представен писмен отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. Излагат се съображения, че възражението за липсата на уведомление за извършената цесия било преклудирано, тъй като същото било направено едва с въззивната жалба. В доклада по делото на първоинстанционния съд било отразено, че между страните няма спор относно извършената продажба на вземане. Ищецът представил доказателства за извършената цесия още в заповедното производство, а ответникът не направил никакви възражения срещу съществуването, валидността и съобщаването на цесията, като признал наличието на тези факти. Ответникът във въззивната жалба признавал, че процесната фактура постъпила в дружеството и била осчетоводена. От свидетелските показания се изяснявало, че издаването на фактурата ставало едновременно с предаването на материалите, както и, че страните били в трайни търговски отношения в продължение на 2-3 години, като обичайно ответникът отивал на място в склада на ищеца, давал заявката си за необходимите стоки и те се товарели. Установено било, че процесната фактура била осчетоводена, като при ответното дружество било отразена като извършен разход. Установено било от свидетелските показания, че обикновено ответникът купувал стъкла и материали и поръчвал дограма, стъклопакети, щори и др., като осъществяването на поръчката било извършвано от свидетеля Ш.. Съобразно установената практика и обичаи в практиката документите, които издавал продавачът били фактури с предвидено заплащане в брой или по банков път. Моли съда да потвърди решението на К.йския районен съд, което намира за валидно допустимо и правилно. Претендира разноски. В съдебно заседание, въззиваемото дружество не се представлява. В представена от процесуалния представител на дружеството се поддържа становището, изразено в отговора на въззивната жалба. Претендират се разноски.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на К.йския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице предпоставки за обявяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Първоинстанционното исково производство е било образувано по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на „С.” Е. – Г., че дължи на „Д. - 94” Е. – Г. сумата в размер на 18 068.80 лв., представляваща частично неплатена цена по договор за продажба и монтаж на стоки, материализиран във фактура № 998/30.09.2008 г., прехвърлено с договор за продажба на вземане от 18.12.2012 г., сключен между „Д.” ООД – Г. и Д. 94” Е. – Г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2013 г. до окончателното му изплащане, както и на сумата от 5 344.21 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане.

Ответникът „С.” Е. – Г. в отговора си на основание чл.131 от ГПК посочва, че дружеството не е получило твърдяната доставка и монтаж на ПВЦ дограма и доставката по процесната фактура не била извършена реално. Частично извършеното плащане в размер на 5 000 лв. било авансово такова, срещу което не била получена доставка.

От представената като доказателство по делото фактура № 998/30.09.2008 г. се установява, че „Д.” ООД доставило и монтирало на „С.” Е. ПВЦ дограма на стойност 23 068.80 лв. с ДДС. На 29.12.2008 г. „С.” Е. заплатило на „Д.” ООД сумата в размер на 5 000 лв. по фактура № 998/30.09.2008 г. Фактурата била включена в дневника за продажбите, както и в справка – декларация за данък върху добавената стойност, подадена от въззиваемото дружество.

С договор за продажба на вземане от 18.12.2012 г. „Д.” ООД – Г. продало на „Д. – 94” Е. – Г. вземанията си, произтичащи от изпълнението на доставки на дограма и материали към „С.” Е., включително и по фактура № 998/30.09.2008 г. Цесията била съобщена на „С.” Е. с уведомление, връчено с обратна разписка и получено на 19.12.2012 г.

От писменото заключение на вещото лице И.Д.Н. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и от разпита на същия пред първоинстанционния съд, които и настоящата инстанция приема, се установява, че фактура № */30.09.2008 г. за доставка и монтаж на ПВЦ на стойност 23 068.80 лв. е осчетоводена по надлежния ред в счетоводствата на двете дружества и е включена в дневниците за покупка и продажба. Страните са включили фактурата в справка-декларация по ДДС за данъчен период месец септември 2008 г. и за двете дружества. На 29.12.2012 г. е извършен превод на 5000 лв. по сметката на „Д.” ООД от „С.” Е.. В счетоводствата на двете дружества вещото лице не е открило протоколи за предадена и приета продукция и за монтаж на дограма, складова разписка и транспортен документ.

От показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели С. Ш. и Д.И., се установява, че двете дружества са били в търговски отношения по повод изработка на дограма и стъклопакети за училища и детски градини. Свидетелят И. посочва, че през периода от ч.август до м. октомври 2008 г. изпълнявали поръчки като подизпълнител на „С.” Е. за ремонт училища и детски градини в гр.А. Свидетелят контролирал монтажа на дограмата в две детски градини и училище. Посочва, че процесната фактура е издадена за доставка и монтажа на дограма в детска градина „С.” в гр.А. Свидетелят Ш. посочва, че през периода м.август – месец октомври 2008 г. се занимавал с окомплектовката за поръчка на „С.” Е. за гр.А. – изработка на стъклопÓкети, окомплектовка с ПВЦ дограма и експедиране. Поръчките от „С.” Е. били за няколко детски градини и училища.

При тези данни обосновано и правилно първоинстанционният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за търговска продажба и монтаж на ПВЦ дограма на цена от 26 068.80 лв., като ответникът е заплатил частично сумата от 5 000 лв. след съставянето на фактурата. Установява се от заключението на вещото лице И.Н., че процесната фактура е била осчетоводена в счетоводствата на двете дружества, включена е в дневниците за покупки и продажби, както и в справки – декларации за данък върху добавената стойност. Показанията на разпитаните по делото свидетели напълно кореспондират с останалите доказателства по делото, сочещи недвусмислено, че е налице реално осъществена сделка между страните. В тази връзка неоснователни са доводите във въззивната жалба, че не е налице реална доставка. Събраните по делото доказателства са еднопосочни и непротиворечиви и от тях може да бъде направен един единствен извод за реалност на осъществената доставка. По делото не са посочени и събрани никакви доказателства, от които би могло да се направи извод за фиктивност на извършената сделка. Счетоводните книги и на двете дружества са водени редовно, поради което съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 от ТЗ записванията в книгите могат да се приемат като доказателства между търговци за установяване на търговски сделки. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника - купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. В този смисъл е постоянната съдебна практика /Решение № 42/10 на ВКС, II т. о., Решение № 114/26.07.2013г. по т.д. № 255/2012 но І т.о. на ВКС.

Признание за извършената сделка представлява и извършеното частично плащане. В този смисъл не може да бъде споделено становището, че частично изплатената сума от 5 000 лв. представлява авансово плащане, тъй като същата е платена след съставянето на фактурата и в изпълнение на задължение по процесната фактура, както е посочено в дневното извлечение на „Б.ДСК” ЕАД (л.6 от ч.гр.д. № 222/2013 г. по описа на РС – К.). Липсата на експедиционни документи не опровергава извода за реалност на извършената доставка, тъй като от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че такава е била обичайната практика на двете дружества в търговските им взаимоотношения.

Неоснователен е и изложеният във въззивната жалба довод за нередовност на съобщението за извършената цесия между „Д.” ООД и „Д. – 94” Е.. Възражението за нередовно връчване на съобщението по чл.99, ал.3 от ЗЗД е преклудирано, тъй като същото е направено за пръв път с писмената защита пред първоинстанционния съд. Въпреки това по делото са събрани доказателства – уведомление и обратна разписка, от които се установява, че въззивника е бил уведомен за извършената цесия. Тези доказателства не са оспорени, нито са събрани други доказателства, оборващи доказателствената им сила, поради което следва да се приеме, че същите надлежно установяват съобщаването на длъжника „С.” Е.. От друга страна, съобщаването на длъжника не е елемент от договора за цесия, а има значение за редовността на плащането от длъжника.

С оглед изложеното, основателен е и искът за установяване съществуването на обезщетение за забавено плащане на парично задължение (мораторна лихва) в установения от първоинстанционния съд размер от 3 713.04 лв. Решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът по чл.86 от ЗЗД е бил отхвърлен не е обжалвано и е влязло в сила, поради което съдът не излага по-подробни съображения в тази насока.

Като е достигнал до такива фактически и правни изводи К.йският районен съд е постановил обосновано и правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените за въззивната инстанция разноски в размер на 2 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. В тази връзка, направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на договореното адвокатско възражение е неоснователно. В случая договореното между страните адвокатско възнаграждение не е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и не се налага неговото намаляване.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 87/10.10.2013 г., постановено от К.йския районен съд по гр.д. № 616 по описа за 2013 г. на същия съд.

ОСЪЖДА „С.” Е. – Г., район „М.”, Ж.”М.-*. *. вх.”*”, с ЕИК * да заплати на „Д. – *” Е. – Г. У.К. П. В. № *, с ЕИК *сумата в размер на 2 000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове:1. 2.