№ 21805
гр. София, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20231110168890 по описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
02.12.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретар Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 68890/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от ЗАД „ЕИ“ АД срещу „ТНТБ“ ЕООД, като се твърди, че
между ищеца и „ЛБ“ ЕООД била сключена застраховка „Карго“, обективирана в
застрахователна полица № **********/10.03.2023 г. с период на застрахователно покритие
от 10.03.2023 г. до 09.04.2023 г. Поддържа, че във връзка със застраховката е настъпило
застрахователно събитие, което се изразява в разкъсани кашони за доставка на стоката.
Навежда доводи, че е заплатено застрахователно обезщетение в размер на 1409,21 лева, като
ищеца сочи, че плащането било извършено на 22.06.2023 г. Излага съображения, че с
плащането на застрахователното обезщетение е встъпил в правата на увредения срещу
ответника. Развива съображения от правна страна за дължимост на обезщетението от правна
страна във връзка с Монреалската конвенция. Поддържа, че ответника е поканен да заплати
1
претендираната сума, като същата била изплатена частично, като се дължала сумата от
421,82 лева – застрахователно обезщетение. Иска ответника да бъде осъден да заплати
претендираните суми, както и деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като претенцията
се оспорва. Твърди, че с между ответника и „ЛБ“ ЕООД бил налице договор за
международен превоз на товари – с посочени стойности, като в случая не била посочена
стойност на пратката. Поддържа, че за пратката не била сключена застраховка за
обезпечение на товара, нито била приложима съответна клауза. Навежда доводи, че пратката
е била предмет на сухопътен превоз, което обосновава. Сочи, че не оспорва факта на
наличието на договор за превоз на товари и че пратката е доставена с видимо нарушено
състояние на кашоните, както и вреди по артикулите на стойност 1009,21 лева, за което
имало валидно съставен авариен протокол. Поддържа съображения за плащане, като сочи
съображения за липса на съответна липса на основания за плащане, което обосновава
подробно с ОУ на ответника. Инвокира доводи от правна страна за приложимост на CMR,
респ. за определяне на евентуално дължимо обезщетение по този ред. Развива съображения,
че договора за застраховка „Карго“ не бил приложим към него, тъй като не бил страна по
същия. Иска отхвърляне на предявените искове.
С Протоколно определение от 01.04.2024 г., съдът е допуснал уточнение на исковата
молба, съобразно изявлението на ищеца, че „Карго“ застраховката касае автомобилен
превоз.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 410, ал. 1 КЗ,
във вр. чл. 45 ЗЗД, във вр. чл. 49 ЗЗД.
Основателността на предявеният иск е обусловена от проявлението в обективната
действителност и наличието на пълно и главно доказване на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на валидно към датата на увреждането
правоотношение по имуществена застраховка, покриваща риска от повреждане или погиване
на стоката при превоз; 2. валидно възникнало превозно правоотношение по което
ответникът има качеството на превозвач на стоката; 3. установяване, че стоката е повредена
или погинала и механизма на настъпване на увреждането; 4. наличието на вреди по
превозваната стока; 5. наличието на причинно-следствена връзка между вредите и сочения
от ищеца в исковата молба механизъм на увреждането; 6. изясняване на стойността на
вредите (вкл. наличието на обявена стойност на товара или съобразяване с лимита на
отговорността на превозвача).
Приложена е неподписана Застрахователна полица № **********/10.03.2023 г.,
сключена между ЗД „ЕИ“ АД и „ЛБ“ ЕООД, чрез застрахователния посредник „БИ“ ООД,
като страните са уговорили „Застрахователни обекти и покрити рискове“ към полица
съобразно приложение, при покрита застрахователна стойност от 44550,00 евро.
От уговореното в застрахователната полица се установява, че е налице поет
застрахователен риск по „Карго“ застраховка от ищеца.
Представено е платежно нареждане от 22.06.2023 г., реф. № 735L1F02328300GN, като
се установява, че ЗД „ЕИ“ АД е заплатило на „ЛБ“ ЕООД сумата от 1409,21 лева, с
основание „обезщетение по полица **********“.
При извършването на паричен превод основният документ е платежното нареждане,
което по правната си същност представлява нареждане до банката от платеца да се извърши
определено правно действие – задължаване на сметката на платеца и тази на получателя на
банкови превод (когато се касае за сметка в една и съща банка, какъвто е процесният
2
случай). Макар и често под платежното нареждане между платеца и банката да са налице
конкретни каузални правоотношения, банката не се интересува от основанието за
превеждане, респ. от лицето по отношение на което се извършва банковия превод. В този
смисъл удостоверението за заверяване на банкова сметка, в което е вписано основанието за
плащане е официален свидетелстващ документ, издаден от частно-правен субект, който има
обвързваща материална доказателствена сила за фактите, за които законът е създал
удостоверителна компетентност на издателя (извън посоченото основание за плащане от
платеца). Това удостоверяване има официален характер за действията извършени от и пред
банката, но документът не е обвързващ относно верността на частно-правното изявление на
третото лице (в частта относно посоченото основание за плащане удостоверяването обвързва
съда единствено с факта, че такова основание е посочил платецът, но не и че то е
действителното). С особено практическо значение е удостоверяването относно заверяване на
сметката на получателя. Тъй като в тази част документът удостоверява извършено от
банката (издателя на документа) действие, то има характер на официален документ по
смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. В този смисъл изчерпателно е аргументирано Определение
№ 169/19.02.2014 г. по ч. т. д. № 4520/2013 г., ТК, І т.о. на ВКС. В случая, съдът цени
липсата на надлежно оспорване на плащането предвид останалите доказателства по делото.
На следващо място, с оглед концентрацията на правния спор, приложение трябва да
намери и разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. В търговското право, неспазването на формата,
за да доведе до нищожност на сделката, изисква по арг. от чл. 293, ал. 3 ТЗ оспорване на
действителността й. Следователно, страната (в това число и отвентика-трето лице) не може
да се позовава на недействителност по договора, ако от поведението й може да се заключи,
че не е оспорвала действителността на изявлението на другата страна и този отговор е
относим и към абсолютните търговски сделки, в частност – застрахователните такива (чл. 1,
ал. 1, т. 6 ТЗ) – в този смисъл Решение № 25 от 24.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3135 / 2015
г., II т.о., ТК; Решение № 115 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 348 / 2012 г., I т.о., ТК;
Решение № 115 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 348 / 2012 г., I т.о., ТК. В случая няма
спор, че застрахователното обезщетение е заплатено от страна на ищеца в полза на
застрахованото трето лице, поради което и съдът намира, че безспорно е установено
наличието на застрахователно правоотношение.
Встъпването в правата на удовлетворения кредитор (чл. 410 КЗ, съответно чл. 411
КЗ), представлява частен случай на суброгацията, която е уредената в чл. 74 ЗЗД, като
следва да се приеме, че застрахователят по имуществената застраховка винаги има правен
интерес да изпълни чуждото задължения. От своя страна суброгацията на платилото лице в
правата на удовлетворения кредитор не води до промяна на страните по първоначалното
правоотношение, по което е извършено плащането. Суброгиралото се трето лице не встъпва
в договора между длъжника и удовлетворения кредитор, нито замества кредитора. При
липсата на съгласие на страните, не е налице и хипотеза на активна субективна новация. Ето
защо, суброгиралото се лице по силата на закона не става нито страна по главното
правоотношение между длъжника и удовлетворения кредитор, нито по свързаните с него
отношения. В този смисъл доводите за приложимост на общите условия са ирелевантни, тъй
като облигационното отношение има относително действие – арг. чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Тоест, за
страната, която не е такава по отношението, общите условия са res inter alios acta, а според
принципа res inter alios acta, aliis neque nocet, neque prodest. Тоест, действията и актовете на
трети лица нито ни ползват, нито ни вредят – освен в предвидените от закона случай (арг. чл.
21, ал. 1 ЗЗД).
В правилото на чл. 20 ЗЗД е прието, че при тълкуването на договорите трябва да се
търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
3
Превозните отношение са сложни, като в тях доста често се включват множество
страни и участници, за да се осъществи съответната превозна дейност – било чрез превоз по
шосе, по въздух, море или железопътен превоз.
Законодателят поначало се ограничава до посочването на общите положения на
различните видове застраховки, като в КЗ се съдържат правила за застраховката срещу
гражданска отговорност и при рисковете на превоза. Уредба обаче има и в специалните
закони.
Застраховането срещу рисковете на превоза е свързано с осигуряване на
застрахователно покритие по отношение на превозваните товари и стоки („Карго“
застраховане), а не като застраховка на самите превозни средства, с които се извършва
превоза (застраховка „Каско“). Касае се за форма на доброволно имуществено застраховане,
което касае вещите – стоки и товари предмет на превоза, като застрахователят предоставя
застрахователно покритие за вредите причинени на товара, независимо от причините за
увреждането и наличието на вина у превозвача. От тук в теорията се говори за това, че този
вид застраховка имат характер на общо рисково покритие. В КЗ е дадена обща уредба на
този вид застраховка – арг. чл. 419 КЗ.
Представени са товарителници и електронни документи, в това число и авариен
протокол, които не са оспорени от ответника (л. 11-41 в кориците на делото), като се
установява, че е извършвана доставка чрез презвозвача „ТНТБ“ ЕООД.
Горното обстоятелство не се оспорва от ответника и се признава с отговора на
исковата молба, поради което, съдът намира, че се касае за съдебно признание на факти по
смисъла на чл. 175 ГПК. А съдебното признание на факти е едно от най-сигурните
доказателства в гражданският процес, което преценено съобразно останалите доказателства,
води до изясняване на действителното фактическо и правно положение между страните –
арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
Прието и неоспорено е заключението на СОЕ от което се установява, че според
правилото на чл. 23, § 3 от Конвецията за автомобилните превози – CMR дължимата сумата
е в размер на 521,80 лева.
Съдът, като извърши преценка на заключението на СОЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и
добросъвестно. Експертът е отговорил изчерпателно на поставените по делото задачи, като
по делото не се установява, че вещото лице е заинтересовано от изхода на правния спор или
е недобросъвестно.
С оглед кредитираното заключение на СОЕ, съдът счита, че следва да изясни, че в
случая приложимостта на Конвенцията CMR, досежно определяне на размера на
обезщетението е обусловено на първо място от факта, че между страните не се спори
досежено приложението й, във връзка с превозното отношение. В този смисъл правилата на
чл. 373 ТЗ и чл. 374 ТЗ, също намират приложение, но във връзка с Конвенцията. От тази
гледна точка трябва да се посочи, че принципно страните могат да уговорят приложението
на CMR (както е очевидно е станало в процесния случай), но така и в случаите, когато CMR
препраща lex fori, e допустимо правилата да се определят по договора.
От гледна точка правилото на чл. 17, § 1 CMR, съответно чл. 67 ЗАП, може да се
направи извод, че в случая е налице неточно виновно изпъленение на договора за превоз – в
качествен аспект, поради повреда, т.е. такова неизпълнение, което води до намаляването
стойността на товара, за което в случая е сключена и „Карко“ застраховката с посочен
застрахователен риск.
На следващо място предвид приложението на чл. 23, § 3 от Конвенцията CMR, няма
съмнение, че при приложение на посочената разпоредба, размерът на обезщетението следва
да се определи на базата на „брутно липсващо тегло“, доколкото се касае за една пратка, а по
4
„Карго“ застраховката, така и при граматическото, телеологическото и систематичното
тълкуване на чл. 23, § 1-3 от Конвенцията, съдът достига до извод, че се обезщетява
претърпяната загуба. Което следва и per argumentum a contrario от чл. 23, § 4 от Конвецията
CMR. В тази насока, когато е налице обезщетение при повреда чл. 25, § 1 от Конвенцията
предвижда случаите на определяне на обезщетение при повреждане на товара, като изрично
е предвидено, че в такива случаи превозвачът заплаща „обезценка“ в размер, изчислен
според стойността на стоката, определен съобразно чл. 23, § 1, § 2 и § 4 от Конвецията, т. е.
при повреда обезщетението е парично, като размерът се доказва от правоимащия, респ.
лицето което се е суброгирало в неговите права или има регресна претенция. Принципно
релевантната стойност е по § 2 на разпоредбата на чл. 23 от CMR, а под „обезценка“ трябва
да се разбира разликата в стойността на товара между обективната стойност по смисъла на
чл. 23, § CMR (при приемането) и стойността след увреждането. Въпреки липсата на
изрично препращане към лимита на отговорността по чл. 23, § 3 от Конвенцията, не може да
има съмнение от систематична и телеологическа гледана точка на тълкуването на
разпоредбите, че същият следва да бъде отчитан, доколкото се прилага с оглед чл. 25, § 2 от
Конвенцията (което е несъмнено и в правната теория – вж. Демирев, Д. Договорът за
автомобилен превоз на товари, С. 2024, изд. „Пропелер“, с. 191 и цитираните там автори). В
тази насока трябва да се спомене факта, че принципно степента на увреждането няма
значение, тъй като формулировката на Конвенцията изисква обезценяване на товара –
изцяло или частично. В случая, обаче е очевидно, че ищецът изобщо не е отчел факта на
обезценката, а е платил по „Карго“ застраховката според уговореното. При това положение,
обаче независимо, че се касае за регресно вземане във връзка с плащането на
застрахователното обезщетение, застрахователят не може да има повече права отколкото
лицето в чийто права се е суброгирало.
В отговора на исковата молба изрично ответникът сочи, че не спори досежно
наличието на застрахователното правоотношение, установените увреждания, както и че
последният е превозвач (стр. 2 от ОИМ), както и факта на наличието на регресно
суброгаторно вземане.
Още с исковата молба, ищецът е посочил и е обективирал признание по смисъла на
чл. 175 ГПК, че ответника е заплатил сумата от 498,73 лева под формата на регресно
вземане, във връзка с отправена покана. А съдебното признание на факти е едно от най-
сигурните доказателства в гражданският процес, което преценено съобразно останалите
доказателства, води до изясняване на действителното фактическо и правно положение
между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че са налице материалните предпоставки за
ангажиране на регресната отговорност на ответника. В случая обаче с оглед кредитираното
заключение на СОЕ трябва да се вземе предвид, че действителната, респ. възстановителната
стойност по застрахователния договор е била за сумата от 521,80 лева. С оглед извършеното
извънсъдебно плащане от ответника в размер на сумата от 498,73 лева, съдът счита, че
следва да зачете последното, поради което претенцията е основателна за сумата от 23,07
лева, като за разликата до пълния предявен размер от 421,82 лева, искът следва да бъде
отхвърлен.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират деловодни
разноски разполагат и двете страните.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК,
във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., следва да му се присъди сумата от 17,77
лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
Ответникът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
5
действително е сторил такива, поради което съобразно отхвърлената част от исковете и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъди сумата от 609,75 лева, представляващи
деловодни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ТНТБ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
**************** да заплати на ЗАД „ЕИ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ********************, на основание чл. 410, ал. 1 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД,
във вр. чл. 49 ЗЗД, сумата от 23,07 лева, представляващи регресно вземане по застраховка
„Карго“, обективирана в застрахователна полица № **********/10.03.2023 г. с период на
застрахователно покритие от 10.03.2023 г. до 09.04.2023 г., във връзка с изплатено
застрахователно обезщетение на „ЛБ“ ЕООД, с оглед сключен договор за автомобилен
превоз на седем броя картонени кашони, чиято външна опаковка е била повредена, поради
виновното и противоправно поведение на ответника, ведно със законната лихва от
18.12.2023 г. (датата на подаването на исковата молба) до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 23,07 лева до пълния предявен размер от
421,82 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП,
във вр. чл. 37 ЗПр.Пом. „ТНТБ“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на ЗАД „ЕИ“ АД, ЕИК:
*********, сумата от 17,77 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ЗАД „ЕИ“ АД, ЕИК: ********* да заплати
на „ТНТБ“ ЕООД, ЕИК: *********, сумата от 609,75 лева, представляващи деловодни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6