Решение по адм. дело №332/2025 на Административен съд - Габрово

Делото е образувано по жалба с вх. № СДА-01-2212 от 03.09.2025 г., подадена от Е. А. И. от гр. Дряново, [ЕГН], против Решение № 43 от 08.08.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Габрово.

С процесното Решение е отхвърлена жалба на лицето срещу разпореждане [номер]-00-778-3 от 16.07.2025 г. на Ръководител по осигуряване за безработица в ТП на НОИ – Габрово, с което на И. е отказано отпускане на такова обезщетение, т.к. същият административен орган е счел, че заявителят има постоянно пребиваване на територията на друга държава - Кипър и с оглед продължителността на заетостта му там – от 09.03.2009 г. до 23.04.2025 г., с прекъсвания от по-малко от 6 месеца за календарна година, Република България не е компетентната държава по отпускането на това обезщетение. Такава е държавата, в която лицето е било наето преди да остане без работа.

В жалбата не се оспорват отразените факти в ИАА, а правните изводи на административния орган. Жалбоподателят счита, че неправилно и незаконосъобразно е определено обичайното му пребиваване и центъра на жизнените му интереси в Кипър. Намира, че спрямо него се прилага нормата на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г., който следва да се тълкува и прилага във вр. с чл. 11 от Регламент № 987/2009 г. Центърът на жизнени интереси на жалбоподателя е в България и той не се покрива с последната му месторабота, като не е налице презумпция за провеждане на такова равенство между двата института. Като гражданин на Република България с постоянен и настоящ адрес на нейна територия, И. има и постоянен жизнен интерес тук. От приключването на трудовите си правоотношения той не пребивава вече в Кипър и няма намерение да се завръща там. След окончателното си завръщане тук, жалбоподателят се е регистрирал като безработен и търсещ работа именно в България.

Решението е получено от своя адресат на 12.08.2025г., видно от приложеното по делото известие за доставка. Жалбата против него е депозирана на 25.08.2025 г.– в законния срок и като подадена от заинтересовано лице против административен акт, подлежащ на съдебно оспорване пред административен съд, се явява редовна и допустима.

Спорът е по реда на чл. 118 и чл. 117, ал. 1, т. 2, б. «Б» от КСО. Обект на съдебен контрол е решението на директор ТП на НОИ – Габрово.

В проведеното по делото о.с.з. жалбоподателят се явява лично и с адв. Н. П.-К., като страната поддържа жалбата си.

Ответната страна се представлява в о.с.з. от юрисконсулт Р., която оспорва жалбата.

И двете страни претендират за присъждане на разноски.

В процеса на цялостен съдебен контрол за законосъобразност на оспорения акт съдът изследва наличието на отменителни основания по смисъла на чл. 146 от АПК, вкл. и такива, които не се съдържат в жалбата.

От фактическа и правна страна се правят следните установявания и изводи:

Производството е започнало с подаване на Заявление от Е. И. за отпускане и изплащане на парично обезщетение за безработица на основание КСО от 02.05.2025 г., в което заявителят сочи, че е упражнявал трудовата си дейност в Република Кипър в периода от 24 месеца преди настъпване на осигурения социален риск, който служи за определяне размера и срока за изплащане на обезщетението. Към заявлението си И. прилага Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г., в която посочва като свои настоящ, постоянен адрес и адрес за кореспонденция такъв в Република България, гр. Дряново, [улица]. Заявява, че в периода от 01.03.2009 г. до 22.04.2025 г. е работил в Република Кипър. През периода на последната му работна заетост в чужбина роднините му, вкл. дете, родители, съпруга, са били в България и именно тук той притежава и постоянно жилище. Данъците за този период са плащани в държавата по месторабота, където е живял под наем и се е връщал в дома си няколко пъти годишно при ползването на отпуски. Декларира, че занапред няма намерение да се завръща в Кипър и се е установил да живее в България.

Осъществен е електронен обмен между осигурителните органи на Република България и Република Кипър, в резултат на който се потвърждава, че от 01.02.2014 г. до 23.04.2025 г. същият е работил при последния си работодател на 8-часов пълен работен ден и има стаж от 11 г., 2м. и 15 дни, като в края на този период той е освободен и не полага труд по трудово правоотношение. По въпроса за продължителността и местополагането на трудовия стаж, както и относно това, дали в момента лицето отговаря на понятието за „безработно“ страните не спорят. Спорът не е на етап признаване или отричане на правото му да получи исканото обезщетение, за какъв срок и в какъв размер, а кой е компетентният да се произнесе по него орган.

По делото е приложен документ Н003 – Предложение/уведомление относно държавата на пребиваване във вр. с подаденото от жалбоподателя заявление за отпускане и изплащане на ПОБ за определяне на държава на пребиваване Кипър за периода 09.03.2009 г. – 23.04.2025 г. с оглед неприложимост на правилото на чл. 65, §.2 от Регламент № 987/2004, на което ответникът се позовава в акта си.

В процесното Разпореждане от 16.07.2025 г. на ръководител на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Габрово мотивът за отказ да се отпусне и изплаща такова се изразява в това, че безработното лице получава такива плащания от държавата по последната си заетост. Изключение от този принцип е регламентирано в хипотезата на чл. 65, § 2 от Регламента, според която когато безработното лице по време на последната си дейност е пребивавало в държава, различна от компетентната и което продължава да пребивава в тази държава, обезщетенията за безработица се предоставят от държавата по пребиваване. Регламентът установява критерии за определяне на държавата по пребиваване съобразно центъра на жизнените интереси на лицето, като основен критерий е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. В становището си по преюдициално запитване по дело С-30/22 Европейската комисия възприема позицията, че след изтичане на 5 години, през които лицето работи в дадена държава, за него е възникнало право на постоянно пребиваване в нея, поради което в случая Кипър се явява държава на пребиваване. Продължителността на заетостта от 09.03.2009 г. до 23.04.2025 г. с прекъсване не надвишава 6 месеца за календарна година, което налага извода, че не може да се приложи изключението от основното правило и компетентна по правото на лицето е държавата по последната му заетост. С оглед така изложеното, Република България не се явява държава по пребиваване по време на последната заетост и НОИ не е компетентната институция по отношение на преценка на правото на парично обезщетение за безработица на заявителя. Т.е. в случая осигурителният орган не се е произнесъл по съществото на заявлението относно правото на обезщетение, а е отказал на практика такова произнасяне, като е счел, че не е компетентен за това.

Недоволен от постановения отказ от произнасяне по същество, И. е подал жалба до ръководителя на ТП на НОИ Габрово, с която оспорва направените изводи, като сочи, че трудовият му договор е прекратен на 23.04.2025 г. и от тогава той живее на адреса си в гр. Дряново, регистриран е там по постоянен адрес, ползва българската здравна, данъчна и осигурителна системи. Центърът му жизнени интереси е в България при подаване на заявлението до настоящия момент, поради което именно НОИ се явява компетентен да се произнесе орган. Към жалбата си И. прилага и декларация, в която сочи, че пребивава и живее на територията на Република България от 28.04.2025 г. без прекъсване на посочения адрес в гр. Дряново; води живота си тук, заплаща сметките си за битови услуги и е регистриран тук данъчно и здравно. Отново потвърждава намерението си да не се връща в Кипър и че центърът на жизнените му интереси е в България.

Ответната страна се произнася с процесното Решение от 08.08.2025 г., с което оставя жалбата без уважение. Освен мотивите, изложени в Разпореждането, че за периода на пребиваването си в Кипър не е налице информация за адреса, местоживеенето и престоя му там. Пребиваването е мястото, на което лицето живее обичайно, като обезщетенията се изплащат от институцията по местопребиваване. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност, в който смисъл е Решение на Съда на ЕС, т. 9, дело С-76/76EK1 EK2 . Според Определение на Съда на ЕС от 24.03.2023 г. по дело С-30/22, чл. 65, §.2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване или такава дейност в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба по време на целия период. Налице са и съображения на административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.09.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широкото тълкуване на понятието „пребиваване“, се наложи приложното поле на чл. 65 от Регламент № 883/2004 г. да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход. Според чл. 1, §.1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009,при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент № 883/2004, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интереси на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация по отношение на релевантните факти. В тези случаи пребиваването се определя въз основа центъра на интереси на лицето, като се вземат предвид критериите: 1.продължителност и непрекъснато пребиваване на територията на съответните държави-членки; 2.положението на лицето, вкл. естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, продължителността на договорите за заетост, семейно положение и роднински връзки на лицето, жилищното му положение и доколко е постоянен характерът му; 3.държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Едва когато пребиваването не може да се определи въз основа на тези критерии се взима предвид намерението на лицето, определено на база изследване на тези критерии и особено на причините за неговото преместване, съгл. чл. 11, §.2 от Регламент /ЕО/ № 987/2009.

Въз основа на така разгледаните регламенти и съдебни актове на СЕС административният орган намира, че за случая следва да се приложи общото правило за отпускане на ПОБ, а именно – компетентната държава да отпусне исканото обезщетение и това е Кипър – държавата, в която той от години е работил и където е пребивавал до момента, до който е станал безработен. В случая от месец март, 2009 г. до прекратяване на трудовите му правоотношения през настоящата година той изцяло е живял и работил в Кипър. С оглед непрекъснатостта на това пребиваване и продължителната му заетост на 16.07.2025 г. със СЕД Н 003 компетентната държава – Кипър, е информирана, че е определена за държава по постоянно пребиваване на лицето и тя не е възразила срещу това, като по този начин е приела, че тя следва да определи и отпусне обезщетението. В случая не са налице различни становища на държави-членки по този въпрос, за да се търси постигане на споразумение между компетентните институции. Лицето няма периоди на заетост в България за тези 16 години и не може да претендира отпускане на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Освен това съгласно чл. 16, §.3 от Директива 2004/38/ЕО на ЕП и Съвета от 29.04.2004 г., граждани на ЕС, пребивавали законно в приемаща държава-членка в продължение на период от повече от 5 години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава, като непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо 6 месеца на година или от отсъствия с по-голяма продължителност за отбиване на задължителна военна служба, бременност, тежко заболяване и др. Основният критерия за определяне държавата на пребиваване за целите на КСО и горепосочените Регламенти е трудово-правната връзка на лицето със съответната държава , характерът й и нейната продължителност. Предвид това, че гражданите на държавите-членки получават право на пребиваване при посочените условия, то при период на заетост със значителна продължителност, както е в случая, налагат извода, че държава на пребиваване е различна от държавата на произход. Това, че лицето след края на заетостта може да се завърне в държавата по произход не влияе на изводите относно това, кой е компетентният орган при отпускане на ПОБ, т.к. държавата на пребиваване се преценява към момента на упражняване на последната дейност, а не след нейното приключване.

Съдът намира, че процесните Решение и Разпореждане са издадени от компетентни органи при изпълнение на законово предоставените им правомощия.

Актът е подробно фактически и правно мотивиран и с издаването му не е нарушено правото на защита на жалбоподателя.

По делото се установява, че семейството на И. живее в България. Видно от направена служебна справка от НБД „Население“, същият има съпруга, син и майка. Същите живеят в България. Неговите постоянен и настоящ адрес са в гр. Дряново, като съответният адрес е заявен на 11.08.2010 г. и е същият до момента. По делото са налице данни, че той заплаща консумативи за живота си в България, не се оспорва, че той има тук данъчна и здравноосигурителна регистрация по силата на закон. Изрично декларира намерение да живее занапред в България и че няма намерение да се връща в Кипър. В чужбина е живял под наем, като след освобождаването му от работа той е напуснал заеманата от него квартира и кипърските власти сочат в приложените по делото документи, че нямат данни за негови адрес и местообитание там.

Съгласно чл. 54а от КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването.

Спорният по делото въпрос е свързан с това, коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последният период на трудова заетост е бил в държава–членка, различна от държавата-членка, която е сезирана със заявлението за ПОБ, но правоимащото лице има намерение и живее постоянно в България.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност включва и обезщетенията за безработица, като се основава на четири основни принципа: 1. Определяне на приложимото законодателство; 2. Равенство в третирането; 3. Сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и 4. Износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65, §.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. В тази връзка следва да се обърне внимание на това, че не се забранява „износът на обезщетения“, а напротив – това изрично се допуска с оглед постоянното пребиваване на лицето. В случая безспорно държавата по последна заетост за целия релевантен период е Кипър, но след прекратяването на тази дейност И. се е завърнал в България, където живее със семейството си и където се е регистрирал като безработен и търси работа.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент№ 833/2004 г., безработно лице, което по време на последната си дейност като заето е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната такава и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В случая И. е имал последна трудова дейност в Кипър и като заето там лице е идвало в България по време на отпуските си, като „компетентната държава“ е Кипър, но той „продължава да пребивава в тази държава-членка“ – т.е. в България, поради което той следва да се постави на разположение на службите по заетостта „в държавата-членка по пребиваване“ – което е отново България, където той пребивава в момента. В случая конструкцията на нормата използва съюзът „или“ пред опцията завръщане в държавата-членка, в която не е полагал последна трудова дейност, като в случая е налице именно тази хипотеза, предвидена в нормата- осъществяване на последна трудова дейност на територията на една държава, след което то пребивава в друга такава, като се е върнало в нея, т.е. от значение е къде в момента пребивава това лице и къде възнамерява да пребивава занапред.

Съгласно същата норма от този Регламент, без да се засяга член 64, такова лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тази държава е Кипър, но това е една възможност за лицето, „като допълнителна мярка“, в допълнение на признатата му възможност то да се постави на разположение на органите на държавата по пребиваването си.

Нормата на чл. 65, § 3 от Регламента още веднъж изразява идеята, че целта е създаване право на избор за лицето, в полза на същото, с оглед неговото удобство и спазване основната му свобода на придвижване в рамките на ЕС. Съгласно тази разпоредба, безработното лице по първото изречение на параграф 2 се регистрира като лице, търсещо работа в компетентните служби по заетостта в държавата-членка по пребиваване, спрямо него се прилага контролна процедура, организирана там и спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Ако то „избере“ да се регистрира като лице, търсещо работа в държавата-членка, в която последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице, се съобразява с изискванията, приложими в тази държава – т.е. от волята му зависи коя държава ще избере, за да търси работа там, което е свидетелство за бъдещите му намерения за трайно установяване. В случая И. е избрал България, където се е регистрирал като безработен и е заявил искането си.

Съгласно чл. 65, § 5 от Регламента, безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице – т.е. тук се изпълнява принципът за равно третиране между лицата, които са работили в дадена държава спрямо лицата, които пребивават трайно на нейна територия. Предвидено е съответните обезщетения да се предоставят от институцията по пребиваване, но според § 6, при условията на § 7, компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство последно е било подчинено лицето /Кипър/, възстановява на институцията по пребиваване /България/ пълния размер на обезщетенията, предоставени от последната институция през първите три месеца. Възстановяването се удължава до пет месеца, когато заинтересованото лице през предходните 24 месеца е завършило периоди на заетост или самостоятелна заетост от поне 12 месеца в държавата-членка, на чието законодателство последно е бил подчинен, както е в случая. Възстановяването по този ред и начин обаче не може да бъде мотив да се откаже отпускане и изплащане на ПОБ при наличие на основания за това, макар и често на практика това да е реално водещ мотив за аналогични откази. Съгласно § 8, две или повече държави-членки или техните компетентни власти, могат да предвидят други начини на възстановяване или да откажат всякакво възстановяване между институциите, намиращи се под тяхна юрисдикция, но в случая не са налице твърдения и доказателства за реализирането на тази хипотеза.

Според § 16 от преамбюла на този Регламент, в Общността по принцип не е оправдано поставянето на социалноосигурителните права в зависимост от мястото на пребиваване на заинтересованото лице, въпреки това, в специфични случаи, в частност, що се отнася до специални обезщетения, свързани с икономическото и социалното положение на заинтересованото лице, мястото на пребиваване би могло да бъде взето под внимание. Случаят е точно такъв с оглед специалната норма на чл. 65.

Спорът е свързан с тълкуването и прилагането на термина "пребиваване". Разпоредбата на чл. 1, § 3, б. "й" от Регламента сочи, че това е мястото, където лицето обичайно пребивава. В нормата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2004 за установяване на процедурата по прилагане на Регламент № 883/2004 са разписани елементите, които подлежат на преценка от органа при определяне на мястото на пребиваване на лицата. Според текста разпоредбата на чл. 11, § 2 и 3 от Регламент № 987/2009 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение. В случая жалбоподателят изрично декларира и манифестира като свое намерение център на жизнени интереси в България към момента на подаване на заявлението и занапред. Намерението се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 3, във вр. с § 1 от Регламент № 987/2009) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. В периода на заетост в Кипър оспорващият действително не е бил преобладаващо време на територията на Република България, съответно е пребивавал в Кипър, но това пребиваване е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение, респ. не покрива изцяло и единствено критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване", т.к. липсва установено намерение да се установи трайно или постоянно там. Той е запазил в България настоящ и постоянен адреси, не е предприел стъпки към издаване на документи за гражданство или постоянно пребиваване в Кипър. В момента той няма жилище в Кипър, няма място, в което да се върне и не цели да намери такова, не си търси работа там, няма близки, семейство и към момента на подаване на заявлението си окончателно се е завърнал в България, като намерението му е да остане тук и тук да живее и да работи занапред. Затова и тук той подава заявлението си получаване на обезщетение. /В същия смисъл: Решение № 10291 от 3.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15067/2018 г., VI о.; Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм.дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС-VІ-то отделение, Решение № 1645/06.02.2019 г. по описа на ВАС –VІ-то отделение, Решение № 12598/25.09.2019 г. по адм.дело № 13206/2018 г. по описа на ВАС –VІ-то отделение, Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм.дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС –VІ-то отделение и др./

Неприложимо към настоящия казус се явява цитираното в оспореното Решение на директора на ТП на НОИ - Габрово Определение от 24.03.2023 г. по Дело C-30/22 на СЕС, т.к. по него не е имало спор относно определяне на държавата по пребиваване за съответното лице. От запитващата юрисдукция е било прието за безспорно обстоятелството, че пребиваването през посочения период на заетост е бил в Обединеното кралство и това е било възприето изцяло от СЕС в определението, поради което е дал и съответно тълкуване. Неприложимостта на това тълкуване се определя от различно решаване на въпроса за пребиваването на жалбоподателя по настоящото дело и случая, по който е постановено посоченото определение на СЕС. По последното се третира въпросът относно приложимостта и обхвата на Споразумение за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия: „В настоящия случай поставените въпроси се отнасят до тълкуването само на членове 30 и 31 от Споразумението за оттегляне и целят да се определи дали тези членове са приложими към положение като разглежданото по главното производство, при което лице, работило няколко години на територията на Обединеното кралство, се връща в България след края на преходния период и иска да получава обезщетения за безработица в тази държава членка.“.

Съгласно чл. 1, б.“й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 на ЕП и Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, т.е. от значение е тази връзка на лице с момента, към който то желае да упражни правото си обезщетение. В противен случай от нормата на чл. 65, §.2 от Регламент № 883/2004 г. не би имало смисъл, тя е създадена именно да облекчи положението на лицата, които са работили на територията на една държава-членка, но след прекратяването на трудовите им правоотношения там, връзките им с тази държава са изцяло прекъснати и те са се завърнали в държавата, в която пребивават към момента и имат намерение да пребивават постоянно, т.к. с другата държава вече нищо не ги свързва. Приема се, че центърът на жизнени интереси е в България, когато интересите на съответното лице са тясно свързани със страната. Като понятие, същият се състои от два елемента: първият касае центърът на „личните интереси” на лицето, представляващи семейството – съпруг/а, в коя държава работи, къде са децата, къде учат и т.н.; вторият елемент касае центърът на икономическите интереси на лицето, представляващ мястото (държавата), където самото лице осъществява своята икономическа, респ. трудова дейност. В този смисъл, чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ предвижда, че при определянето на „центърът на жизнени интереси” на лицето могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си. В случая, както бе посочено по-горе, в момента на подаване на заявлението и на постановяването на актовете, И. няма не само център, а и каквито и да било жизнени интереси в Кипър, т.к. вече дори не работи и не живее там. Напротив– те в момента са изцяло в България.

Прилагането на механичния принцип за просто сумиране на период от време, през който лицето е работило в чужбина като единствен метод при определяне на компетентния да се произнесе по подаденото заявление орган е очевидно невъзприет от законодателството на ЕС, т.к. основен принцип е правото на свободно придвижване на гражданите и избор къде да се установят. След като лицето е направило своя избор и се е установило към момента на подаване на заявлението си тук, в държавата, чийто гражданин е то, където се е връщал по време на периода, през който е работило в чужбина, където са неговите семейство и жилище, то определено има такова намерение и не следва за него да се създават пречки, като същото бъде заставяно да подава заявление в друга държава, да се регистрира като безработно там, при положение, че не търси отново работа в чужбина, да доказва на определени периоди от време присъствието си на нейна територия. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено в държавата на последната заетост, която е и „компетентната държава“. Регламентът предвижда обаче изрично възможност за изместване на тази принципна компетентност към държавата по пребиваване, когато тя е различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с тази друга държава по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. Поради тези съображения, регламентът установява критерии за определяне на държавата по пребиваване, като я определя като държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето, съгл. чл. 11 от Регламент № 987/2009. В случай, че нормотворецът бе желал да регламентира, че ПОБ се отпускат и изплащат чрез органа в държавата, в която лицето е работило или работило за последно, то той не би използвал друга терминология, която има отношение вече към намерението му къде ще живее сега и занапред и не би регламентирал допълнителни възможности и право на избор за него в тази насока.

Съдът не споделя становището на ответната страна, че другата държава-членка /Кипър/ е приела, че е компетентна да определи и изплаща въпросното обезщетение. По делото е представен документ Н003, но той представлява единствено едностранно твърдение на българския орган по осигуряване относно становището му за държава на пребиваване. Не са представени доказателства дали и кога е изпратен и приет от съответните органи в Кипър, нито дали и какво становище са изразили те. Затова и не може да се твърди, че е приложима нормата на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г., т.к. тя се прилага при „различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице“, а такива различия не се установяват. Не се установява и съгласие. Както вече бе посочено, така изброените критерии са примерни и общи. По тази причина и според чл. 11, т. 2 когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, за каквото няма информация да е било търсено, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването му, се приемат за решаващи при определяне на мястото на пребиваването му. В случая намерението на И. е ясно изразено в подадената от него декларация, той не възнамерява да се връща обратно в Кипър и да работи там, желае да се завърне при семейството си – съпруга, син, майка, и да живее в дома си. Затова и чл. 65, §.2 от Регламент № 883/2004 г. му предоставя възможност да се завърне в държавата, в която желае да пребивава постоянно и да предяви претенциите си за ПОБ по своето постоянно местоживеене.

Приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава И. е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя, следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Тази институция в случая е именно НОИ. Според т. 6 от същото Решение, целта на член 65 от регламента е именно защитата на безработните лица, а в случая в интерес на И. е да реализира правата си тук, където живее, а не да бъде заставян да подава заявление в чужбина, да се регистрира там като безработен, да доказва присъствието си на територията на държава, в която няма жилище и изобщо място, в което да се установи.

В заключение, въз основа на така изложеното съдът намира подадената от Е. И. жалба за основателна, поради което следва да отмени оспореното с нея Решение и потвърденото с него Разпореждане, като върне преписката на административния орган за произнасяне по същество – преценка наличие на правото на заявителя да получи обезщетение за безработица.

С оглед резултата от правния спор своевременно направено и основателно се явява и искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на деловодни разноски – 10.00 лв. държавна такса и договорено и изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лв., каквото се дължи на основание чл. 143, ал. 1 от АПК.

Воден от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2, във вр. с ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 118 от КСО, Административен съд- Габрово

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по Жалба с вх. № СДА-01-2212 от 03.09.2025 г., подадена от Е. А. И. от гр. Дряново, [ЕГН], Решение № 43 от 08.08.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Габрово, с което е отхвърлена жалба на същото лице против разпореждане [номер]-00-778-3 от 16.07.2025 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Габрово.

ОТМЕНЯ същото Разпореждане.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на Е. А. И. от [населено място], [ЕГН] деловодни разноски в размер на 510.00 лв. за настоящата съдебна инстанция, от които 500.00 лв. адвокатско възнаграждение и 10.00 лв. държавна такса.

Решението е окончателно на основание чл. 119, във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.

Препис от съдебния акт да се връчи на страните в едно със съобщенията за неговото изготвяне.