№ 274
гр. Пловдив , 23.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на
деветнадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300501336 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Б. СТ. АГ., ЕГН: **********,
подадена чрез пълномощника му адв. П., против Решение № 261256 от
11.11.2020 г., постановено по гр. д. № 5038 по описа на РС – Пловдив за 2020
г., с което жалбоподателят е осъден да заплаща на АЛ. Б. АГ., ЕГН:
**********, чрез неговата майка и законен представител М. В. Д., ЕГН:
**********, месечна издръжка в размер на 180 лева, считано от датата на
подаване на исковата молба –14.05.2020 г., до настъпване на
законоустановена причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със
законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, както и месечна
издръжка в размер на 180 лв. за периода 23.12.2019 г. до 13.05.2020 г., ведно
със законната лихва върху всяка просрочена вноска след влизане на
решението в сила.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за
недопустимост и неправилност на така постановеното решение, като се
отправя искане към въззвния съд за обезсилването му, а в условията на
евентуалност – за неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на
спора, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от М. В. Д., в качеството на майка и законен представител на АЛ. Б. АГ.,
подаден чрез пълномощника адв. Д., в който се взема становище за
неоснователност на подадената жалба и се отправя молба за потвърждаване
на обжалваното решение.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
1
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на
обжалваното решение, съобрази становищата на страните и прецени
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа
страна следното:
Не е спорно между страните, а и от представеното по делото
удостоверение за раждане се установява, че детето А. Б.А. е родено на
17.12.2015 г., от което следва, че същото е навършило 5-годишна възраст.
Негови родители са М. В. Д. и Б. СТ. АГ.. Същите са сключили брак във
Великобритания на 17.02.2012 г., като в хода на производството пред първата
инстанция бракът между тях е прекратен с постановено във Великобритания
съдебно решение за развод.
Съгласно постъпилата справка от НАП Пловдив майката няма
регистрация като едноличен търговец и като самоосигуряващо се лице и няма
участие в търговски дружества. За периода 01.01.2018 г. – 15.07.2020 г. няма
данни за регистрирани трудови договори. Има данни за декларирано движимо
и недвижимо имущество, като е приложена справка „местни данъци и такси“.
Постъпила е и справка от НАП Пловдив – офис Пазарджик, от която се
установява, че считано от 02.07.2019 г. бащата е в трудово правоотношение с
ЕТ „***“ при основна заплата в размер на 650 лв. Приложена е и справка за
осигуряването му в периода 01.01.2010 г. – 31.07.2020 г.
По делото е представен договор за финансов лизинг на пътни превозни
средства от 25.07.2019 г., сключен между „ДСК ЛИЗИНГ“ АД и бащата Б. СТ.
АГ. с предмет лек автомобил FORD FOCUS с цена 12272,54 евро.
В производството пред въззивната инстанция е приет социален доклад,
изготвен от ДСП – Пловдив, от който се установява, че основни грижи за
детето А. полага неговата майка. Според доклада майката по адекватен начин
посреща неговите потребности и полага необходимите ежедневни грижи за
отглеждането и възпитанието му. Жилището, в което към момента детето и
майката живеят, е собственост на дядото на детето по майчина линия. В него с
детето ползват самостоятелна стая, съобразена с възрастовите и
индивидуалните потребности на детето. Майката работи във Великобритания
като секретар в транспортна фирма, но по нейни данни към момента е в
неплатен отпуск и разчита на финансовата подкрепа на своя баща. В доклада
се сочи също, че по данни от майката бащата от м. октомври 2019 г. не
поддържа контакт с детето.
Представено е Решение от 23.02.2021 г. по гр. д. № 3962 по описа на РС
– Пазарджик за 2019 г., постановено по реда на ЗЗДН, с което М. В. Д. и
В.Д.Д. са задължени да се въздържат от извършване на домашно насилие
спрямо малолетното дете АЛ. Б. АГ., като на основание чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН
2
местоживеенето на детето е определено при бащата Б. СТ. АГ. за срок от
шест месеца, считано от влизане в сила на решението, като е отхвърлена
молба на М. В. Д., действаща лично и като майка и законен представител на
малолетното дете АЛ. Б. АГ. против Б. СТ. АГ. за защита от домашно
насилие. Няма данни решението да е влязло в законна сила.
Представени са и Решение № 260403 от 07.10.2020 г. по гр. д. № 10266
по описа на СГС за 2019 г. и Решение № 662 от 17.06.2021 г. по в.гр.д. № 785
по описа на САС за 2021 г., от които се установява, че с влязло в сила
решение, постановено по реда на Хагската конвенция за гражданските
аспекти на международното отвличане на деца, е разпоредено връщането на
детето А. в държавата по обичайното му местопребиваване –
Великобритания.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 СК всеки родител е длъжен
съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия
на живот, необходими за развитието на детето. Задължението за издръжка е
общо за двамата родителите и произтича от общото им задължение по чл.
122, ал. 2 СК да се грижат за децата си. Задължението на родителите за
издържане на детето до навършване на пълнолетие възниква с факта на
раждането на детето, като съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК те
дължат издръжка независимо дали са трудоспособни и дали могат да се
издържат от имуществото си. С ППВС № 5/1970 г. се приема, че нуждите на
лицата, които имат право на издръжка се определят от обикновените условия
на техния живот, като се вземат предвид възрастта, образованието и всички
обстоятелства от значение за случая, че нуждите винаги са конкретни. Според
същото постановление възможностите на лицата, които дължат издръжка се
определя от доходите, имуществото и квалификацията, като възможността
винаги е конкретна и обективна. В случая районният съд правилно е
определил, че за издръжката на петгодишния А. са необходими поне 340 лв.
месечно, от които 160 лв. да бъдат поети от майката, а останалите 180 лв. – от
бащата. Такава сума и според настоящия състав ще е минимално необходима
за задоволяване базовите потребности на детето от храна, дрехи, медицински
грижи и други нужди, необходими за правилното му интелектуално и
физическо развитие. По делото не се твърди, а и не се установява наличието
на изключителни нужди на детето. Правилно при разпределяне на тази
издръжка съдът е взел предвид, че детето се отглежда при майката и тя е
поела ежедневните грижи за него, като поради тази причина за бащата е
определил по-голям дял от издръжката. По делото се установява, че
родителите на детето са в трудоспособна възраст и няма данни да са във
влошено здравословно състояние, поради което биха могли да реализират
месечни доходи, необходими за задоволяване както на личните си нужди, така
3
и за издръжката на детето. Обстоятелството, че бащата следва да погасява
задължения по договор за финансов лизинг, е ирелевантно за настоящия
правен спор и за задължението му за издръжка на детето, тъй като
задължението за издръжка към ненавършилите пълнолетие деца се ползва с
привилегия. Доводите на бащата за липса на контакт с детето не могат да
бъдат приети като основание за освобождаване от задължението му за
плащане на издръжка. Правилно първоинстанционният съд е уважил искът за
издръжка за минало време за периода 23.12.2019 г. до 13.05.2020 г. Детето е
имало нужда от издръжка в същия размер и в този период, тъй като не се
установи съществена промяна в нуждите и разходите на детето. Не се
установи и промяна във възможностите на двамата родители в посочения
период, предхождащ подаването на исковата молба.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания, че
районният съд се е произнесъл по непредявен иск, като е присъдил законната
лихва върху всяка просрочена месечна вноска. Съгласно чл. 146, ал. 1 СК
паричната издръжка се изплаща ежемесечно, като при забава се дължи
законната лихва. Следователно, вземането за издръжка е лихвоносно. Следва
да се имат предвид и разясненията, дадени в ППВС № 5/1970 г., според които
във всички случаи на издръжка по чл. 29 СК (отм.) съдът присъжда служебно
и лихви от деня, определен за заплащане на ежемесечната издръжка.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че съдът се е произнесъл
по нередовна искова молба, доколкото в хода на производството пред първата
инстанция нередовностите на исковата молба са отстранени. Неоснователни
са и доводите за недопустимост на исковете за издръжка към момента на
предявяването им, тъй като упражняването на родителските права не е
възложено на никой от родителите, доколкото правото на издръжка
принадлежи на самото дете, но не и на родителя, на когото е предоставено
упражняването на родителските права.
По така изложените съображения настоящият съдебен състав намира
подадената въззивна жалба за неоснователна, поради което обжалваното
решение следва да се потвърди.
При този изход на спора и с оглед неоснователността на подадената
въззивна жалба на жалбоподателя не следва да се присъждат разноски.
Същият следва да бъде осъден да заплати сторените от въззиваемата страна
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, като на разглеждане
подлежи наведеното от жалбоподателя възражение за прекомерност. Съдът,
като съобрази конкретната фактическа и правна сложност на делото, намира,
че претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. е
прекомерно, поради което същото следва да бъде намалено, като на
въззиваемата страна следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
размер от 300 лв., съобразно чл. 7, ал. 1, т. 6 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
4
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261256 от 11.11.2020 г., постановено по
гр. д. № 5038 по описа на РС – Пловдив за 2020 г.
ОСЪЖДА Б. СТ. АГ., ЕГН: **********, да заплати на М. В. Д., ЕГН:
**********, като майка и законен представител на АЛ. Б. АГ., ЕГН:
**********, сумата от 300 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5