№ 3031
гр. София, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Емилия Александрова
Членове:Катя Хасъмска
Таня Кандилова
при участието на секретаря Кристина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско
дело № 20241100512884 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ц. И. П., с която се обжалва Решение
№ 17663/02.10.2024 г., постановено по гр. дело № 14786 по описа за 2024
година на Софийски районен съд, 117-ти състав, с което е издадена заповед за
защита, като е задължена Ц. И. П. да се въздържа от извършване на насилие
спрямо сина си А. Ц. И., роден на **** г., забранено й е да се доближава на по-
малко от 100 метра от него за срок до 02.04.2025 г.; предупредена е
ответницата, че при неизпълнение/нарушение на заповедта, ще бъде
задържана от органите на МВР и предадена на Прокуратурата за повдигане на
обвинение за престъпление /наказание – лишаване от свобода – чл. 296 НК/;
осъдена е Ц. П. да заплати на Софийски районен съд държавна такса от 80 лв.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е непрА.лно,
немотивирано и недоказано, като се излагат съображения. Моли се да се
отмени изцяло, а в случай, че СЪДЪТ прецени решението за прА.лно и
доказано, да се измени така наложената мярка с по-лека или с по-кратък срок
на изпълнение, поради обстоятелството, че детето А. вече твърде дълго е
1
лишено от възможността да вижда и чува майка си Ц. П., и това би могло да
доведе до синдром на родителско отчуждение, проблеми с реинтеграцията и
други последици. Претендира разноски.
Въззиваемата страна А. Ц. И., малолетен, представляван в
производството съгласно Определение № 12557/22.03.2024 г., постановено по
гр. дело № 14786/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 117 състав, от
Директора на ДСП Сердика, както и Дирекция „Социално подпомагане“
Сердика (ДСП Сердика), в качеството на лице, депозирало сезиращата съда
молба по чл. 8, ал. 1, т. 4, б. „а“ ЗЗДН, чрез юрисконсулт Х.А.Н.-Й., оспорва
въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да се остА. в сила.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН
от ответницата в първоинстанционното производство, имаща правен интерес
от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.
258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е инициирано от ДСП Сердика– за
защита от домашно насилие на малолетното дете А. Ц. И. срещу неговата
майка Ц. И. П., извършено на 09.02.2024 г., а също и два дни преди това, с
твърдения и за други случаи на домашно насилие, подробно описано в
молбата от 14.03.2024 г.
Ответницата е оспорила твърденията в подадената молба за наличие на
домашно насилие
С Решение № 17663/02.10.2024 г., постановено по гр. дело № 14786 по
описа за 2024 година на Софийски районен съд, 117-ти състав, е издадена
заповед за защита, като е задължена Ц. И. П. да се въздържа от извършване на
насилие спрямо сина си А. Ц. И., роден на **** г., забранено й е да се
доближава на по-малко от 100 метра от него за срок до 02.04.2025 г.;
предупредена е ответницата, че при неизпълнение/нарушение на заповедта,
ще бъде задържана от органите на МВР и предадена на Прокуратурата за
повдигане на обвинение за престъпление /наказание – лишаване от свобода –
чл. 296 НК/; осъдена е Ц. П. да заплати на Софийски районен съд държавна
такса от 80 лв..
Доводите в жалбата касаят непрА.лна преценка на събраните
доказателства от първоинстанционния съд, респ. непрА.лни изводи въз основа
на доказателствата по делото.
2
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие
за установено следното:
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на
физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът
за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната
свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в
родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо
съпружеско съжителство или в интимна връзка, като съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4,
б. „а“ от ЗЗДН, производството по издаване на заповед за защита може да се
образува по молба на Директора на дирекция "Социално подпомагане", когато
пострадалото лице е малолетно или непълнолетно.
Настоящата съдебна инстанция намира в случая, че
първоинстанционният съд непрА.лно е приел, че процесните насилнически
актове са доказани.
Приетите от първата инстанция медицинско удостоверение, лист за
преглед на пациент, медицинско направление и амбулаторен лист могат да
послужат за доказването само на настъпилите вредни последици от
насилническия акт (арг. от чл. 4, ал. 3 от ЗЗДН), но не и на неговото авторство.
Приложените към сезиращата съда молба сигнали, доклади и протоколи от
психолози и училищния директор не съставляват годни доказателства за
авторството на домашно насилие, тъй като същите обективират възприятия на
лица, които с оглед професионалните им задължения са контактували с
малолетното дете А. Ц. И. и са установили видими белези на физически
наранявания по устата и челото на детето, като посочените сигнали и доклади
се базират единствено на споделеното от детето, без да съдържат обективни
данни и убедителни доказателства за извършителя на въпросните травматични
увреждания.
Свидетелските показания, на които се основава първоинстанционният
съд, включително тези на предстА.тели на ДСП Севлиево, ДСП Сердика, 7 СУ
„Св. Седмочисленици“ и кризисния център на фондация „Конкордия
България“, не се базират на непосредствени наблюдения върху поведението на
майката спрямо детето към момента на твърдените събития. Показанията на
преподавателите от 7 СУ „Св. Седмочисленици“ са изцяло рефлексивни и
почиват на субективни интерпретации на емоционалното състояние на детето
3
в училищна среда, като не отчитат установената в социалните и медицински
документи история на институционализация, проявите на автоагресивно
поведение, наблюдавани и в училищна среда, както и наличните
психиатрични и соматични диагнози, официално удостоверени чрез експертни
заключения и действащо решение на ТЕЛК. Аналогично, докладните от
служители от кризисния център не са вследствие на извършена
психологическа оценка непосредствено при постъпването на детето, а
описаните от тях впечатления се основават на спорадични реакции в условия
на изолация, при което липсва преценка за алтернативни причини за
тревожност.
От приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата от
въззивната инстанция съдебно-психологична експертиза, изготвена от вещото
лице – психолог З. М., се установява, че по време на изследването не е
наблюдавана симптоматика при детето А., която може да се свърже с
преживян акт на насилие на процесните дати, като по време на изследването
детето е показало, че се чувства свързано със семейната система на
осиновителката, има емоционална връзка с нея и с другото й дете. Детето е
включило защитен механизъм да не говори и да забрА. за преживяното.
Отделно от това, вещото лице е посочило, че детето е на такава възраст, че
може да бъде внушаемо от авторитет. На поставени въпроси в съдебното
заседание, проведено на 28.04.2025 г., вещото лице е посочило, че
категорично няма данни за преживяно домашно насилие от детето към
момента на изследването, нито белези за преживяно такова. Напротив, детето
казвало „искам мама“, рисувало майка си, раказвало за братчето си, като в
тази връзка вещото лице е посочило, че затова трябва се изследва детето дали
това е във връзка с неговата хиперактивност, дали същото не си е причинило
травмите без да иска или е майката или някой друг близък. Вещото лице е
посочило също, че е установило тревожност у детето, но тази тревожност е
свързана с всички промени за една година, детето е имало промяна на
местоживеенето си над четири пъти, изведено е от дома на майка си, където е
постоянното му местопребиваване, след това е било настанено в кризисен
център, след него в професионално приемно семейство, а след това в ЦНСУ
Велинград, който изобщо не е бил подходящ за детето, а понастоящем е в друг
център, като всичко това, всеки път детето е преживявало като раздяла и
тревога и затова е с тази средна тревожност. Вещото лице е отбелязало, че
4
тази тревожност се дължи на постоянната промяна на местоживеенето, която в
част от случаите е абсолютно неадекватно предприета, вместо да се работи с
майката и да се установи какво се случва – детето е местено от дом в дом.
Психологическата експертиза ясно отчита, че именно нестабилната среда,
раздялата с майката и липсата на сигурна среда за адаптация водят до
симптоматика на тревожност и дезадаптация, които настоящият съд намира,
че не следва да бъдат интерпретирани като индикации за домашно насилие от
страна на майката по отношение на детето.
При това положение, съдът приема, че доказателства за авторството на
домашното насилие, за защита срещу което съдът е бил сезиран, няма.
Този извод на настоящия съд не може да бъде разколебан и от
материалите по представената пред настоящата инстанция прокурорска
преписка № 9990/2024 г. по описа на Софийска районна прокуратура, при
съобразяването и съпоставката им със заключението на вещото лице З. М.,
което изрично и категорично заключава, че „по време на изследването не се
наблюдаваше симптоматика при детето А., която може да се свърже с
преживян акт на насилие на процесните дати“. Това заключение, изведено от
наблюдение, тестови изследвания и проективна диагностика, има пряко
правно значение, доколкото чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН изискват наличие
на конкретен и реален акт на домашно насилие, извършен в миналото или
продължаващ, за да се приложат защитните мерки по закона. Констатираната
липса на симптоматика – незА.симо дали психосоматична, поведенческа или
емоционална – прА. неоснователна презумпцията, че твърденото насилие се е
случило, доколкото то не е остА.ло разпознаваеми психологически следи у
детето.
Ето защо, обжалваното решение е непрА.лно и следва да се отмени, а
молбата за защита по ЗЗДН – да се остА. без уважение.
Въпреки изхода на въззивното дело, въззиваемата страна ДСП Сердика
не дължи държавна такса, нито за молбата, подадена за защита на А. Ц. И.,
нито за въззивната жалба срещу първоинстанционното решение –
въззиваемият А. Ц. И. не е навършил 18-годишна възраст, поради което
посочените държавни такси трябва да останат в тежест на бюджета на съда
(арг. от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН).
Предвид изхода на делото, въззивницата има право на разноски, като
5
ДСП Сердика се осъжда да заплати на въззивницата сумата в общ размер на
1450 лв., от които 600 лв. разноски за възнаграждение на вещо лице във връзка
с допусната и изготвена съдебнопсихологична експертиза, както и 850 лв.,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Това възнаграждение
не е прекомерно, при съобразяване действителната правна и фактическа
сложност на делото, броя на проведените пред въззивната инстанция съдебни
заседания /три/, както и разпоредбите на чл. 22 и чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.
Водим от горното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 17663/02.10.2024 г., постановено по гр. дело № 14786 по описа за
2024 година на Софийски районен съд, 117-ти състав, вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Дирекция „Социално подпомагане“ Сердика
по чл. 8, ал. 1, т. 4, б. „а“ ЗЗДН и ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА
ЗАЩИТА в полза на малолетния А. Ц. И., ЕГН **********, с която на ответницата Ц. И.
П., ЕГН **********, да бъдат наложени мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН.
ОСЪЖДА Дирекция „Социално подпомагане“ Сердика да заплати на Ц. И. П., ЕГН
**********, сумата в общ размер на 1450 лева, от които 600 лв. разноски за възнаграждение
на вещо лице във връзка с допусната и изготвена съдебнопсихологична експертиза, както и
850 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6