Р
Е Ш Е Н И Е
01. 06. 2021 г.
град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, ЧЖ – II
– Г състав, в закрито съдебно заседание на първи юни две хиляди двадесет и втора
година в състав:
Председател:
Татяна Димитрова
Членове:
1. Михаил Малчев
2.
младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов ч. гр. дело № 5705
по описа на Софийския градски съд за 2021
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по реда на чл. 437, ал.
1 във връзка с чл. 435, ал. 2, т. 7 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на постъпила жалба от Д.С.М. с ЕГН **********,
адрес ***, длъжник по изп. дело № 20188390400577 и присъединеното към него изп.
дело № 20188390400578 срещу разпореждането, постановено на 06. 04. 2021 г. от частния
съдебен изпълнител И.М.-К.с район на действие Софийския градски съд (съдебният
изпълнител), с което е била оставена без уважение молбата му за намаляване на
разноските по изпълнението.
Жалбоподателят обосновава допустимостта
на жалбата. По същество проследява образуването и съединяването на
изпълнителните дела и заявява, че таксата по т. 26 от Тарифата към Закона за
частните съдебни изпълнители е трябвало да бъде изчислена върху общата сума на
вземанията по двете изпълнителни дела. Твърди, че съдебният изпълнител е
изчислила таксата върху всяко отделно вземане, вследствие на което размерът
ѝ е бил неправилно завишен. Освен това оспорва обикновените такси за
налагане на запори (с доводи, че изпълнителните способи са останали
неприложени) и връчване на съобщения. Намира, че не дължи такса за връчването
на поканата за доброволно изпълнение, защото то е било нередовно. Иска от
Софийския градски съд да постанови решение, с което да намали съответно
разноските.
Не са постъпили становища от
взискателите – Софийският районен съд и Софийският градски съд.
Постъпили са ммотиви от съдебния
изпълнител, с които се обосновава недопустимост на подадената жалба. Твърди се,
че още в поканата за доброволно изпълнение е инкорпорирано постановление за
разноски, както и че такива постановления са били инкорпорирани в още две
съобщения, но длъжникът не ги е обжалвал в законоустановения срок. Жалбата се
оспорва и като неоснователна с доводи, че запорите всъщност са били приложени,
както и че след прекратяването на изпълнителното производство са били изпратени
допълнителни съобщения. Застъпва се тезата, че за всяко вземане следва да бъде
начислена отделна пропорционална такса. Предлага се жалбата да бъде отхвърлена
като недопустима, съответно като неоснователна.
Софийският градски съд, след като прецени доводите на жалбоподателя и данните по делото, направи следните фактически и правни изводи.
Жалбата е подадена срещу ръкописно
разпореждане на съдебния изпълнител на л. 68 от изп. дело, с което е оставена
без уважение молба на длъжника срещу част от разноските, посочени в издадено от
съдебния изпълнител удостоверение. Във връзка с допустимостта на жалбата
Софийският градски съд приема следното. Съгласно разясненията, дадени с т. 2 на
Тълкувателно решение № 3/10. 07. 2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК на
ВКС, на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния
изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за
разноските по изпълнението. Като
конкретен пример за подобен акт в мотивите към тълкувателно решение е посочена
поканата за доброволно изпълнение, когато с нея са определени разноски за
изпълнителното производство. Употребата на този пример обаче не изключва
възможността съдебният изпълнител да издаде и други постановления за разноски
след поканата за доброволно изпълнение. В разглеждания случай в поканата за
доброволно изпълнение се съдържа постановление за разноски в изпълнителното
производство в размер на 654 лева и 60 стотинки, изразяващи се в „изпълнителни
такси и разноски в полза на съдебен изпълнител, в т. ч. и пропорционална такса
по т. 26 от ТТРЗЧСИ и ДДС“, като поканата е била връчена на длъжника на 03. 09.
2018 г. и той не е възразил срещу така начислените разноски в изпълнителното
производство (трябва обаче да се държи сметка, че длъжникът оспорва редовността
на връчването на поканата за доброволно изпълнение). Впоследствие съдебният
изпълнител е връчил на длъжника и запорно съобщение на 21. 03. 2019 г. (л. 38
от изп. дело), с което е определил „изпълнителни такси и разноски в полза на
съдебен изпълнител в размер на 694 лева и 30 стотинки, в т. ч. и пропорционална
такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ и ДДС“, като длъжникът отново не е възразил срещу
така определените разноски. Най-сетне на 16. 03. 2021 г. на длъжника е било
връчено удостоверение, издадено по негово искане от съдебния изпълнител, с
което разноските в изпълнителното дело (които следва да се разграничават от
съдебните разноски по изпълнителните листове) се определят в размер на 613 лева
и 10 стотинки, удържани в полза на съдебния изпълнител, и 140 лева и 70
стотинки непогасена част, тоест общо 753 лева и 80 стотинки. Освен че така
определената обща сума е в по-голям размер от дотогава определените разноски,
за пръв път с издаденото удостоверение съдебният изпълнител е описала всяка
отделна такса, която се включва във формирането ѝ. При това положение
Софийският градски съд приема, че въпросното удостоверение съдържа
постановление за определяне на разноски, поради което оспорването на така
определените разноски с молбата на длъжника от 31. 03. 2021 г. е допустимо, а
произнасянето на съдебния изпълнител по молбата (обжалваното разпореждане)
подлежи на обжалване. В сходен смисъл е и съдебната практика на Софийския апелативен
съд, макар и с лаконични доводи (определение
№ 547 от 18. 02. 2020 г. на САС по в. гр. дело № 49/2020 г.). Доколкото жалбата
срещу разпореждането е постъпила в законоустановения срок чрез надлежно
упълномощен процесуален представител и по указания на съдебния изпълнител са
представени доказателства за внасянето на държавна такса в адекватен размер, то
жалбата е процесуално допустима.
По отношение
на основателността на жалбата Софийският градски съд приема следното.
Изпълнителното
производство е образувано въз основа на два изпълнителни листа, обективиращи
вземания за съдебни разноски, издадени на основание чл. 190, ал. 2 и чл. 416,
ал. 4 от Наказателнопроцесуалния кодекс. Кредитор по вземанията и взискател в
изпълнителното производство и по двата изпълнителни листа се счита
първостепенният разпоредител с бюджетни средства, тоест Висшия съдебен съвет
(предвид мотивите към Тълкувателно решение № 4 от 11. 02. 2014 г. по тълк. дело
№ 4/2013 г. на ОСНК на ВКС). Съдебният изпълнител е връчила покана за
доброволно изпълнение (редовността на чието връчване жалбоподателят оспорва).
След установяването на работодателите на длъжника е изпратила три съобщения за
запориране на трудови възнаграждения: до „К.А.Н.Ъ.“ ЕООД, до „А.Т.“ АД и до „Л.Т.С.“
ООД, като от първото търговско дружество е постъпило писмено изявление, че към
същия месец, в който е получено запорното съобщение, длъжникът вече не е
служител и че всичките му дължими трудови възнаграждения са изплатени напълно.
От второто търговско дружество не е постъпило подобно изявление, но от справка
на съдебния изпълнител е било установено, че трудовото правоотношение на
длъжника на длъжността „спасител на плажа“ е било прекратено една седмица преди
получаването на запорното съобщение от това юридическо лице. Що се отнася до
последното търговско дружество, след връчването на запорното съобщение то е
заявило, че признава вземанията по тези две изпълнителни дела, но че към
съответния момент върху трудовото възнаграждение на длъжника има наложен запор
по друго (трето) изпълнително дело и работодателят няма готовност да започне
плащания по този запор.
Успоредно с
това съдебният изпълнител е проучила банковите сметки на длъжника и е наложила
запор върху „всички налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити,
вложени вещи в трезори, вкл. и съдържанието на касетите, както и суми,
предоставени за доверително управление на длъжника“ при „П.И.Б.“ АД и при „О.Б.Б.“
АД. От така наложения запор при „П.И.Б.“ АД принудително са били събрани суми в
общ размер на 2 571 лева и 13 стотинки в периода 03. 12. 2020 г. – 01. 04.
2021 г. от общо дължимите по изпълнителното дело (по изпълнителните листове и
разноските по изпълнението) 2 809 лева и 92 стотинки. Остатъкът в размер
на 238 лева и 79 стотинки е бил платен доброволно от длъжника на 15. 04. 2021
г., след което съдебният изпълнител изпратила две съобщения за вдигане на
запорите до „П.И.Б.“ АД и до „Л.Т.С.“ ООД.
Доводите на
жалбоподателя във връзка с изчисляването на пропорционалната такса по т. 26 от
Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители
(ТТРЗЧСИ) настоящият състав приема основателни. В случая е налице съвпадение в
субективните предели на двата изпълнителни листа: и по двата от тях длъжник е
жалбоподателят, а кредитор е Висшият съдебен съвет. Освен това и двата
изпълнителни листа са свързани с присъждане на съдебни разноски в рамките на
едно и също наказателно производство (макар и сторени на различни стадии от
съдебната му фаза). При това положение съдебният изпълнител е трябвало да
изчисли една пропорционална такса върху сбора от сумите по двата изпълнителни
листа и разноските в изпълнителното производство. Тук следва да се отбележи, че
настоящият състав не споделя практиката на други състави, според която
пропорционалната такса се начислява единствено и само върху сумите по
изпълнителните листове, не и върху сумите за разноски в изпълнителното
производство (решение № 249 от 10. 08. 2021 г. на СГС, II – В въззивен
състав, по гр. дело № 9565/2021 г.). Длъжникът дължи разноските по изпълнението
съобразно правилото на чл. 79, ал. 1 ГПК, при което съдебният изпълнител е
длъжен да приложи поисканите от взискателя изпълнителни способи, за да ги събере
наред със сумите по изпълнителния лист. От текстовете на чл. 83, ал. 1 от
Закона за частните съдебни изпълнители и от т. 26 във връзка с т. 20 – 25
ТТРЗЧСИ не може да се обоснове извод, че пропорционалната такса не се начислява
и върху разноските по изпълнението. Доколкото разноските в изпълнителното
производство се събират чрез изпълнителни способи наред със сумите по
изпълнителните листове, то пропорционалната такса следва да се начислява и
върху тях, в какъвто смисъл има съдебна практика на ВКС (решение № 278/25. 06.
2012 г. по гр. дело № 414/2012 г., ІV ГО).
Понеже
запорите на трудови възнаграждения на длъжника при „К.А.Н.Ъ.“ ЕООД и „А.Т.“ АД
не са били приложени поради прекратяване на трудовите му правоотношения с тях,
длъжникът не дължи разноски за тези два изпълнителни способа на основание чл.
79, ал. 1, т. 3 ГПК, съответно не следва да дължи и свързаните с тях разноски
за връчване на две запорни съобщения. По отношение на трите запора, които
реално са били приложени (при „П.И.Б.“ АД, при „О.Б.Б.“ АД и при работодателя „Л.Т.С.“
ООД), следва да се има предвид правилото на 450, ал. 3 ГПК, според което самият
запор се осъществява с връчването на запорното съобщение на третото задължено
лице. При това положение за връчването на тези три запорни съобщения се дължат
обикновени такси само за налагане на запор по т. 9 ТТРЗЧСИ, като не се дължат и
такси за връчване на книжа по т. 5. Във връзка с двете връчени на самия длъжник
запорни съобщения, съдът приема, че тъй като едното от тях е било свързано със
запор, който всъщност не е бил приложен, то разноски за него не се дължат.
Второто запорно съобщение е било връчено във връзка с приложения запор на
трудово възнаграждение. Неоснователно жалбоподателят твърди, че връчването на
съобщение за така наложения запор на длъжника е било ненужно. Макар и
фактическият състав на запора на трудовото възнаграждение да е завършен с
връчването на запорното съобщение на работодателя, съдебният изпълнител е
длъжен да връчи запорно съобщение и на длъжника, за да гарантира възможността
му за защита срещу евентуално незаконосъобразно изпълнение (чл. 435, ал. 2, т.
2 ГПК). От друга страна обаче, Софийският градски съд споделя довода на
жалбоподателя, че за връчването на това съобщение по пощата се начислява
таксата по т. 4, а не по т. 5 ТТРЗЧСИ. Що се отнася до връчването на двете
съобщения за вдигането на запорите при „П.И.Б.“ АД и до „Л.Т.С.“ ООД, Софийският
градски съд приема, че съдебният изпълнител е била длъжна да ги връчи на
основание чл. 433, ал. 3 ГПК, поради което длъжникът следва да понесе
съответните разноски на общо основание (чл. 79, ал. 1 ГПК). Доколкото по
изпълнителното дело няма доказателства за връчването на уведомление на
Националната агенция за приходите по чл. 191, ал. 4 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс (съдебният изпълнител е изисквала само справки от агенцията
за други данни, свързани с длъжника), длъжникът не следва да заплаща такса по
т. 5 ТТРЗЧСИ за него. Във връзка с редовността на връчването на поканата за
доброволно изпълнение, Софийският градски съд приема, че този въпрос не може да
бъде изследван в рамките на настоящото производство. Той би могъл да бъде предмет
само на друго производство относно законосъобразността на предприетите от
съдебния изпълнител действия по принудително изпълнение. Отделно от това следва
да се има предвид, че законът не предвижда нито една хипотеза на освобождаване
на длъжника от разноските за връчването на поканата за доброволно изпълнение
(чл. 79, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК).
В обобщение,
Софийският градски съд приема, че длъжникът следва да понесе разноски за три
наложени запора по т. 9 ТТРЗЧСИ в размер на 45 лева; за три съобщения (едно
запорно съобщение до длъжника и две съобщения за вдигане на запори) по т. 4 и
т. 5 ТТРЗЧСИ в размер на 50 лева; и за връчване на покана за доброволно изпълнение по
т. 5 ТТРЗЧСИ в размер на 20 лева, като в настоящото производство съдът не
обсъжда дали връчването е било редовно. При съответно намаляване на разноските
по удостоверението от 12. 03. 2021 г. общият размер на обикновените такси такса
без ДДС възлиза на 251 лева и 50 стотинки. При това положение и предвид
гореизложените доводи пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ следва да се
начисли върху сбора от сумите по двата изпълнителни листа и обикновените такси,
тоест върху 2 307 лева и 62 стотинки. Тогава тя е в размер на 204 лева и
21 стотинки без ДДС. Следователно сборът на дължимите разноски в изпълнителното
производство (обикновени такси и пропорционална такса) възлиза на 455 лева и 71
стотинки без ДДС. Съгласно действащото законодателство дейността на частните
съдебни изпълнители се облага с ДДС – чл. 3, ал. 2 Закона за ДДС и Решение № 1
на Конституционния съд от 2008 г. Затова разноските в изпълнителното
производство с начислен ДДС са в размер на общо 546 лева и 85 стотинки.
При това
положение Софийският градски съд намира жалбата за частично основателна, като
начислените от съдебния изпълнител разноски в изпълнителното производство
следва да бъдат редуцирани от 753 лева и 80 стотинки на 546 лева и 85 стотинки
с ДДС. За разликата до пълното претендирано намаляване от 546 лева и 85 стотинки
до 460 лева и 39 стотинки с ДДС жалбата е неоснователна и трябва да бъде
оставена без уважение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
разпореждането,
постановено на 06. 04. 2021 г. от частния съдебен изпълнител И.М.-К.с район на
действие Софийския градски съд по изп. дело № 20188390400577 и присъединеното към
него изп. дело № 20188390400578, като вместо това постановява:
НАМАЛЯВА
разноските
в изпълнителното производство, изразяващи се в обикновени такси и
пропорционална такса, на 546 лева
и 85 стотинки с ДДС.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата
на длъжника Д.С.М. с ЕГН **********, адрес *** 4400 от 21. 04. 2021 г. по описа
на частния съдебен изпълнител в частта,
в която се иска намаляване на разноските в изпълнителното производство
(обикновени такси и пропорционална такса с ДДС) за разликата от 546 лева и 85
стотинки с ДДС до 460 лева и 39 стотинки с ДДС.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.