№ 134
гр. Радомир, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М.Д.М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20241730101211 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал.
1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата е била страна по договор за паричен заем № . г.,
подписан с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД, по силата на който е получила в заем сумата в
размер на 8000,00 лева, при ГПР от 45,14% и годишен лихвен процент от 38,00 %. В чл. 6 от
договора за кредит било предвидено, че кредитополучателят е длъжен да предостави допълнително
обезпечение на кредитора, а именно поръчителство или банкова гаранция, като в противен случай
дължи неустойка в размер на 2961,47 лева, която се начислява автоматично и се заплаща
разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
Сочи, че към момента на неговото сключване договорът за потребителски кредит следвало да
отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от
ЗПК. Нарушението на която и да е от тези разпоредби, имало за последица недействителност на
целия договор - чл. 22 ЗПК. Последиците от недействителността на договора били уредени в чл. 23
ЗПК - заемателят дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихвата и
другите разходи.
Процесният договор, сключен между ищцата Ц. К. и ответното дружество „Сити Кеш“ ООД,
бил недействителен, тъй като не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в същия
били посочени единствено абсолютните стойности на годишния лихвен процент и годишния
процент на разходите, но не била посочена методиката за формиране на ГПР. Ответникът, в
нарушение на закона, не посочил точно кои компоненти са включени в него и как се формира
абсолютната стойност от 45,14%. В договора липсвала и информация как е изчислен и
фиксираният ГЛП и неговото отношение към ГПР. В договора ГПР бил посочен само цифрово, но
следвало ответникът да посочи всички разходи, които длъжникът ще направи със сключването на
договора. Това обстоятелство противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
1
Към момента на сключване на договора ищцата била в невъзможност да разбере какъв е
реалният процент на оскъпяване на взетия от нея кредит в размер на 8000,00 лева, тъй като още при
самото сключване на договора била уговорена неустойка в размер на 2961,47 лева, която да бъде
заплатена разсрочено съгласно погасителния план в договора, заедно с месечните вноски. След
като предвидената неустойка се включела към месечните погасителни вноски, това водело
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като неустойката излизала извън присъщите ú
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и същата се явявала добавка към
възнаградителната лихва и сигурна печалба за ответника. Според ищцата сумата за неустойка в
размер на 2961,47 лева, като разход за потребителя, следвало да се включи в ГПР, при което
неговият размер надхвърлял законовото ограничение от петкратния размер на законната лихва,
съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като при заем от 8000,00 лева, кредитополучателят в края на
периода следвало да върне сумата от 15 106 лева.
Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация,
заблуждаваща потребителя и в този случай нямало значение дали действително потребителят е
заплатил, а кредиторът е претендирал заплащането на неустойката, тъй като преценката за
заблуждаваща търговска практика следвало да се прави към момента на сключване на договора.
Предвид недействителността на договора, следвало да бъде приложена нормата на чл. 23 ЗПК,
а именно потребителят да дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и лихви или
други разходи. По процесния договор за паричен заем № . ищцата получила 8000,00 лева и
следвало да върне само тази сума.
Към настоящия момент Ц. К. извършила плащания по заема в общ размер от 8321,00 лева. С
тези плащания ищцата погасила главницата от 8000,00 лева, а разликата от 321,00 лева платила без
основание по недействителен договор и тази сума следвало да ú бъде върната като недължимо
платена.
По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожен договор за паричен заем № . г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Ц. М. К..
Моли съда да осъди ответното дружество да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД сумата в размер на 321,00 лева, представляваща платена без основание сума по договор за
паричен заем № . г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Ц. М. К..
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявените искове, с твърдения, че още преди подписване на договора кредитополучателят е бил
наясно с всички негови условия и сам е избрал параметрите му, с оглед на което клаузите по
договора се явявали индивидуално уговорени. Твърди, че в случая приложение следва да намери
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора. Уговорената неустойка не следвало да се включва в ГПР, тъй като
кредиторът бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а
от своя страна неустойката била уговорена като плащане в случай, че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитора след сключване на договора, т. е. към датата
на сключването му кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната
сума.
Наред с това, лихвата по договора била уговорена между страните като фиксирана за целия
срок и била посочена както в проценти, така и с цифрова стойност, от което следвало, че същата е
ясно и изрично посочена в договора и за кредитополучателя нямало никакво съмнение каква е
2
конкретната стойност на задължението по договора.
Отделно от изложеното, сочи и че при формиране на ГПР са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 ЗПК и в договора за потребителски кредит и в стандартния европейски формуляр, ясно
било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изразява становище за
неоснователност на същия, като сочи, че от представените с исковата молба разписки не се
установява ищцата да е върнала на кредитора по-голяма сума от предоставената главница.
Противопоставя се на искането на ищцата за присъждане на разноски по делото, като твърди,
че в случая е налице злоупотреба с право от страна на ищцата.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител. С
писмена молба поддържа предявените искове и моли за уважаването им.
Ответното дружество „Сити Кеш“ ООД, редовно призовано, не изпраща представител в
съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявените искове.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, а се установява и от събраните по делото писмени доказателства, че
между същите е съществувало облигационно правоотношение, произтичащо от договор за паричен
заем № . г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата в размер на 8000,00 лева, при ГПР –
45,14% и годишен лихвен процент – 38%. В чл. 6 от договора за кредит е предвидено, че
кредитополучателят е длъжен да предостави допълнително обезпечение на кредитора, а именно
поръчителство или банкова гаранция, като в противен случай дължи неустойка в размер на 2961,47
лева (чл. 8 от договора), която се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план.
По делото са представени и разписки за извършени плащания от страна на ищцата по
сключения договор за потребителски кредит.
По делото е прието заключение по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, от което се
установява, че ищцата е извършила плащания по договора за потребителски кредит в общ размер
на 10 093 лева, с които са погасени следните задължения: главница в размер на 2791,58 лева;
договорна лихва в размер на 3554,38 лева; неустойка в размер на 2961,47 лева и 785,57 лева –
законна лихва.
Според вещото лице след извършените плащания ищцата е останала задължена към ответното
дружество за сумата в общ размер на 7065,40 лева, от които 5208,42 лева – главница, 590,15 лева –
договорна лихва и 1266,83 лева – законна лихва.
Съдът кредитира заключението на вещото лице, като неоспорено от страните и дадено от вещо
лице, в чиято компетентност и безпристрастност няма основания да се съмнява.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на
потребителите:
По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен
договор за паричен заем № . г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в размер на 8000,00
3
лева. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК. Ищцата е физическо лице, което при сключване на
договора, е действало извън рамките на своята професионална дейност. Ответникът е финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Следователно, страните имат качество, съответно на потребител и на кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съответствието на договора на цитираните разпоредби следва да е налице към момента на
сключването му. Нарушението на която и да е от императивните разпоредби, има за последица
недействителност на целия договор - чл. 22 ЗПК. Последиците от нея са уредени в чл. 23 ЗПК -
заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихвата и другите
разходи.
Настоящият съдебен състав намира, че процесният договор за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според цитираната разпоредба договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният лихвен процент изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула, чрез която се осигурява
информация на потребителя как е образуван размерът му и каква е общо дължимата сума по
договора. В него трябва да са включени всички разходи на кредитополучателя, пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Процесният договор за паричен заем не отговаря на посочените изисквания, тъй като в него са
посочени единствено абсолютните стойности на годишния лихвен процент и годишния процент на
разходите. Липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 45,14%). Не се
съдържа информация и за начина на изчисление на фиксирания годишен лихвен процент и
отношението му към годишния процент на разходите. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посоченият в договора годишен процент на разходите от
45,14% не съответства на общата сума на плащанията от 15 106 лева. Това е така, тъй като още при
самото му сключване е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка в размер на 2961,47 лева да се
плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски. Въведеното изискване за предоставяне
на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които предвид изключително краткия срок, в
4
който следва да се предоставят, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък - за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическо лице -
поръчител, така и относно банковата гаранция, за учредяването на която се изисква набавяне на
документи, одобрение и други, т. е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
излиза изцяло извън присъщите ú функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази
и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на
т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Уговореното в договора допълнително плащане на сумата, представляваща неустойка, се
отнася до разходи за потребителя, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер надхвърля законовото ограничение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвид предоставената сума
(8000,00 лева), процентът на възнаградителна лихва (45,14%), размерът на неустойката (2961,47
лева) и срокът на заема (26 месеца).
Поради изложеното, посочените в договора годишен процент на разходите и общата дължима
сума не отговарят на действителните. Посочването на по-нисък от действителния ГПР и обща
дължима сума, представлява невярна информация и следва да се определи като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и чл. 6, § 1
от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал.
4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
За горния извод е без значение дали кредиторът действително е начислил неустойка и е
претендирал плащането ú, тъй като преценката за спазване изискванията на ЗПК се прави към
момента на възникване на кредитното правоотношение.
Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за
да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Липсата на разбираема и
недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК е възможно да заблуди
средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
5
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл.
143 ЗЗП и влече недействителност на договора в неговата цялост.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посочените изисквания, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Затова следва да се приложат последиците, предвидени
в чл. 23 ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви или други разходи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
Ищцата дължи плащане единствено на предоставената чиста сума от заема в размер на 8000,00
лева, а доколкото вещото лице е установило погасяване на сума в общ размер на 10 093 лева,
разликата в размер на 2093,00 лева подлежи на връщане, с оглед на което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД се явява основателен и доказан до посочения в исковата молба размер от 321,00 лева.
По разноските:
В производството по делото ищцата е представлявана от пълномощник, на когото не е
заплатила адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения
договор за правна защита и съдействие от 04.02.2025 г. е посочено, че ищцата се представлява
безплатно от адв. П. Н. от АК - Варна, поради затрудненото си материално положение, което по
смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска
помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди
другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). Във връзка с направеното от ответното дружество
възражение за прекомерност, съдът, като съобрази критериите по решението по дело С-57/15 на
СЕС за разумност и пропорционалност при определяне на адвокатското възнаграждение, счита, че
при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищцата следва да вземе
предвид ниската фактическа и правна сложност на делото, вида на претенцията, материалния
интерес, броя на страните по делото, обема на доказателствения материал, приложимите по спора
национални и международни правни норми, броя на заседанията - в конкретния случай са
проведени три открити съдебни заседания, в които не се е явила страната и нейният пълномощник.
Съобразявайки горните критерии, съдът намира, че следва да определи адвокатско
възнаграждение на адв. П. Н. от АК - Варна в размер на 1300,00 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по
сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по предявените
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на
потребителите и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в размер 654,24 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
6
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за паричен заем № . г., сключен между „Сити Кеш“ ООД, с
ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 и Ц. М. К., с
ЕГН: **********, с адрес: с. Д., ул. „О. и т.“ № ..
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7 да заплати на Ц. М. К., с ЕГН: **********, с адрес: с. Д., ул. „О. и т.“ № .
сумата в размер на 321,00 лева (триста двадесет и един лева), представляваща платена без
основание сума по договор за паричен заем № . г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7 да заплати на адв. П. Й. Н. от АК - Варна сумата от 1300,00 лева (хиляда и
триста лева), представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7 да заплати по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната
власт сумата в размер на 654,24 лева (шестстотин петдесет и четири лева и двадесет и четири
стотинки), представляваща дължима държавна такса в производството пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
7