Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
27.02.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми
ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 12700 по описа за
2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 23.06.2017 год., постановено по гр.дело № 24354/2016 г. на СРС, І ГК, 33 състав, е признато за установено
по иска на Областна Администрация на Област София, ЕИК*******, с адрес:
гр.София, ул.“ *****, срещу Е.Д.С., ЕГН **********,
с адрес: ***, че Е.Д.С. дължи на Областна Администрация на Област София, суми от 1641,74 лв.,
главница по договор за наем от 15.12.1998 г., ведно със законна лихва за
периода от 30.01.2014 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 657,01 лв. за периода от 01.01.2007
г. до 24.01.2014 г., като е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 701,01
лв., за които суми е издадена заповед от 17.02.2014 г. за незабавно изпълнение
по реда на чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 4809/2014 г. по
описа на СРС, 33 с-в. С решението на съда е осъдена Е.Д.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
Областна Администрация на Област София,
ЕИК*******, с адрес: гр.София, ул.“ *****, сума в размер на 615, 57 лв.,
представляващи разноски с вкл. разноски по ч.гр.дело № 4809/2014 г. по описа на
СРС, 33 с-в.
Срещу решението на СРС, 33 с-в е постъпила въззивна жалба от Е.Д.С., с искане същото да бъде отменено,
в частта в която са уважени предявените установителни искове и вместо това да
бъде постановено друго, с което предявените искове с правно основание чл. 232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД бъдат отхвърлени изцяло. В жалбата се
излагат подробни доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ищец Областна Администрация на Област София, чрез процесуалния си представител юрк.Г.П. оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца Областна
Администрация на Област София срещу ответницата
Е.Д.С., обективно съединени искове с правно
основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за основателност на предявените осъдителни искове, като
на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Основният
довод изложен във въззивната жалба, че вземането на ищеца е погасено по давност
съдът намира за неоснователен. В настоящия случай, безспорно е по делото
обстоятелството, че ответницата не се е възползвала от предоставената й
възможност да подаде отговор на исковата молба и в срока за отговор да направи
възражение за погасяване по давност на вземанията, предмет на делото. Като
преклудирани, тези възражения не могат да се преценяват по същество. Съгласно разпоредбата
на чл.133 ГПК, когато в установения срок по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът не
подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи
възможността на упражни тези права по-късно. По заявено възражение за давност
съдът не се произнася служебно – чл.120 ЗЗД,
поради което това възражение е от категорията на процесуалните права, които се
преклудират, ако не са упражнени в срока по чл.131, ал.1 ГПК. Правото на
ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност се
преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 от ГПК. Разпоредбата на чл.131, ал.2 ГПК определя реквизитите на писмения отговор
на ответника, както и изисква изчерпване на възраженията срещу иска и
обстоятелствата, на които те се основават. От друга страна, преклудирането на
процесуалните права на ответника настъпва с изтичане на срока за отговор, но
нормата на чл.133 ГПК не въвежда императивно правило, че възраженията на
ответника срещу иска следва да се заявят единствено под формата на писмен
документ, назован отговор на исковата молба и с необходимото съдържание по
чл.131, ал.2 ГПК. Основание за този извод е направеното от законодателя
изброяване на начините, които ответникът би могъл да се упражни правата си, за
да не настъпи преклузията по чл.133 ГПК – писмен отговор, становище,
възражения, оспорвания, представяне на доказателства и др. Писменият отговор
представлява възможност, която внася яснота в процесуалната позиция на
ответника, но не въвежда забрана възраженията или становищата да се заявят и
съответно да се зачетат от съда и ако не отговарят на формалните изисквания по
чл.131, ал.2 ГПК, но при спазване на срока по чл.131, ал.1 ГПК.
В този смисъл, правото на ответника да направи възражение за погасяване на
вземането по давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата
молба по чл.131, ал.1 ГПК. В конкретния случай ответницата не се е възползвала от възможността да
направи възражение за давност в предвидения в закона едномесечен срок за
отговор на искова молба по чл.131 от ГПК. Безспорно е обстоятелството, че ответницата не е
подала писмен отговор на депозираната искова молба по делото. С оглед на което съдът
приема, че е преклудирана възможността на ответницата да направи възражение за давност на
вземането, предмет на делото, след изтичане на едномесечния
срок за отговор на искова молба по чл.131
от ГПК и в
тази връзка направеното след това - в депозирана
по делото молба на 30.11.2016 год. възражение правилно не е разгледано и обсъдено от
първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното решение.
На
следващо място, съдът приема, че в настоящия случай, безспорно установено е по
делото неизпълнение
на договорното задължение от страна на
въззивника- ответник, в качеството му на наемател, а именно за заплащане на
дължимата наемна цена за исковия период от време за ползвания от него недвижим
имот.
Съдът приема, че в доказателствена тежест на въззивника-ответник е да ангажира доказателства,
установяващи изпълнение на задължението му, поето със сключването на договора
за наем, а именно да заплаща в уговорения срок дължимата наемна цена за ползването на предоставения му за временно и
възмездно ползване недвижим имот. По
делото не са ангажирани доказателства от страна на ответницата в тази насока. С
оглед на което, съдът приема, че ответницата е неизправна страна по сключения с
въззиваемата страна- ищец договор за наем, досежно заплащане на наемна цена за
ползвания от нея недвижим имот за исковия период от време и следва да бъде
ангажирана нейната отговорност. В тази връзка предявените искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
установяване на съществуването на вземането на ищеца по отношение на
ответницата се явяват изцяло основателни,
и като такива правилно са били уважени от първоинстанционния
съд до размер на сумите за които е
признато вземането.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При този изход на спора на въззивника-
ответник, разноски за въззивното
производство не се дължат. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК
във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят
своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна – ищец, съдът намира, че към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на
чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
въззивника- ответник в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско
възнагражение следва да се определи от
съда в размер на 50 лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 23.06.2017 год., постановено по гр.дело № 24354/2016 г. на СРС, І Г.К., 33 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Е.Д.С., ЕГН- **********, с адрес: ***, да
заплати на Областна Администрация на
Област София, ЕИК*******, с адрес: гр.София, ул.“ *****, на основание чл.78,
ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 50 лв. /петдесет лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /юрисконсултско
възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.