Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 7350 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 58315 от 10.03.2017г. по гр.д. № 30688/2015г.
Софийски районен съд, 74 състав признал за установено по предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК********, срещу И.С.Б., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата 251.34 лв. -
главница за доставена топлинна енергия в периода от м. 05.2012г. до м. 04.2014г.,
ведно със законна лихва от 12.03.2015г. до изплащане на вземането, лихва в
размер на 54.57 лв. за периода 01.01.2013г. - 19.02.2015г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 12486/2015г. на СРС, като отхвърлил
исковете за разликите до пълните им предявени размери от 2 385.30 лв. и 501.16
лв., като неоснователни. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата 165 лв. – разноски за исковото производство,
и сумата 75 лева - разноски за заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в отхвърлителните му части с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. В приетата по делото СТЕ вещото лице дало заключение относно
количеството и стойността на реално доставената топлинна енергия в процесния
топлоснабден имот. Според заключението, извършените измервания в АС, начисления
по фактури, дялово разпределение и остойностяване за процесния имот с аб. № 407624
били в съответствие с изискванията на действащата Наредба за топлоснабдяването
и цени на топлинна енергия за процесния период. Правилно СРС приел, че
ответникът е потребител на ТЕ за битови нужди. В § 1, т. 42 ДР ЗЕ законът
изрично давал легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия“,
като без значение било обстоятелството дали лицето е обитавало процесния имот,
респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. Законовата
уредба не предпоставяла необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е
държател на имота, респ. кое лице е потребило реално топлинната енергия. На чие
име се води партидата в дружеството нямало никакво юридическо значение. Установено
било принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните, по
което ищецът доставял топлинна енергия, което било напълно достатъчно за
доказване на иска. След края на отоплителния сезон били изготвяни изравнителни
сметки на база реален отчет в съответствие с чл. 71 от Наредбата за
топлоснабдяването, като в случая липсвали и данни за извършени рекламации в
предвидения в чл. 70, ал. 6 от Наредбата срок по отчета на уреди и
разпределение на енергията. Счита, че неправилно първоинстанционният съд не
признал за установено по предявения иск дължимата сума за БГВ. Поради това моли
съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части, вкл. в частта
за разноските и вместо него постанови друго, с което да уважи изцяло предявените
искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за настоящата
инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна И.С.Б. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като
правилно. Претендира разноски за първоинстанционното и за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Конституираното по реда на чл. 227 ГПК трето лице помагач на ищеца - „Т.С.“
ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 385.30
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м.
05.2012г. – м. 04.2014г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. „********,
и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
501.16 лв. - лихва за забава в плащането на главницата за периода 30.06.2012г. –
19.02.2016г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 12.03.2015г., до окончателното плащане. За сумите е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
12846/2015г. на СРС, 74 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415,
ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са допустими. Релевираният от въззиваемия довод
за недопустмост на предявените искове с оглед отмяната на чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6/20.02.2008 за утвърждаване на образци на заповед за
изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във
връзка със заповедното производство с влязло в сила решение по
адм.д. № 2519/2017г. на ВАС, пето отделение е неоснователен, тъй като съгласно
ясната разпоредба на чл. 195, ал.1 АПК, отмяната на административен акт има
действие занапред – от влизане в сила на съдебното решение.
Настоящият състав намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение в атакуваните части не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед оплакванията в жалбата и своевременно релевираните доводи в
отговора на въззивната жалба е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимите му за спора
редакции, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители/клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на потребителите/клиентите; редът за измерване,
отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия;
отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване,
прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп
до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите/клиентите.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е било спорно, и от приетия нотариален акт №
37/2008г. се установява, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден
имот. Относимите към процесния период Общи условия на ищеца са публикувани във вестник „Дневник”, в брой от
14.01.2008г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията.
Ответникът не твърди и не установява да е подал заявление по реда и в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложил специални условия, нито да е сключено
допълнително писмено споразумение между него и ищеца, поради което същият е
обвързан от влезлите в сила ОУ на договора. Поради това ответникът,
в качеството му на собственик на топлоснабдения имот, е потребител/клиент на
топлинна енергия за битови нужди и дължи цената на доставената в имота ТЕ.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ се установява, че в процесния период за имота, с аб. № 407624, начислените
от ищеца суми по фактури, изготвени по прогнозни данни за потребление са в общ
размер 2 489.33 лв., от които 46.73 лв. – за отопление, 204.61 лв. – за сградна
инсталация, и 2 237.99 лв. – за БГВ. След извършените отчети и
изравнявания, резултатът за процесния период е сума за връщане от 2 088.88
лв., или според заключението на СТЕ остават дължими 401.33 лв.
От приетото заключение на ССЕ е видно, че със сумите за
връщане от процесния период ищецът е извършвал прихващания на стойност
1 989.27 лв. с несъществуващи вземания и относно неликвидни задължения за
период преди процесния.
Видно от приетите 2 бр. документи за отчет, при
извършения в имота отчет на 14.05.2013г. от служител на ФДР е констатирано „не
се живее, груб строеж“, а при отчета на 26.05.2014г. – „трайно необитаем“, с
добавка „2 бр. лица за 62 дни“. Че имотът е необитаем, като всички тръби
са затапени и е невъзможно да бъде обитаван и да се потребява каквато и да било
вода в него, се установява и от показанията на св. Несторов, които съдът кредитира
като достоверни и преки. Същите фактически констатации са направени и в решение
по в.гр.д. № 259/2015г. на СГС, касаещо доставената топлинна енергия в имота за
предходен период.
От ищеца, чиято е доказателствената тежест, не са
ангажирани доказателства на какво основание са начислявани суми за топла вода
на база, след като в отчетите на ФДР е посочено, че имотът е на груб строеж и е
необитаем. Не е налице основание за
начисляване на ТЕ за БГВ по реда на чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването, тъй като тази разпоредба предвижда норма на разход за
потребление на топла вода от 140 л на обитател за едно денонощие, а в случая по
делото се установява, че имотът е необитаем и няма как да се ползва вода в
него.
Поради това правилно СРС е приел, че начислените от ищеца
суми за топла вода в общ размер 2 237.99 лв. не се дължат от ответника, и
е уважил иска за главницата до размер от 251.34 лв., от които 46.73 лв. -
стойност на ТЕ за отопление, и 204.61 лв. – на ТЕ, отдадена от сградна
инсталация. Първоинстанционното решение в тази част е правилно и следва да бъде
потвърдено. В жалбата не са наведени никакви доводи във връзка с акцесорния иск
за лихви за забава, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд следва
да потвърди решението и в тази част.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са
в размер на 400 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой,
съгласно удостовереното в представеното пълномощно от 17.05.2017г. Съобразно
обжалваемия интерес от 2 577.02 лв., минималното възнаграждение,
определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. от Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 410.39 лв. Заплатеното от
въззиваемия възнаграждение е под минималния размер, поради което възражението
на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Що се отнася до претенцията на въззиваемия в списъка по
чл. 80 ГПК за присъждане на разноски за първата инстанция, въззивният съд не е
компетентен да се произнесе за първи път по това искане. Ако е смятал, че неправилно
не са му били присъдени разноски от районния съд, въззиваемият е следвало да поиска
по реда и в срока по чл. 248 ГПК допълване на първоинстационното решение, което
не сторил.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58315 от 10.03.2017г., постановено по гр.д. № 30688/2015г. на
Софийски районен съд, 74 състав в обжалваните отхвърлителни части.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.С.Б., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 400 лв.
/четиристотин лева/, представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 30688/2015г. на Софийски районен
съд, 74 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на конституираното
по реда на чл. 227 ГПК „Т.С.“ ЕООД /правоприемник на „Д.“ ЕООД, последното
правоприемник на „И.Б.“ ООД/, като трето лице помагач на страната на
ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.