Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261533 21.05.2021 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР
ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 15296 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са кумулативно съединени искове, съответно по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът М.Й.В., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Е.И., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., за признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит от 18.03.2019 г. е нищожен, поради несъответствие със специалните изискванията на ЗПК.
При условията на евентуалност, е предявен иск за прогласяване нищожността само на клаузата в договора за заплащане на неустойка, както и осъдителна претенция за връщане на сумата от 339, 04 лева- неоснователно платена неустойка по договора за периода 18.03.2019 г.- 18.03.2020 г., предвид нейната нищожност, поради противоречието й с добрите нрави и с материалния закон.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 18.03.2019 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 750 лева, при фиксиран лихвен процент- 35 %, ГПР- 40, 18 % и срок за погасяване на заема- 26 седмици. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на две физически лица или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 339, 04 лева, платима разсрочено. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 35 % не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да представи банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР. Подвеждащо в договора било записано, че общата дължима сума по него е 822, 51 лева, като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи, допускащи възнаграждение за кредитора. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора, а в случай на евентуалност- на нищожност само на клаузата за неустойка, както и за връщане на неоснователно платената нищожна неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли исковете да се отхвърлят изцяло. По отношение на лихвата се посочва, че тя представлявала цената на услугата по предоставяне на заема и доколкото се касаело за заем, предоставен от небанкова институция, тук не следвало да се обсъжда въпросът за съответствието на размера с добрите нрави. нямало законова пречка да се уговори лихва по договора над размера на законната лихва, чийто размер не следвало да бъде показател за определяне на цената на услугата. Клиентът не бил заблуждаван относно размера и сам решил да ползва услугата- предоставяне на бърз кредит. На следващо място се твърди, че неустойката представлявала форма на договорна отговорност, обезпечаваща вредите от неизпълнението, като при добросъвестно изпълнение, длъжникът нямало да търпи вреди. Тук неустойката имала обезпечителна функция, без да представлява печалба за кредитора, като тя нито била прекомерна, нито пък периодът й съвпадал с този на обезщетението за забава. Дори и при прекомерност, неустойката не била нищожна, а само следвало да се намали размерът й. Неправилно се тълкувала нормата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК, защото нямало застъпване на неустойка и законна лихва за един и същ период от време. Нямало нарушение на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото размерът на ГЛП не бил променян през време на договора и останал фиксиран за целия му срок. Нямало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ГПК, защото ГПР не бил по- висок от пети пъти размера на законната лихва и изчислен съобразно формулата по приложението към закона. Договорът отговарял на законовите изисквания, не съдържал неравноправни клаузи, всички клаузи били индивидуално уговорени, като клиентът имал предварителна информация и не бил поставен в по- неизгодно положение. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище по спора.
С допълнителна молба ищецът мотивира правния си интерес от иска, като цитира и съдебна практика в тази връзка.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № *****/ 18.03.2019 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 750 лева, при следните условия: срок- 26 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 35 % и годишен процент на разходите- 40, 18 %, при общ размер на всички плащания- 822, 51 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 339, 04 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 26, 08 лева.
Като писмено доказателство е представено и копие от договора за паричен заем.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице в определило размера на ГПР на 40, 18 %, като е посочило, че в него се включва единствено договорната лихва. При оскъпяването на кредита с неустойката, размерът на ГЛП ставал 170 %. Установява още, че изцяло е погасена неустойката в размер на 339, 04 лева.
След приемане на заключението на вещото лице е направено и изменение на размера на осъдителния иск, чрез увеличаването му от първоначалния предявен размер от 100 лева на установения такъв като платен от вещото лице от 339, 04 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40, 18 %, а възнаградителната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 339, 04 лева (при отпусната заемна сума от 750 лева това е около половината от кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 26, 08 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
При положение, че съдът приема, че на горното основание договорът за кредит се явява нищожен, не следва да се разглежда евентуалният иск- за прогласяване на нищожност само на клаузата за неустойка по договора, доколкото не се е сбъднало условието за произнасяне по него.
Горните съображения водят до нищожността на договора за потребителски кредит, като както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Това означава, че ищецът дължи плащане единствено на предоставения му заем от 750 лева, но доколкото според заключението на вещото лице по ССчЕ ищецът е погасил още и неустойка в размер на 339, 04 лева, тази сума се явява недължима, като получена при начална липса на основание, при което тя следва да бъде върната на потребителя. Сумата се дължи в поддържания й след увеличението размер, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид изхода
на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50
лева (лист 21), както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева (л. 37),
които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от
решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на
когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на
неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По
делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 23) е
посочено, че той се представлява безплатно от адв. Е.И., поради затрудненото си
материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява
основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни
хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на осъдителния иск тук следва
да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действали към
момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** **** Г.Т., от една страна и М.Й.В., ЕГН: **********,***, от друга, че сключеният между тях договор за паричен заем № *****/ 18.03.2019 г. е недействителен, поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** ****Г.Т., да заплати на М.Й.В., ЕГН: **********,***, сумата в размер на 339, 04 (триста тридесет и девет лева и четири стотинки) лева- неоснователно платена неустойка за периода 18.03.2019 г.- 18.03.2020 г. по недействителния договор за паричен заем № *****/ 18.03.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 19.11.2020 г., до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** ****Г.Т., да заплати на М.Й.В., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер на 150 (сто и петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г.Т., да заплати на адвокат Е.Г.И., ЕГН: **********,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца М.Й.В., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД