Разпореждане по дело №434/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК е образувано по въззивна жалба от «....»Е., чрез управителя Н. Г., със седалище и адрес на управление Г.Б., У.»О.» № 4 насочена против Решение № 417/20.12.2010 г., постановено по Г.д. № 956/2010 г. по описа на РС П..

В същата се правят оплаквания, които могат да се квалифицират като такива за постановяване на атакувания съдебен акт при нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, както и за необоснованост.

Основните са за неправилна преценка на събраните доказателства, в резултат на което не са приети за установени релевантни за спора факти, а от там – неправилно е приложен и материалния закон.

Ето защо се иска отмяна на атакуваното решение и по същество отхвърляне на заявената искова претенция, респ. – прекратяване на производството по делото.

В постъпилия в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор от процесуалния представител на въззиваемия се навеждат доводи за несъстоятелност на направените с въззивнате жалба оплаквания и за правилност на атакувания съдебен акт.

Страните поддържат становищата си в с.з.

Пред настоящата инстанция не е допуснато събирането на нови доказателства.

Б. окръжен съд в решаващия състав, като съобрази данните по първоинстанционното дело, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред районния съд е било инициирано образувано е по предявен отрицателен установителен иск от дружеството въззиваем с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Със същия е поискано от съда да признае по отношение на ответника - въззивник, че ищецът-въззиваем не дължи сумите по заповед за изпълнение №318/16.03.2010г., постановено по ч.Г.д.№305/2010г. по описа на РС П. с общо размер от 8955,20 лева.

От ангажираните в хода на първоинстанционното производство доказателства районният съд приел за безспорен фактът, че страните по делото са били в облигационни отношения по повод извършвани от ответника-въззивник услуги /поцинковане на метални детайли/. Тези отношения са били предмет на неформален договор за изработка, като задълженията между страните са били уреждани с издадените и приети фактури относно предмета и стойността на извършеното.

По повод на тези облигационно отношения останала незаплатена от ищеца-въззиваем част от сума, за заплащането на която ответника-въззивник инициирал производство по издаване заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК в РС П..

Именно по негово заявление на 15.03.2010 г. било образувано в РС П. ч.Г.д. № 305/2010 г., по което е издадена заповед за изпълнение №318/16.03.2010 г.

Със същата съдът разпоредил „. Е. да заплати на „. М. Е. сумата 2 175.48 лева по фактура № 759 / 20.10.2008 г., договорна лихва в размер на 95.00 лева за периода 20.10.2008 г. до 12.03.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2010 г. до изплащане на сумата, 2 199.12 лева по фактура 759/06.11.2008 г., договорна лихва в размер на 111.00 лева за периода 06.11.2008 г. до 12.03.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, 4 374.60 лева по заверка на ГФС за 2008 година, съгласно чл.22 от ЗСч, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.03.2010 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 180 лева, представляваща заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 250 лева.

По делото няма спор, че издадената заповед за изпълнение е била редовно връчена на въззиваемото дружество, като в предвидения от закона двуседмичен срок не е депозирано възражение, поради което е разпоредено издаването на изпълнителен лист.

Нямо спор и че по него е било образувано изп.дело № 439/2010г. по описа на ЧСИ Г. С. за присъдените суми.

Не е бил спорен и факта, че на 17.03.2010 г. „. Е. е погасило вземането на а „. М. Е. по фактура №759/20.10.2008 г. в размер на 2175,48 лева /така и приобщеното като писмено доказателство копие от бордеро/.

Страните не са спорили и по факта, че помежду им няма издавана фактура с №759/06.11.2008 г. на стойност 2199,12 лева.

Този факт е бил установен и от приобщеното като писмено доказателство копие от дневник на продажбите на „К.”Е..

Районният съд приел с оглед становищата на страните, застъпени пред него, че ищецът в първоинстанционното производство претендира, че не дължи сумите по издадената заповед за изпълнение, като по отношение на сумата от 2175,48 лева по фактура №759/20.10.2008 г. този факт се поддържа поради погасяване на вземането, съгласно представените доказателства, а по отношение на сумата от 2199,12 лева по фактура №759/06.11.2008 г., че не се дължи поради обстоятелството, че такава фактура не е издавана и не е приемана от дружеството ищец.

Дружеството въззивник чрез процесуалния си представител е признало пред районния съд недължимостта на сумата по заверен ГФС за 2008г. Претендирало е заплащане на сумата по фактура №759/06.11.2008 г.

При установеното пред него от фактическа страна районният съд приел от правна, че искът, с който е сезиран, е процесуално допустим, а разгледан по същество и основателен.

За да мотивира този си краен извод навел доводи, че в този смисъл е и поведението на ответната страна в процеса /въззивното дружество/, т.к. изразеното от процесуалния представител становище по подадената искова молба води на извод, че ответника не оспорва претенцията на ищеца.

Горното т.к. още в представения писмен отговор и първото по делото заседание са признава, че ищецът не дължи сумите, претендирани по заверен ГФС за 2008г.

Вън от горното се установило по делото, че сумата, претендирана по заповедното производство и за която е издадена заповед за изпълнение по фактура №759/20.102.2008г. в размер на 2175,48 лева е изплатена от ищеца-въззиваем, като предвид погасяване на същата не се оспорва и нейната недължимост.

Установило се също така, че сумата, претендирана по фактура №759/06.11.2008г. не се дължи поради липса на такава фактура.

Претенцията на ответника-въззваем, че става въпрос за фактура с №79706.11.2008г. е неоснователна, доколкото основание за издаване заповед за изпълнение за сумата от 2199,12 лева е фактура №759/06.11.2008 г.

На самостоятелно основание районният съд навел, че постъпилата в последното по делото заседание молба от страна на адвокат С., в качеството и на представител на ответника се явява индиректно признание, за недължимост на сумите, претендирани от нейния доверител съгласно заповед за изпълнение №318/16.03.2010г., издадена по ч.Г.д.№305/2010г. по описа на РС П..

Така приетото от съда за недължимост на сумите по заповед заповед за изпълнение №318/16.03.2010г., издадена по ч.Г.д.№305/2010г. по описа на РС П. районният съд формирал краен извод, че ищецът-въззиваем не дължи и сумите, представляващи разноски по образуваните и проведени заповедно и изпълнително производство.

С оглед изхода от спора в тежест на въззивното дружеството били поставени и сторените по първоинстанционното дело разноски от ищеца-въззиваем.

При гореизложеното и съобразявайки наведените доводи от страните пред въззивна инстанция, решаващият състав прави следните изводи:

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивнито дружество - ответник в производството пред районния съд, е останало недоволно от атакуваното решение.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са неоснователни, като съображенията за това са следните:

Районният съд при спазване на съдопроизводствените правила е установил точно релевантните за предмета на спора факти, след което анализирайки ги е приложил точно материалния закон, касаещ спора между страните.

В т.см. правнонесъстоятелни са възраженията във въззивната жалба за постановяване на последното при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в на първо място в непроизнасяне по направено искане за оттегляне на исковата претенция, а алтернативно и да едностранчиво и превратно тълкуване на приобщените по делото доказателства.

По първото оплакване следва да се отбележи, че действително данните по делото сочат, че след като районният съд е приканил страните към постигане на спогодба, е имало нагласа за такава, като делото е било отложено за постигането й.

Факт е обаче, че при провеждане на с.з. от 19.11.2010 г., в което е даден ход на устните състезания по делото, процесуалният представител на въззиваемото дружество-ищец в първоинстанционното производство, не е направило изявление, че оттегля предявената искова претенция.

Ето защо районният съд се е произнесъл по съществото на спора с атакуванато решение, постановено на 20.12.2010 г.

Видно от данните по първоинстанционното дело, заявление за оттегляне на иска е било депозирано пред районния съд едва на 15.02.2011 г. – т.е. близо две седмици след постановяване на съдебното решение по спора, поради което и районният съд, пред който делото вече не е било висящо, не е могъл да се произнесе по него.

На самостоятелно основание следва да се отбележи, че предприетите извън производството действия от страните по спора в насока постигане на извънсъдебно споразумение, не са предмет на същия.

Във връзка с второто оплакване във въззивната жалба следва да се отбележи, че районният съд е обсъдил всяко едно от ангажираните пред него доказателства по отделно и в съвкупност, като е изложил подробни съображения защо кредитира установените факти от тях.

Впрочем, тези факти и не са били спорни между страните по делото, предвид изразените становище от процесуалните представители на страните.

Ето защо и доводите на районната инстанция досежно безспорната установеност на релевантните за предмета на спора факти, вкл. за процесуалната допустимост и основателност на заявената искова претенция изцяло се споделят и от настояща инстанция,

Изводите на районния съд по съществото на спора са изцяло съобразни и съобразени с конкретните данни по делото, като изложените мотиви в горната насока са достатъчно подробни и изчерпателни, вкл. съобразени с трайно установеното по подобни казуси в съдебната практика, поради което и за избягване на излишно приповтаряне, с оглед споделянето им от въззивната инстанция, последната препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.

По изложените съображения атакуваното решение, като правилно и обосновано, следва да се потвърди.

Мотивиран от горното и на осн.чл.272 ГПК, Б. окръжен съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение Решение № 417/20.12.2010 г., постановено по Г.д. № 956/2010 г. по описа на РС П..

Решението поделжи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария, при наличие на касационни основания за това.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: