№ 3491
гр. София, 29.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20221100502703 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 20214960 от 23.11.2021 г. по гр.д.№ 64764/2019 г. на Софийски
районен съд, 87 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, във вр. с
чл. 415, ал. 1 от ГПК, по искове с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Д. И. П., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 3588,39 лв. – главница,
представляваща сбор от стойността на доставена топлинна енергия в имот с
абонатен № 162865, находящ се на адрес: гр. София, общ. *******, за периода
от м.10.2015 г. до м.04.2018 г., отразена в Общи фактури с №
**********/31.07.2016, № **********/31.07.2017 г. и №
**********/31.07.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 29.10.2018 г.
до окончателното й изплащане, сумата от 144,01 лв., представляваща
обезщетение за забава в погасяването на главния дълг за периода от
15.09.2017 г. до 22.10.2018 г., както и сумата от 56 лв., представляваща цена
на извършената услуга "дялово разпределение" за периода от м.05.2015 г. до
м.04.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 29.10.2018 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 69161/2018 г. по
описа на СРС, 87 състав, като са отхвърлени исковете в останалата част като
неоснователни и като погасени по давност. Осъден е на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК Д. И. П., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
сумата от 122,08 лв. – разноски в заповедното производство, както и сумата
1
от 1140,84 лв. – разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД, ЕИК *******, като
трето лице подпомагаща страна, конституирано на страната на ищеца.
Срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени, в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Д. И. П., чрез
особения му представител адв. К. Г.. Излагат се съображения за неправилност
на първоинстанционното решение в обжалваната част. Сочи се, че исковете
не са доказани по основание и размер. Не било доказано, че ищецът е
доставял топлинна енергия до имота на ответника. Освен това
първоинстанционният съд не съобразил, че начислените от фирмата за дялово
разпределение суми в перо „Битово горещо водоснабдяване“ за периоди
2015/2016 г. и 2016/2017 г. са в нарушение на действащата нормативна уредба
(Наредба № 16-334 от 2007 г.) и поради това вещото лице не може да даде
заключение дали абонатът дължи сумите за топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване. Освен това се сочи, че исковете са погасени по
давност. Прави се искане да бъде отменено първоинстанционното решение в
обжалваната част, а предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба не е
подаден от ищеца. Третото лице подпомагаща страна също не е изразило
становище по жалбата.
Решението на първоинстанционния съд като необжалвано е влязло в сила в
частта, с която предявените искове са отхвърлени.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. По
същество същото е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения
на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора,
въззивният съд намира следното:
Предявени са искове по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Между страните не е било спорно обстоятелството, че ответникът Д. И. П. е
собственик на процесния топлоснабден имот, като в тази връзка по делото са
представени и доказателства от ищеца – нотариален акт за покупко-продажба
№ 43, том І, рег.№ 2042, н.дело№ 20/17.04.2013 г. по описа на нотариус Л.Т.,
рег. № 539 в регистъра на Нотариалната камара. Представено е и заявление –
декларация, подадено от ответника до „Т.С.“ ЕАД за откриване на партида на
името на ответника от 15.05.2013 г. Ето защо безспорно се установява
наличието на валидно възникнало договорно правоотношение между
страните за продажба и доставка на топлинна енергия на основание чл. 149
ЗЕ. Продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
2
клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, на основание чл. 150 ЗЕ. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
От приетото по делото заключение на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, което въззивният съд кредитира като компетентно изготвено и
обосновано, се установява, че процесният имот е топлофициран, както и че
сградата – етажна собственост, в която се намира, е присъединена към
топлопреносната мрежа. Вещото лице е посочило, че предвид
обстоятелството, че през исковия период до имота не е бил осигурен достъп,
поради което не е бил извършван отчет (това обстоятелство се установява и
от представените от третото лице подпомагаща страна в тази връзка писмени
доказателства), топлинната енергия за отопление е изчислена по служебен
разход на максимална мощност на радиаторите по реда на т. 6.7 от Наредба №
16-334/6.04.2007 г., във вр. с т. 6.5 от Методиката за дялово разпределение на
топлинна енергия в сгради етажна собственост (Приложение към чл. 61, ал. 1
от Наредбата).
Действително, както се сочи във въззивната жалба, за отчетните периоди
2015/2016 г. и 2016/2017 г. на абоната са начислени суми за топла вода,
количеството на която е определено по разход от предходен период/отчет, тъй
като не е осигурен достъп до жилището за отчитане на водомера през 2016 г.
и 2017 г., но фирмата за дялово разпределение не е начислила правилно
дължимите суми по реда на чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № 16-334/6.04.2007
г. Вещото лице обаче изрично е уточнило, че това не е в ущърб на ответника,
а в негова полза, тъй като за тези периоди му е начислена по-малка
консумация на топла вода от тази, която би се получила при изчисление по
посочената наредба за един потребител. Ето защо оплакванията във
въззивната жалба във връзка с нарушенията при начисляването на дължимите
суми за битово горещо водоснабдяване са неоснователни.
Жалбоподателят не е оспорил размера на дължимите суми пред въззивната
инстанция. Въззивният съд, като взе предвид заключението на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза, както и заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, намира, че дължимите суми по
предявените искове са правилно установени от първоинстанционния съд.
Правилно е определен и периодът, по отношение на който исковете се явяват
неоснователни, предвид изтичане на тригодишната погасителна давност.
Съгласно чл. 33 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-
дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
топлопреносното предприятие. В случая заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, което е прекъснало течението на давността по аргумент от чл.
422, ал. 1 ГПК, е подадено на 29.10.2018 г. С оглед изложеното, погасени по
3
давност се явяват вземанията, възникнали за периода от м.05.2015 г. до
м.09.2015 г. включително. Вземането за месец октомври 2015 г. е възникнало
на 1.11.2018 г., поради което не се явява погасено по давност.
От изложеното следва, че оплакванията за неправилност на
първоинстанционното решение в обжалваната част са неоснователни.
Предвид ограниченията по чл. 269 ГПК и при съобразяване с приетото в т. 1
от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.0213 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, въззивният съд не следва да се произнася по нерелевирани във
въззивната жалба основания за неправилност на решението.
С оглед гореизложеното и доколкото изводите на въззивния съд съвпадат с
тези на първоинстанционния, решението на Софийски районен съд като
правилно следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20214960 от 23.11.2021 г. по гр.д.№
64764/2019 г. на Софийски районен съд, 87 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД, конституирано като
трето лице подпомагаща страна на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4