№ 1736
гр. София, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512835 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. № 50640/19 г. по описа на
СРС, 59 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу АДР. М. М. искове с
правно основание чл. 422 ГПК за установяване на дължимостта на присъдени със заповед от
15.11.2018 г. по ч. гр. д. № 69614/18 г. по описа на СРС за сумата от 5 077,48 лв.,
представляваща главница за доставена от дружеството топлинна енергия за периода от м.
05.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до изплащане
на вземането, за сумата от 521,66 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
15.09.2016 г. до 18.10.2018 г., за сумата от 74,41 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва,
считано от 31.10.2018 г. до изплащане на вземането, и за сумата от 13,** лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г., както и
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. З. М. искове с правно основание чл. 422 ГПК за
установяване на дължимостта на присъдени със заповед от 15.11.2018 г. по ч. гр. д. №
69614/18 г. по описа на СРС за сумата от 1 692,49 лв., представляваща главница за доставена
от дружеството топлинна енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до изплащане на вземането, за сумата от 173,89
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г., за сумата
от 24,80 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г.
1
до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до изплащане на
вземането, и за сумата от 4,41 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016
г. до 18.10.2018 г. Освен това с решението „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на АДР. М. М.
сумата в размер на 4 500 лв., представляваща направени разноски по делото, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК – адвокатско възнаграждение за един адвокат в исковото производство
пред СРС в размер на 2 400 лв. и по заповедното производство в размер на 2 100 лв., както и
да заплати на Р. З. М. сумата в размер на 4 200 лв., представляваща направени разноски по
делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – адвокатско възнаграждение за един адвокат в
исковото производство пред СРС в размер на 2 100 лв. и по заповедното производство в
размер на 2 100 лв.
С определение № 20072829/19.06.2021 г., постановено по гр. д. № 50640/19 г. по описа
на СРС, 59 състав, е изменено решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. №
50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав, на основание чл. 248 ГПК, в частта му относно
разноските, като „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на АДР. М. М. сумата в размер на 1043,38
лв., представляваща направени разноски по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, както
следва: 614,34 лв. – адвокатско възнаграждение по делото и 429,04 лв. – адвокатско
възнаграждение в заповедното производство, както и да заплати на Р. З. М. сумата в размер
на 662,69 лв.., представляваща направени разноски по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
както следва: 362,69 лв. – адвокатско възнаграждение по делото и 300 лв. – адвокатско
възнаграждение в заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 20**0022/20.10.2020 г.,
постановено по гр. д. № 50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав. Твърди, че обжалваното
решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че АДР. М. М. и Р. З. М.
не са потребители на топлинна енергия за битови нужди по см. на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ,
действаща през процесния период. Счита, че от представените към исковата молба писмени
доказателства се установява, че АДР. М. М. е собственик на най – малко ½ ид. ч. от
процесния имот на основание нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот №
110, том XVII, дело № 3242/93 г., а от удостоверение с изх. № 26 00 – 1503/1/ от 09.10.2012
г., издадено от СО, район Слатина, се установява идентичността между стария и новия
административен адрес на имота. Поддържа, че доколкото в нотариалния акт не се посочени
квотите в имота, то следва да се приеме, че те се равни, а именно – по ½ ид. ч. – за АДР. М.
М. и за З.Р. М.. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение,
като не е посочил в доклада по делото за кои от твърдяните обстоятелства не се сочат
доказателства от ищеца. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени
обжалваното решение като неправилно и вместо него да постанови друго решение, с което
да уважи исковете. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемите страни - АДР. М. М. и Р. З. М. са подали отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържат становището, че обжалваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено. Претендират разноски.
2
Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. **5,
ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че ответниците АДР. М. М. и Р. З. М. в качеството им на
съсобственици на процесния топлоснабден имот, представляващ ап. 4, находящ се в гр.
София, община Слатина, ул. ****, се явяват клиенти на топлинна енергия за битови нужди
по см. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ през процесния период. Твърди, че ответниците са ползвали
доставената им топлинна енергия в периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., като не са
заплатили дължимата цена. Посочва, че въз основа на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. N 69614/18 г. по описа на СРС,
59 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение на процесните вземания, и срещу
която е било подадено от длъжниците възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради
което са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на
процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца разделно, както следва: АДР.
М. М. – сумата от 5077,48 лв. – главница, представляваща стойността на доставената и
незаплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане, 521,66 лв. – мораторна
лихва за забава за периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г., сумата от 74,41 лв. – главница,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м.
04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане,
както и 13,** лв. – мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г.; Р.
З. М. – сумата от 1692,49 лв. – главница, представляваща стойността на доставената и
незаплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане, 173,89 лв. – мораторна
лихва за забава за периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г., сумата от 24,80 лв. – главница,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м.
04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане,
както и 4,41 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г. Претендира
разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответниците - АДР. М. М. и Р. З. М. оспорват наличието на облигационно
правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, както и обема на доставената топлинна енергия. Правят възражение за
изтекла погасителна давност. Твърдят, че заплащането на услугата дялово разпределение не
се дължи на „Т.С.“ ЕАД, а на третото лице – помагач, тъй като не е налице правоотношение
между потребителя на топлинна енергия и ищеца. Оспорват дължимостта на претендираната
лихва за забава за процесния период, начислена върху главницата за доставена топлинна
3
енергия, като твърдят, че липсват доказателства за изпадането на ответниците в забава, тъй
като не са представени доказателства за датата на публикуване на фактурите на интернет
страницата на ищеца. Оспорват и дължимостта на претендираната лихва за забава за
процесния период, начислена върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение,
като твърдят, че доколкото за изпълнението на посоченото задължение не е предвиден срок,
то купувачите изпадат в забава след покана, а по делото не са представени доказателства за
отправена и получена покана преди завеждане на делото. Претендират разноски.
Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по исковете.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е
валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на
императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на решението, въззивният съд намира следното:
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ
/обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са
обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
4
наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на
топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие.
В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. №
2/17 г. на ОСГК на ВКС.
По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди са били публикувани и са влезли в сила. Въззиваемите не
твърдят да са възразили срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те
ги обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.
По делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
На следващо място, от представения като доказателство по делото нотариален акт за
собственост върху жилище, построено върху държавно място от ЖСК „Плиска – Преслав –
юг“, ж. к. „Гео Милев“, гр. София, № 110, том XVIII, дело № 3242/93 г. по описа на I – ви
нотариус при СНС към Втори районен съд, се установява, че З.Р. М. и А.М. М. са придобили
правото на собственост върху следния недвижим имот: ап. 4, находящ се на ет. 2 в сградата
на ЖСК „Плиска – Преслав – юг“ на ул. **** ****, в ж. к. Гео Милев, гр. София, състоящ се
от дневна, две стаи, кухня, антре, баня, тоалетна, три балкона, с обща площ от 131,47 кв. м.,
заедно с мазе № 5, с обща площ от 13,57 кв. м., и с 7,873 % ид. ч. от общите части на
сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху държавното място, находящо
се в гр. София, ж. к. ****, ул. **** Козовски.
5
От писмо с изх. № 92 – 00 – 13/26.02.2020 г., издадено от ГИС – София ЕООД, се
установява, че ул. **** Козовски, район Слатина, Столична община, е преименувана на ул.
*****в с Решение № 53, протокол № 73/04.10.1995 г. на Столичен общински съвет, т. е.
налице е идентичност между ул. **** Козовски и ул. *****в.
Видно от представеното във въззивното производство удостоверение за наследници с
изх. № УН – 873/02.02.2022 г., издадено от СО, район Младост, З.Р. М. е починал на
16.10.2005 г., като след смъртта си е оставил за свои наследници по закон – АДР. М. М. –
съпруга и Р. З. М. – син.
Съвкупната преценка на посочените по – горе писмени доказателства води до извода,
че АДР. М. М. се легитимира като собственик на ¾ ид. ч. от процесния имот, представляващ
ап. 4, находящ се в гр. София, ул. ****, /на основание прекратена СИО – 2/4 ид. ч. и
наследяване по закон на съпруга й З.Р. М. – ¼ ид. ч./, а Р. З. М. се легитимира като
собственик на останалата ¼ ид. ч. от процесния имот /на основание наследяване по закон на
баща му З.Р. М./.
В качеството им на собственици на топлоснабдения имот въззиваемите се явяват
потребители на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради
което между тях и „Т.С.“ ЕАД е възникнало и съществувало облигационно отношение по
договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за описания по –
горе имот, през процесния период.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата
през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
По делото не се спори, че през процесния период ФДР „Т.С.“ ЕООД е извършвала
разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово разпределение и
на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС.
От заключението на СТЕ се установява, че изчисленията на ФДР са съгласно
Методиката за дялово разпределение към Наредбата за топлоснабдяването. Ето защо, съдът
приема, че за процесния имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне на
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите по фактури, представляващи
стойности по прогнозен дял, а тези, които се формират в резултат от изравняване.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че общият
размер на дължимата сума за доставена топлинна енергия за процесния период е 6769,97 лв.
/3/4 = 5077,48 лв. и ¼ = 1692,49 лв./, както и че не е погасена чрез плащане.
На следващо място, следва да се обсъди направеното с отговора на исковата молба
правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от дълга
6
за главница.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/11 г. на ОСГТК на
ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е предявен в съда на
31.10.2018 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което извън погасителната давност са
всички вземания за доставена топлинна енергия, чиято изискуемост настъпва след
31.10.2015 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Погасени с изтичането на 3 – годишния давностен срок са
вземанията за доставена топлинна енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 09.2015 г.
Непогасената по давност сума, изчислена въз основа на заключението на съдебно –
счетоводната експертиза, възлиза на сумата от 6256,79 лв., след приспадане от реално
дължимата и неплатена сума от 6769,97 лв. на сумата от 513,18 лв., представляваща
погасени по давност задължения за периода от м. 05.2015 г. до м. 09.2015 г.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 150 ЗЕ, предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу АДР. М. М. е основателен до размера на сумата
от 4692,59 лв., представляваща стойността на доставената и незаплатената топлинна енергия
за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018
г. до окончателното плащане. За разликата до пълния предявен размер от 5077,48 лв. и за
периода от м. 05.2015 г. до м. 09.2015 г. искът следва да се отхвърли като погасен по
давност.
Искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ, предявен от
„Т.С.“ ЕАД срещу Р. З. М. е основателен до размера на сумата от 1564,20 лв.,
представляваща стойността на доставената и незаплатената топлинна енергия за периода от
м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до
окончателното плащане. За разликата до пълния предявен размер от 1692,49 лв. и за периода
от м. 05.2015 г. до м. 09.2015 г. искът следва да се отхвърли като погасен по давност.
Поради частичното съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. №
50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от „Т.С.“
ЕАД срещу АДР. М. М. иск с правно основание чл. 422 ГПК следва да се отмени до размера
на сумата от 4692,59 лв., представляваща стойността на доставената и незаплатена топлинна
енергия за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., както и в частта, в която е отхвърлен
предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. З. М. иск с правно основание чл. 422 ГПК следва да се
отмени до размера на сумата от 1564,20 лв., представляваща стойността на доставената и
незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., като вместо това
следва да се постанови друго решение, с което да се признае за установено по отношение на
АДР. М. М., че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 4692,59 лв., представляваща стойността на
доставената и незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г.,
ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане, както и по
7
отношение на Р. З. М., че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1564,20 лв., представляваща
стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м.
04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане. В
частта, в която са отхвърлени исковете срещу ответниците за доставена топлинна енергия за
разликата до пълните предявени размери и за периода от м. 05.2015 г. до м. 09.2015 г.,
решението следва да се потвърди като правилно.
За основателността на иска за възнаграждение за дялово разпределение следва да се
установи по делото, че през процесния период ФДР е извършвала услугата дялово
разпределение в процесния имот, поради което в тежест на ответника е възникнало
задължение за плащане на дължимото възнаграждение.
Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 от Наредба N 16 – 334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването и чл. 10 от ОУ на договорите между „Т.С.“ ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите в
сграда – етажна собственост сумите за дялово разпределение се заплащат от потребителите
на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства /документи за годишен отчет
и изравнителни сметки/ се установява, че е сключен договор за дялово разпределение между
етажните собственици на топлоснабдената сграда и третото лице - помагач, както и че
през процесния период услугата е била извършена от третото лице – помагач. От
заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че стойността на
извършената услуга за дялово разпределение в периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г.
възлиза на сумата от 99,22 лв. /3/4 = 74,42 лв. и ¼ = 24,80 лв./, за която сума няма данни да е
погасена чрез плащане.
Ето защо, на следващо място следва да се обсъди направеното с отговора на исковата
молба правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от
дълга за главница за дялово разпределение. Вземанията за възнаграждение за дялово
разпределение представляват също периодични плащания и се погасяват с изтичането на 3 –
годишен давностен срок /съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/11
г. на ОСГТК на ВКС/.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е предявен в съда на
31.10.2018 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което извън погасителната давност са
всички вземания за възнаграждение за услугата дялово разпределение, чиято изискуемост е
настъпила след 31.10.2015 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/.
По отношение на вземанията за услугата дялово разпределение в ОУ на „Т.С.“ ЕАД не е
предвиден срок за изпълнение, поради което кредиторът може да иска изпълнение веднага
/чл. 69, ал. 1 ЗЗД/. Ето защо, погасителната давност следва да бъде отнесена към момента на
възникване на задължението. В случая, най – старото задължение за м. 05.2015 г. е
възникнало на 31.05.2015 г. и е станало изискуемо на 01.06.2015 г., a за м. 09.2015 г. е
8
възникнало на 30.09.2015 г. и е станало изискуемо на 01.10.2015 г. Следователно вземанията
за възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м. 09.2015 г. са
погасени по давност.
Непогасената по давност сума за възнаграждение за дялово разпределение, определена
въз основа на заключението на съдебно – счетоводната експертиза, възлиза на сумата от
96,13 лв. /3/4 = 72,10 лв. и ¼ = 24,03 лв./, след приспадане от дължимата сума от 99,21 лв. на
погасената по давност сума от 3,08 лв.
Предвид изложеното по – горе, искът за възнаграждение за дялово разпределение,
предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу АДР. М. М., е основателен до размера на сумата от 72,10 лв.,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 10.2015 г. до м.
04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане. За
разликата до пълния предявен размер от 74,41 лв. и за периода от м. 05.2015 г. до м. 09.2015
г. искът следва да се отхвърли като погасен по давност.
Искът за възнаграждение за дялово разпределение, предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. З.
М., е основателен до размера на сумата от 24,03 лв., представляваща възнаграждение за
дялово разпределение за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната
лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане. За разликата до пълния предявен
размер от 24,80 лв. и за периода от м. 05.2015 г. до м. 09.2015 г. искът следва да се отхвърли
като погасен по давност.
Поради частичното съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. №
50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от „Т.С.“
ЕАД срещу АДР. М. М. иск с правно основание чл. 422 ГПК следва да се отмени до размера
на сумата от 72,10 лв., представляваща главница за възнаграждение за дялово разпределение
за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., както и в частта, в която е отхвърлен
предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. З. М. иск с правно основание чл. 422 ГПК следва да се
отмени до размера на сумата от 24,03 лв., представляваща възнаграждение за дялово
разпределение за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., като вместо това следва да се
постанови друго решение, с което да се признае за установено по отношение на АДР. М. М.,
че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 72,10 лв., представляваща главница за възнаграждение за
дялово разпределение за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва,
считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане, както и да се признае за установено по
отношение на Р. З. М., че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 24,03 лв., представляваща
главница за възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 10.2015 г. до м.
04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане. В
частта, в която са отхвърлени исковете срещу ответниците за възнаграждение за дялово
разпределение за разликата до пълните предявени размери и за периода от м. 05.2015 г. до м.
09.2015 г., решението следва да се потвърди като правилно.
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и
забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното
9
от страните.
На основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане по давност се погасяват
и акцесорните вземания, произтичащи от него. Ето защо, по отношение на погасените по
давност вземания за главница за потребена топлинна енергия за периода от м.05.2015 г. до
м.09.2015 г. не се дължи мораторна лихва на основание чл. 119 ЗЗД.
За част от непогасения по давност период от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г. приложение
намират Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД
на клиенти в гр. София, одобрени с Решение № ОУ – 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, на
основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от 12.03.2014 г., а за останалата
част от периода приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД на клиенти в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-1 от
27.06.2016 г. на КЕВР, на основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, публикувани
във вестник „Монитор“ на 11.07.2016 г., в сила от 12.08.2016 г.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия „Т.С.“
ЕАД на битови клиенти в гр. София, в сила от 12.03.2014 г., клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия
за отчетния период в 30 – дневен срок от датата на публикуване на интернет страницата на
продавача.
В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако
не са заплатени в срока по ал. 2.
Следователно длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението за
заплащане на цената на топлинната енергия в 30 – дневен срок от публикуване на общата
фактура за потребена топлинна енергия за целия отчетен период. Тъй като въззивникът –
ищец не е доказал датата на публикуване на общата фактура на интернет страницата му, то
ответниците не са изпаднали в забава в погасяването на задълженията, касаещи периода от
м. 10.2015 г. до м. 04.2016 г.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия „Т.С.“
ЕАД на битови клиенти в гр. София, в сила от 12.08.2016 г., клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и
ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само
върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй като срокът за плащане на
задълженията по общите фактури е определен в приложимите Общи условия от 2016 г. /чл.
33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъде поставен ответника в забава /арг. от чл. 84,
ал. 1 ЗЗД/. В случая, 45 – дневният срок за плащане на задълженията по общата фактура
N **********/31.07.2017 г. е изтекъл на 14.09.2017 г., като ответниците са изпаднали в
10
забава в плащането на задължението си по нея на 15.09.2017 г., а по общата фактура N
**********/31.07.2018 г. е изтекъл на 14.09.2018 г. и ответниците са изпаднали в забава в
плащането на задължението си по нея на 15.09.2018 г.
Изчислен от съда при условията на чл. 162 ГПК чрез лихвен калкулатор, размерът на
мораторна лихва, начислена върху главницата от 1730,12 лв., за периода от 15.09.2017 г. до
18.10.2018 г., възлиза на сумата от 191,75 лв., а на мораторната лихва, начислена върху
главницата от 2793,39 лв. за периода от 15.09.2018 г. до 18.10.2018 г., възлиза на сумата от
26,38 лв. Общият размер на мораторната лихва за периода от 15.09.2017 г. до 18.10.2018 г.
е 218,13 лв. /3/4 = 163,60 лв. и ¼ = 54,53 лв./.
Предвид изложеното по – горе, искът за мораторна лихва, начислена върху главницата
за доставена топлинна енергия, предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу АДР. М. М., е основателен до
размера на сумата от 163,60 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г.
до 18.10.2018 г., а искът за мораторна лихва, начислена върху главницата за доставена
топлинна енергия, предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. З. М., е основателен до размера на
сумата от 54,53 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до
18.10.2018 г. За разликата до пълните предявени размери и за останалата част от исковия
период исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу ответниците следва да се отхвърлят като
неоснователни.
Поради частично съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. №
50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от „Т.С.“
ЕАД срещу АДР. М. М. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се отмени като
неправилно до размера на сумата от 163,60 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 15.09.2017 г. до 18.10.2018 г., като вместо това следва да се постанови друго решение, с
което да се признае за установено по отношение на АДР. М. М., че дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 163,60 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до
18.10.2018 г. За разликата до пълния предявен размер от 521,66 лв. и за останалата част от
исковия период решението следва да се потвърди като правилно.
Обжалваното решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. № 50640/19 г.
по описа на СРС, 59 състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу
Р.З. М. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се отмени като неправилно до
размера на сумата от 54,53 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г.
до 18.10.2018 г., като вместо това следва да се постанови друго решение, с което да се
признае за установено по отношение на Р. З. М., че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 54,53 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до 18.10.2018 г. За разликата до
пълния предявен размер от 173,89 лв. и за останалата част от исковия период решението
следва да се потвърди като правилно.
По отношение на правилността на решението на първоинстанционния съд в частта му,
касаеща отхвърлянето на исковете за мораторна лихва, начислена върху главницата за
възнаграждение за дялово разпределение, въззивният съд намира следното:
11
По делото се установи наличието на непогасени задължения за главница за дялово
разпределение. Не е доказана обаче втората предпоставка за уважаване на иска за мораторна
лихва, а именно – моментът, от който ответниците са изпаднали в забава в погасяването на
главницата за възнаграждение за дялово разпределение. Това е така, тъй като по делото не са
ангажирани от въззивника доказателства, от които да се установява какъв е бил уговорения
срок за плащане на услугата дялово разпределение, за да може да се определи от кой момент
въззиваемите са изпаднали в забава в погасяването на процесната сума за дялово
разпределение, респ. ако не е бил уговорен такъв срок, то не са ангажирани доказателства за
отправена и получена покана от тях /арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД/.
Ето защо, исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
АДР. М. М. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 13,12 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г., начислена върху главницата за възнаграждение за
дялово разпределение, както и че Р. З. М. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 4,41 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г., начислена
върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение, следва да се отхвърлят като
неоснователни.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. № 50640/19 г. по описа на
СРС, 59 състав, в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че АДР. М. М. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 13,12 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 18.10.2018 г., начислена
върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение, както и че Р. З. М. дължи на
„Т.С.“ ЕАД сумата от 4,41 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г.
до 18.10.2018 г., начислена върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение,
следва да се потвърди като правилно.
Предвид изхода на спора решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. №
50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав, изменено с определение № 20072829/19.06.2021 г.,
постановено по гр. д. № 50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав, следва да се отмени в
частта, в която „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на АДР. М. М. разликата над сумата от
79,86 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство,
и разликата над сумата от 55,78 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение
в заповедното производство, както и в частта, в която „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Р.
З. М. разликата над сумата от 47,15 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в исковото производство, и разликата над сумата от 39,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство.
Освен това предвид изхода на спора АДР. М. М. следва да бъде осъдена да заплати на
„Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 686,20 лв., представляваща
разноски в исковото производство /за държавна такса, за депозит за възнаграждение на
вещото лице по СТЕ, за депозит за възнаграждение на вещото лице по ССчЕ, и за
юрисконсултско възнаграждение/, сумата от 131,58 лв., представляваща разноски в
12
заповедното производство /за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение/, както и
Р. З. М. следва да бъде осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК
сумата от 228,73 лв., представляваща разноски в исковото производство /за държавна такса,
за депозит за възнаграждение на вещото лице по СТЕ, за депозит за възнаграждение на
вещото лице по ССчЕ, и за юрисконсултско възнаграждение/, както и сумата от 43,87 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство /за държавна такса и за
юрисконсултско възнаграждение/.
По разноските във въззивното производство:
Предвид изхода на спора въззиваемата АДР. М. М. следва да бъде осъдена да заплати
на въззивника „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 273 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от
164,20 лв., представляваща дължими разноски във въззивното производство /за държавна
такса и за юрисконсултско възнаграждение/.
Предвид изхода на спора въззиваемият Р. З. М. следва да бъде осъден да заплати на
въззивника „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 273 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от
54,73 лв., представляваща дължими разноски във въззивното производство /за държавна
такса и за юрисконсултско възнаграждение/.
Направеното от въззивника „Т.С.“ ЕАД възражение за прекомерност на
претендираното от въззиваемите АДР. М. М. и Р. З. М. адвокатско възнаграждение е
основателно. Уговореното и заплатено от въззиваемата АДР. М. М. адвокатско
възнаграждение за въззивното производство е в размер на 650 лв., а от въззиваемия Р. З. М.
– 390 лв. Същевременно минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено
по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес по делото за въззиваемата
АДР. М. М., е 614,34 лв., а на адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
съобразно материалния интерес по делото за въззиваемия Р. З. М., е 362,69 лв. Тъй като
делото не се отличава с фактическа и/или правна сложност и е приключило само в едно
открито съдебно заседание във въззивната инстанция, адвокатското възнаграждение на
въззиваемата АДР. М. М., както и на въззиваемия Р. З. М., следва да се намали до минимума,
определен в Наредба N 1/09.07.2004 г. – 614,34 лв. – за АДР. М. М. и 362,69 лв. – за Р. З.
М..
Предвид изхода на спора въззивникът „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата АДР. М. М. на основание чл. 273 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
79,86 лв., представляваща дължими разноски във въззивното производство /за адвокатско
възнаграждение/, а на въззиваемия Р. З. М. сумата от 47,15 лв., представляваща дължими
разноски във въззивното производство /за адвокатско възнаграждение/.
По делото е налице надвнесена държавна такса в размер на 275,63 лв. в
първоинстанционното производство по сметка на СРС, както и надвнесена държавна такса в
размер на 137,81 лв. по сметка на СГС, които подлежат на възстановяване при поискване от
13
„Т.С.“ ЕАД.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. № 50640/19 г.
по описа на СРС, 59 състав, изменено с определение № 20072829/19.06.2021 г., постановено
по гр. д. № 50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав, по реда на чл. 248 ГПК, в частта, в която
са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. **** № ** Б, срещу АДР. М. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
община Слатина, ул. *****в № 7, вх. ****, искове с правно основание чл. 422 ГПК до
размера на сумата от 4692,59 лв., представляваща главница за стойността на доставената и
незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., до размера на
сумата от 72,10 лв., представляваща главница за възнаграждение за дялово разпределение
за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., до размера на сумата от 163,60 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до 18.10.2018 г., и в частта, в
която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, е осъдена да заплати на АДР. М. М., ЕГН: **********,
разликата над сумата от 79,86 лв., представляваща разноски за исковото производство, и
разликата над сумата от 55,78 лв., представляваща разноски за заповедното производство,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. **** № ** Б,
срещу АДР. М. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, община Слатина, ул. *****в № 7,
вх. ****, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, че дължи сумата от 4692,59 лв., представляваща главница за стойността на доставената
и незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане, сумата от 72,10 лв.,
представляваща главница за възнаграждение за дялово разпределение за периода от м.
10.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до
окончателното плащане, и сумата от 163,60 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 15.09.2017 г. до 18.10.2018 г.
ОТМЕНЯ решение № 20**0022/20.10.2020 г., постановено по гр. д. № 50640/19 г. по
описа на СРС, 59 състав, изменено с определение № 20072829/19.06.2021 г., постановено по
гр. д. № 50640/19 г. по описа на СРС, 59 състав, по реда на чл. 248 ГПК, в частта, в която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. **** № ** Б, срещу Р. З. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, гр. София,
община Слатина, ул. *****в № 7, вх. ****, искове с правно основание чл. 422 ГПК до
размера на сумата от 1564,20 лв., представляваща главница за стойността на доставената и
незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., до размера на
сумата от 24,03 лв., представляваща главница за възнаграждение за дялово разпределение
14
за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., до размера на сумата от 54,53 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до 18.10.2018 г., както и в
частта, в която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
**** № ** Б, е осъдена да заплати на Р. З. М., ЕГН: **********, разликата над сумата от
47,15 лв., представляваща разноски за исковото производство, и разликата над сумата от
39,00 лв., представляваща разноски за заповедното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. **** № ** Б,
срещу Р. З. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, гр. София, община Слатина, ул. *****в
№ 7, вх. ****, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че дължи сумата от 1564,20 лв., представляваща главница за стойността на
доставената и незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г.,
ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до окончателното плащане, сумата от
24,03 лв., представляваща главница за възнаграждение за дялово разпределение за периода
от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2018 г. до
окончателното плащане, както и сумата от 54,53 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 15.09.2017 г. до 18.10.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА АДР. М. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, община Слатина, ул.
*****в № 7, вх. ****, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. **** № ** Б, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 686,20
лв., представляваща разноски за исковото производство, сумата от 131,58 лв.,
представляваща разноски за заповедното производство, както и на основание чл. 273 ГПК
във вр. с чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 164,20 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Р. З. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, гр. София, община Слатина,
ул. *****в № 7, вх. ****, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. **** № ** Б, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 228,73
лв., представляваща разноски за исковото производство, сумата от 43,87 лв..,
представляваща разноски за заповедното производство, както и на основание чл. 273 ГПК
във вр. с чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 54,73 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. **** № ** Б, да заплати на АДР. М. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, община
Слатина, ул. *****в № 7, вх. ****, на основание чл. 273 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 79,86 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. **** № ** Б, да заплати на Р. З. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, гр. София,
община Слатина, ул. *****в № 7, вх. ****, на основание чл. 273 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3
15
ГПК сумата от 47,15 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач
на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението в частта по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150
ЗЕ, предявен срещу АДР. М. М., може да се обжалва пред ВКС в 1 – месечен срок от
връчването му на страните, а в останалата му част – не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16