Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.02.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми
април през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3493 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 295717 от 06.12.2019 год., постановено по гр.дело № 33683/ 2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 167 състав, са отхвърлени
предявените от Г.П.М., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, чрез адв.Т.,
искове за осъждане на ответника „З.д.Е.“***,
ЕИК**********, с адрес: гр.София, бул.“****************да заплати на ищеца на
основание чл.405, ал.1 КЗ сумата от 12000 лв., представляваща стойността на
застрахователно обезщетение за ПТП, настъпило на 27.02.2019 г., при което са
причинени щети на МПС с ДК № ******** и е образувана преписка по щета №
********** и на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 100 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 14.03.2019 г. до
11.06.2019 г., като неоснователни. С решението на съда е осъден Г.П.М., ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***, чрез адв.Т., да заплати на „З.д.Е.“***, ЕИК**********, с адрес:
гр.София, бул.“****************, сумата от 350 лв., представляваща сторени
разноски пред СРС.
Срещу решението на СРС, 167 с-в е постъпила
въззивна жалба от Г.П.М., подадена чрез пълномощника адв.М.Н. с искане същото
да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат
уважени предявените осъдителни искове. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано,
постановено
в нарушение на материалноправните
и процесуалноправните разпоредби на закона,
по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата
страна- ответник „З.д.Е.“***, чрез своя процесуален представител юрк.С.М.
оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор
по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от въззивника- ищец Г.П.М. срещу
ответника „З.д.Е.“***, искове с правно
основание чл.405, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника/
застраховател по застраховка „Каско на МПС“/ да заплати на ищеца сумата от 12000 лв., представляваща стойността на
застрахователно обезщетение за ПТП, настъпило на 27.02.2019 г., при което са
причинени щети на МПС с ДК № ******** и е образувана преписка по щета №
**********, както и сумата от 100 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 14.03.2019 г. до 11.06.2019 г. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение
на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви,
като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон.
В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от
първоинстанционният съд относно неоснователност на предявените осъдителни искове с
правно основание чл.405, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния
закон.
За основателността на иска с
правно основание чл.405, ал.1 КЗ в тежест на ищеца е да докаже възникване на
валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка,
настъпване в срока на застрахователното покритие на застрахователно събитие
/ПТП/, за което застрахователят носи риска, размер на настъпилите в причинна
връзка с това събитие вреди, както и изпълнение на задълженията си за
уведомяване на застрахователя и компетентните органи за настъпилото ПТП в
предвидения срок. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника
е да докаже, че застрахователното
събитие е причинено умишлено с цел получаване на застрахователно обезщетение,
както и че погасил претендираното вземане. В тежест на ответника е също да
установи неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на
застрахования.
Съгласно разпоредбата на чл.386, ал. 1 от Кодекс за
застраховането /КЗ // предишна чл.208, ал.1 от КЗ отм./ при настъпване на
застрахователно събитие застрахователят е длъжен да заплати застрахователно
обезщетение в уговорен между страните по договора срок и което не може да
надхвърля застрахователната сума, освен ако това е предвидено в този закон.
Също така с оглед на разпоредбата на чл.386, ал.2 от КЗ, при настъпване на
застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на
настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по
договорена застрахователна стойност. За да е основателен искът за присъждане на
застрахователно обезщетение, застрахованият е длъжен да докаже наличието на
сключен застрахователен договор, настъпването на застрахователното събитие и че
е изправна страна по договора. По отношение на застрахователното обезщетение,
което се дължи с оглед разпоредбата на чл. 386, ал.2 от КЗ, то трябва да бъде
равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. Меродавна за
застрахователното обезщетение е действителната стойност на застрахованата вещ и
на вредите причинени на нея в деня на застрахователното събитие и стойността, с
която може да се купи друга вещ от същия вид и същото качество като
повредената. Съдебната практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 ГПК последователно приема, че обезщетението се
изчислява по средни пазарни цени на нови части, но срещу която може да се купи
друго със същото качество и вид. Размерът на реалната стойност на вредата
следва да се определи по пазарни цени, тъй като обезщетението се дължи по
действителна стойност на увреденото имущество. За такава се смята стойността,
срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество, т.е. по
пазарната му стойност. Обезщетението не може да надвишава действителната /при
пълна увреда/ или възстановителна /при частична увреда/ стойност на
застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго със същото качество – чл.400, ал.1 от КЗ,
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид,
в това число всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане
на обезценка - чл.400, ал.2 от КЗ.
Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради
което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат
само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая, във въззивната жалба е
направено искане от страна на ищеца, чрез пълномощника му адв.М.Н. за допускане
на повторна съдебно-автотехническа експертиза, но същото по изложени съображения от съда в определение,
постановено в закрито съдебно заседание на 14.08.2020 год. е оставено без
уважение, като неоснователно. С оглед на което доводите на ищеца за допуснати
процесуални нарушения от СРС, изложени в
депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни. В настоящия случай
не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми
на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е
допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.
На
следващо място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за
неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното
във въззивната жалба обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и
правилно.
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със
събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от
първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. В процесния случай, основния довод изложен в жалбата, досежно
обстоятелството, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал
заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- автотехническа експертиза,
единствено въз основа на което е направил извод, че механизма ва умреждането не
съответства на заявеното застрахователно събитие от страна на ищеца, съдът
намира за изцяло неоснователен. Безспорно установено е по делото
обстоятелството, че заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- автотехническа
експертиза е прието от първоинстанционният съд, като неоспорено от страна на ищеца
в съдебно заседание, проведено на 28.11.2019 г., на което е присъствал
пълномощника на ищеца. Приетото и неоспорено заключение на вещото лице по
допуснатата съдебно- автотехническа експертиза е компетентно изготвено и
обосновано, по поставените му от съда задачи, с отговорите на които спорният
въпрос по предмета на експертното изследване е
изяснен. Ето защо няма основание същото да не бъде кредитирано от съда.
При приемането на заключението на вещото лице, пълномощника на ищеца не го е
оспорил, относно истинността на съдържащите се в него констатации за релевантни
за спора факти, нито е поискал в срока по чл.200, ал.3 от ГПК повторно
заключение по същите въпроси, поради съмнение в тяхната правилност. Настоящият
съдебен състав кредитира изцяло, като компетентно и обективно изготвено
заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- автотехническа експертиза.
В случая няма основание това експертно заключениe на вещото лице да не бъдe
съобразено от съда при формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма
данни експертът да е дал неверно заключениe /съзнателно или по
непредпазливост/, същото не е оспорено от страните, включително и от ищеца, нито е поискано повторно заключение по същите въпроси
поради съмнение в тяхната правилност. От заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно-автотехническа експертиза съдът приема за безспорно
установено обстоятелството, че с оглед представения механизъм на ПТП,
сравнението на щетите в описа на застрахователя, протокола за ПТП и снимковия
материал, че уврежданията по лек автомобил „Мерцедес Е220 ЦДИ“, с рег.№ ********/
застрахован при ответника/ не се намират в причинно- следствена връзка с
настъпилото на 27.02.2019 г. произшествие в с.Панчарево. Уврежданията по двете
превозни средства/ лек автомобил „Мерцедес Е 220 ЦДИ“, с рег.№ СО ****** и лек
автомобил „Ауди“, с рег.№ ********/ съгласно представения по делото снимков
материал не се намирали в причинно- следствена връзка с механизма на
произшествието, отразен в приложения по делото двустранен констативен протокол
и скицата към него. Установява се също така, с оглед заключението на вещото
лице, че деформациите по двете превозни средства, съгласно снимковия материал,
не съответстват една на друга и не са получени по механизма отразен в
представения по делото двустранен констативен протокол. Съдът приема с оглед
събраните по делото доказателства за доказано настъпването на вреди по
процесното МПС, застраховано при ответника в срока на покритие на застраховката
„Каско на МПС“. От друга страна, не е доказано по делото, че вредите от
процесното ПТП са настъпили по описания от ищеца механизъм. Не е доказано от
страна на ищеца в процесния случай, с оглед ангажираните от него доказателства,
че вредите по процесното МПС, застраховано при ответника, настъпили в срока на
покритие на застраховката „Каско на МПС“ са в причинно- следствена връзка с
механизма на произшествието, отразен в приложения по делото двустранен
констативен протокол и скицата към него. Ето защо и при кредитиране заключението по допуснатата съдебно- автотехническа експертиза, като компетентно и обективно изготвено, и при
недоказване от страна на ищеца, че процесните вреди са настъпили в резултат на
описания в исковата молба механизъм на пътно транспортно произшествие/ПТП/,
съдът приема, че не са налице представките на чл.405, ал.1 от КЗ за ангажиране
на отговорността на ответника.
С оглед на изложеното, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че не са доказани всички материалноправни предпоставки, съставляващи елементите от фактическия състав на
разпоредбата на чл.405, ал.1 от КЗ,
поради което правилно е отхвърлен предявеният иск за заплащане на сумата от 12000
лв., като неоснователен и недоказан. Поради акцесорността на вземането за обезщетение за
забава, неоснователен се явява и искът с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за
заплащане на мораторна лихва за забава в
размер на сумата от 100 лв. за периода от 14.03.2019 год. до 11.06.2019 год., и
като такъв правилно е бил отхвърлен.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за
въззивното производство.
С
оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата
инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ответник,
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна - ответник, съдът намира, че към момента
на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата
на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
въззивника-ищец в полза на въззиваемата страна- ответник юрисконсултско
възнаграждение следва да се определи от
съда в размер на 100 лв.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 295717 от 06.12.2019 год., постановено по
гр.дело № 33683/ 2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 167 състав.
ОСЪЖДА Г.П.М., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***,
чрез адв.Т., да заплати на „З.д.Е.“***,
ЕИК**********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3
във вр. с ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100 лв. /сто лева/,
представляваща разноски за въззивното производство /юрисконсултско
възнаграждение/.
РешениеТО може да
се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в
едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.