Р Е Ш Е Н И Е
Град
МОНТАНА, 09.05.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД – МОНТАНА, Първи граждански състав, в открито заседание на седемнадесети
март през две хиляди и шестнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА МИХАЙЛОВА
при
секретаря П.И., като разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА гр.дело
№ 70403 по описа за 2015 година
и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по иск с вещно-правен характер
и с правно основание чл.64 от ЗС.
Ищцата М.С.Ц. xxx
твърди в исковата си молба, че притежава жилищна сграда, построена в УПИ ХV,
пл.№ 4439 в кв.181 по плана на гр.Монтана, а по КК и КР на гр.Монтана жилищната
сграда е с идентификатор 48489.6.436.1, а поземленият имот, в който е
построена, е с идентификатор 48489.6.436. Твърди, че жилищната сграда е нейна
собственост на основание влязло в сила решение от 28.10.1985г. по гр.д.№
975/85г. на РС Монтана, съгласно което сградата е възложена в нейн дял по
чл.288, ал.2 ГПК /отм./. Поддържа, че въз основа на изпълнителен лист, издаден
в полза на ответниците, е образувано изп.дело № 2-41/15г. по описа на ДСИ
Монтана, като изпълнителният лист е издаден на основание решение №126 от
20.06.2015г. на ВКС. Ищцата заявява, че с този изпълнителен лист е осъдена да
отстъпи и предаде владението само върху УПИ ХV, пл.№ 4439 в кв.181 по плана на
гр.Монтана, но не и на жилищната сграда.
На
27.05.2015г. по изп.дело №2-41/2015г. на ДСИ бил насрочен въвод във владение на
посочения поземлен имот. Ищцата твърди, че ДСИ отказал да извърши въвода,
поради факта, че в имота е намерена жилищна сграда, нейна собственост, която не
фигурира в издадения изпълнителен лист и която не е предмет на изпълнителното
производство, а също и с факта, че като собственик на сградата има право при
условията на чл.64 от ЗС да ползва безвъзмездно и част от терена, която част
следва да бъде обособена и отредена от останалия терен в отделно исково
производство. Този отказ на ДСИ да извърши въвода е отменен с решение от
23.07.2015г. на ОС Монтана по в.гр.д.№ 212/15г., влязло в сила. Ищцата поддържа, че в мотивите на решението на
ОС Монтана е указано, че прилежащият терен около сградата може да бъде
определен в едно бъдещо исково производство.
Моли съда да постанови решение, с което на основание чл. 64 от
ЗС да определи частта от ПИ с идентификатор 48489.6.436 по кадастралната карта
и кадастралните регистри на град Монтана /стар идентификатор УПИ XV, пл. № 4439
в кв. 181 по плана на град Монтана/, която е необходима за използването на
сградата с идентификатор
48489.6.436.1
по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Монтана според предназначението
й, достъп до входа й и около нея за поддържането на нормално ползване. Претендира разноски, съобразно представен списък по
чл.80 от ГПК.
Ответникът А.Н.З., в срока по чл.131 от ГПК, представя
писмен отговор на исковата молба, в който заявява, че предявения иск е
недопустим и неоснователен. Поддържа, че жилищната сграда, която е построена в
поземления имот, по принципа на „приращението” е собственост на собственика на
терена, а именно нейна собственост и на останалите ответници. По същество
развива доводите си в писмени бележки, като моли съда да постанови решение, с
което отхвърли предявения иск, като недопустим, неоснователен и недоказан,
както и да й бъдат присъдени разноските по делото.
Ответниците В.К.Б., К.Б.Д. и Д.Б.Д., в срока по чл.131
от ГПК, не представят писмен отговор на исковата молба и не вземат становище по
предявения иск. По същество ответникът В.К.Б., чрез пълномощника си Б.И.Б. и
адв.Г.М., поддържа, че предявения иск на първо място е недопустим, тъй като
претенциите на ищцата относно имота са преклудирани, като незаявени в
производството по предявения ревандикационен иск с правно основание чл.108 от
ЗС по гр.д.№ 2389/2004г. на РС Монтана, потвърдено с влязло в сила решение
№126/20.06.2014г. по гр.д.№ 207/2014г. на І г.о. на ВКС. Поддържа, че
претенциите на ищцата за изтекла придобивна давност не са доказани. Моли съда
да постанови решение, с което отхвърли предявения иск, като недопустим,
неоснователен и недоказан, както и да й бъдат присъдени разноските по делото.
Доказателствата
по делото са писмени и гласни. Допуснати са обяснения на ищцата по чл.176 от ГПК, както и изслушване на съдебно-техническа експертиза.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намери за установено следното:
Ответниците А.Н.З., В.К.Б., К.Б.Д. и
Д.Б.Д. са собственици на ПИ с идентификатор 48489.6.436 по кадастралната карта
и кадастралните регистри на град Монтана /стар идентификатор УПИ XV, пл. № 4439
в кв. 181 по плана на град Монтана/. В този ПИ с идентификатор 48489.6.436 е
построена сграда с идентификатор 48489.6.436.1, представляваща едноетажна
жилищна сграда. По тези факти няма спор между страните.
Спорен е
въпросът дали ищцата М.С.Ц. е собственик на гореописаната сграда с
48489.6.436.1 и каква е необходимата площ за използването й от имот с
идентификатор 48489.6.436, в който е построена същата.
По допустимостта на предявения иск:
Процесуалният
представител на ответниците - В.Б. и А.З. поддържа, че всички
претенции на ищцата са преклудирани още със завеждане на исковата молба по иска
с правно основание чл.108 от ЗС от ответниците.
Настоящият
състав на съда намира, че претенцията на ищцата не е преклудирана, тъй като същата
е придобила процесната сграда по давност при условията на чл. 79, ал. 1 от ЗС
едва след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция.
Ищцата М.Ц.
е придобила едноетажната жилищна сграда на 11.02.2014 г., към който момент вече
е било постановено Решение от 09.10.2013 г. на ОС - Монтана по гр.д. № 336/2012
г., с което е приключило въззивното производство по предявения от ответниците
иск с правно основание чл. 108 от ЗС.
Предвид,
което до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд,
съответно пред въззивния съд ищцата не е могла да възрази, че е собственик на
жилищната сграда, тъй като това обстоятелство все още не е било възникнало и не
е съществувало в правния мир.
Тоест
придобиването по давност на процесната постройка след приключване на устните
състезания пред въззивния съд представлява нововъзникнало обстоятелство.
Пред
касационната инстанция страните нямат възможност да твърдят нововъзникнали
обстоятелства, тъй като крайният момент, в който могат да сторят това е до
приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция по аргумент от чл.
266 от ГПК.
А съгласно
задължителната практика на ВКС нововъзникналите след приключване устните
състезания пред въззивната инстанция факти не се преклудират от силата на
пресъдено нещо на влязлото в сила решение и въз основа на тях заинтересованата
страна може да предяви нов иск, чрез който да защити правата си.
В този
смисъл - Решение № 299 от 13.12.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1924/2013 г., I г. о., Решение № 463 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр.д. №
109/2011 г., IV о. , Решение № 236 от 03.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2972/2014
г., I г.о.
Както личи
от съдържанието на решенията, преклудират се само доводите, които страната е
могла да въведе във висящото съдебно производство своевременно - тоест доводите,
за които е съществувала процесуална възможност да се въведат, и тези доводи
трябва да се свързани със съществуващи към този момент права.
В случая
обаче, ищцата не е могла да въведе възражение за придобивна давност на
процесната постройка в образуваното по молба на ответниците производство по чл.
108 от ЗС, тъй като това обстоятелство все още не е било възникнало, а когато е
било възникнало процесуалният закон не е допускал в касационната инстанция да
се излага възражение за давност и да се събират доказателства за установяване
на тази давност.
Дори ищцата
М.Ц. да е била поискала в производството по чл. 108 ЗС да й бъде определена
част от терена с оглед нормалното ползване на построената в имота сграда, това
искане да е било преждевременно предявено, тъй като правото й на собственост
върху постройката все още не е съществувало.
С оглед на
гореизложеното, претенцията на ищцата е допустима и следва да бъде разгледана
от настоящия съдебен състав по същество, с оглед на нейна основателност.
По
основателността на предявения иск, съдът намира следното:
За да се
уважи така предявения иск ищцата следва да докаже на първо място, че е
собственик на постройка построена в имота на ответниците и на следващо, каква е
необходимата част от терена, в който е построена сградата, за нейното нормално
използване.
От
събраните по делото доказателства по несъмнен начин бе установено, че ищцата е
придобила сградата вследствие на упражнявано от нея, продължило повече от 10
години, владение.
По делото
се установи, че ищцата владее процесната сграда от 1985 година на основание
Решение от 28.10.1985 г. на РС Монтана по гр.д. № 975/85 г., с което в дял на М.Ц.
е била възложена именно процесната сграда.
Всички
разпитани по делото свидетели депозират показания, че ищцата владее
непрекъснато и необезпокоявано процесната сграда от повече от 27 години:
Свидетелката
Н.И.Р., която живее в имот, съседен на имота, в който се намира процесната
сграда, твърди, че най-малкото от 27 години ищцата живее в процесната сграда „Аз живея на ул.
Нишка 26 години, 27-ма вече, оттогава знам, че живее там. А познавам М.
поне от 35 години и съм убедена, че и от 35 години е там, но 27 със сигурност.
Учили сме заедно, затова казвам 35 ".
Уточни, че
„категорично не е напускала М.Ц. къщата и да е живяла на друго място”. Даде показания „Доколкото
знам, никой не е оспорвал собствеността на тази къща и не зная да са водени
дела за къщата”.
Свидетелят
Татян Цветанов Трайков, който, въпреки че живее през три къщи от процесната
сграда даде показания, че също има реална представа за процесната сграда, тъй
като: „Имам пряка видимост от моята къща, живея на втория етаж,
към къщата на М. ".
Даде
показания, че: „Все в тази къща живее М....През целия този период -
от 1992 година М. е живяла в тази къща”.
Също заяви
„Не зная М. да е гонена от къщата, да са водени дела за къщата, не зная...
Не съм виждал държавен съдия изпълнител в имота на М.”. Свидетелят категорично заяви „Нейна
собственост е къщата, в която М. живее ".
Свидетелят
Александър Илиев Михайлов, който живее през къща от процесната сграда даде
показания, че в нея живее именно ищцата М.Ц., като уточни, че „Жилището,
в което тя живее представлява едноетажна къща”. Заяви още: „Аз
съм на 39 години, винаги си е живяла там М. и значи и М. си е живяла 39 години
там”. Уточни, че „През този период от 39 години не е
имало момент М. да бъде изгонена от този дом или да го напуска”. Даде показания „Не
зная за тази къща да са водени дела”. Категорично заяви „Щом
им плаща данък на къщата, значи е нейна”,
като
поясни „М. ми е показвала бележките от платените данъци,
затова зная, че тя е плащала данъци. Не зная какъв размер данъци плаща М..
Показвала ми ги е, за да докаже, че е собственик”.
Ответниците
не оспорват обстоятелството, че след 1997 година до сега процесната сграда се
владее от ищцата М.С.Ц..
Напротив
дори представят искова молба от 08.11.2004 г. по гр.д. № 289 по описа на РС Монтана
и Нотариална покана от 29.07.2004 г. на нотариус Бисер Петров, от чието
съдържание се установява, че към 2004 г. М.Ц. е продължавала да владее
едноетажната жилищна сграда предмет на настоящия спор.
Въпреки
това по делото се установи, че ответниците не са отстранявали ищцата от
владяната от нея сграда.
По делото
е представено Постановление, 02.06.2015 г. на ДСИ по изп.д. 2-41/15 г., с което
ДСИ е отказал да извърши въвод в имот 48489.6.436, поради това, че в имота е
намерена процесната жилищна сграда, собственост на М.Ц..
Процесната
сграда не фигурира в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано
изпълнителното производство, който изпълнителен лист е издаден с оглед влязлото
в сила решение, с което е уважен предявения от ответниците иск по чл. 108 ЗС за
терена, в който е построена сградата.
Предвид,
което ответниците не са въвеждани във владение на едноетажната жилищна сграда и
не разполагат с изпълнително основание да искат извършването на такова
действие.
Съдебната
практика приема, че оспорването на владението, когато това оспорване не е
насилствено, а се изразява само в кавги и спорове, не опорочава съществуващото
владението.
В този
смисъл: Решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 260/2012
г., I г.о., Решение № 262 от 13.07. 2012 г. на ВКС по гр.д. № 944/2011 г., I
г.о., Решение № 1049/07.07.2008 г. на ВКС по гр.д. № 5016/2007 г., V г.о., Решение
№ 304 от 04.05.1995 г. на ВС по гр.д. № 75/1995 г., I г.о.
Следователно
дори ответниците да са оспорвали устно или писмено владението на ищцата, щом
като не са я отстранили процесната сграда, съдът приема, че ищцата я е владяла
спокойно и необезпокоявано.
Предвид
обстоятелството, че ищцата е владяла процесната сграда през различни периоди
следва да се приеме, че е владяла сградата непрекъснато от 1985 г. до момента,
тоест непрекъснато в продължение на 31 години, по аргумент от чл. 83 от ЗС.
В този смисъл е и трайната практика на ВКС:
- Решение № 330
от 28.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1519/2010 г., II г.о.: „Съгласно чл. 83 ЗС, който
докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в
промеждутъка, ако не се докаже противното. Веднъж установена фактическа власт
върху недвижим имот се предполага, че продължава да бъде упражнявана от
владелеца непрекъснато до момента, в който по несъмнен начин не бъде доказано,
че е осъществено прекъсване на владението”.
Относно моментът на придобиване на процесната сграда по давностно
владение:
Съгласно
разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност за имоти,
собствеността, върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ или по
ЗАВОИ не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в
сила - 22.11.1997 г.
Тъй като
обаче имотът е възстановен на ответниците едва с Решение № 1135 от 11.02.2004
г. по адм. д. № 5889/2003 г. на ВАС, това е и началният момент, от който
най-рано е могла да започне да тече придобивна давност в полза на ищцата, в
каквато насока е представената от ответниците съдебна практика.
По делото
е представена и нотариална покана изх. № 76 от 10.08.2004 г. на нотариус Бисер
Петров, от чието съдържание се установява, че към тази дата в полза на ищцата М.Ц.
все още не е била изтекла 10-годишната придобивна давност, предвид което същата
само е предявила претенции за заплащане на подобрения, които й се дължат в
качеството й на владелец на спорната сграда.
Въпреки
това, след тази дата ищцата е продължила да владее непрекъснато и
необезпокоявано процесната сграда със знанието на ответниците, предвид което
същата я е придобила на 11.02.2014 г.
С оглед на
горните изводи, като собственик на сграда в чужд имот ищцата има право да
претендира да й бъде определена необходимата част от терена с оглед нормалното
ползване на постройката.
Процесуалния представител на
ответницата А.Н.З. поддържа с отговора на исковата молба, че собственик
на жилищната сграда в имота е А.Н.З. заедно с останалите ответници по
настоящето дело, на основание влязлото в сила окончателно Решение №
126/20.06.2014 г. по гр.дело № 207/2014 г. I ГО на ВКС, с
което ищцата М.Ц. е осъдена на отстъпи собствеността и да предаде владението
върху УПИ XV , пл. № 4439, кв. 181 по плана на гр. Монтана.
Съдът не
възприема това твърдение поради следните съображения:
Първо, със сила на присъдено
нещо се ползва единствено диспозитива на съдебното решение, докато мотивите на съдебното решение не се
ползват със
сила на присъдено нещо.
Второ, сила на присъдено нещо
се формира само по предмета на делото, въведен само от ищеца с исковата молба с посочване
на основание и петитум, докато заявените от ответника възражения за наличие на
негови права не се ползват със сила на присъдено нещо.
В този смисъл:
- т. 18 на
Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, съгласно което: „Със сила на
пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално
право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С
решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива
като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо. За това
диспозитивът на решението, който чл. 189, б. „г" ГПК визира като
констатация относно спорното право, представлява източника на силата на
пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189. ал. 2 ГПК не са част от
него... В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и
правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет”.
Видно от
съдържанието на това съдебно решение обаче, предмет на спора е бил само УПИ XV,
пл. № 4439, кв. 181 по плана на гр. Монтана, но не и построената в него жилищна
сграда.
С исковата молба ищците по
гр.дело № 207/2014 г. І ГО на ВКС - сега ответници по настоящето дело, са
поддържали единствено, че са собственици на поземлен имот № 48489.6.436 по
кадастралната карта на град Монтана. Не са поддържали да са собственици на
построената в същия имот сграда и не са искали да бъдат признати за нейни
собственици.
С оглед, на което с
диспозитива на цитираното съдебно решение ищците са признати за собственици
само на терена, но не и на построената в него сграда.
Тоест със сила на пресъдено
нещо е установено единствено, че ответниците са собственици на терена, но не и
на построените в него постройки, тъй като съдът не е бил сезиран с такова
искане.
Предвид, което не само, че с
горецитираното решение ответниците не са признати за собственици на процесната
сграда, но и предявявайки иск за собственост само за терена без построените в
него постройки не са прекъснали и теклата в полза на ищцата М.Ц. придобивна
давност.
В този смисъл е цитираното Решение №
39 от 22.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 179/2009 г., в което изрично се поддържа,
че „предявяването на иска с правно основание чл. 108 ЗС прекъсва давността по
смисъла на чл. 116, б. „б" ЗЗД вр. чл. 84 ЗС само за претендираното вещно
право, само за имота, предмет на иска, но не и за други самостоятелни обекти на
собственост, изградени в дворното място”.
Относно представените от ответниците в проведеното на 17.03.2016г.
съдебно заседание писмени доказателства, приети като доказателства по делото от настоящия
съдебен състав, същият намира, че следва да бъдат изключени от доказателствения
материал, поради следните причини:
Тези писмени
доказателства са представени след изтичане на предвидения в закона преклузивен
срок.
Пълномощникът
на ответниците твърди, че тези доказателства не са представени с отговора на
исковата молба, „тъй като в миналото съдебно заседание основанието на
иска бе променено с молба от ищцата и за мен, както и доверителите ми, днешното
съдебно заседание се явява първият възможен момент, в който след изменението на
иска да представя доказателства”.
Разпоредбата
на чл.144, ал.1 от ГПК дава възможност
на ответника да поиска допълнителен срок, за да посочи допълнителни доказателства
във връзка с направените оспорвания в първото по делото съдебно заседание.
Такъв срок
ответниците не са поискали да им бъде предоставен във връзка с направеното
изменение на иска, предвид което е недопустимо да черпят права от своето
неправомерно процесуално поведение.
След
първото по делото съдебно заседание страните могат да представят нови
доказателства само при условията на чл. 147 от ГПК, а именно:
- когато не са могли да ги узнаят,
представят и посочат своевременно /чл. 147, ал. 1, т. 1 от ГПК/ или
- се отнасят за нововъзникнали
обстоятелства /чл. 147, ал. 1, т. 2 от ГПК/. Настоящият случай не попада в нито
една от изброените хипотези. Процесуалният закон не предвижда изключение за
случаи, в които е направено изменение на иска от страна на ищеца.
Предвид,
което приложение следва да намерят общите правила на чл. 147 от ГПК.
Ответниците
са могли да представят тези доказателства още с отговора на исковата молба или
най-късно в първото по делото съдебно заседание.
Това е
така, тъй като нотариалната покана и исковата молба изхождат от самите
ответници, а представените съдебни решения, са постановени по съдебни
производства, в които същите са имали качеството на страни по делото.
Предвид,
което би трябвало да са разполагали с тези доказателства още към датата на
подаване на отговора на исковата молба и провеждането на първото по делото
съдебно заседание и са могли да ги представят още към този момент.
Самите ответници не твърдят да не са
знаели за тези доказателства или да не са разполагали с копие от тях още към
датата на получаване на исковата молба. Предвид, което представените от ответниците
доказателства не представляват нови такива по смисъла на чл. 147 от ГПК.
Следователно
щом като ответниците не са били възпрепятствани да представят своевременно
представените в съдебното заседание от 17.03.2016г. доказателства, същите следва
да се изключат от доказателствения материал по делото.
Относно необходимата част от имот с
идентификатор 48489.6.436 за нормалното
използване на построената в него сграда с
идентификатор 48489.6.436.1:
Съгласно
трайната практика на съдилищата собственикът на постройка върху чужда земя може
да използва такава част от земята, върху която същата е построена, каквато е необходима
за използването на постройката според нейното предназначение, достъпа до входа
й и около нея с оглед нейното поддържане и нормално ползване.
По делото
е изготвена съдебно-техническа експертиза от вещото лице Л.П.И., която дава отговори
на поставените й задачи. Съдът възприема това заключение, като обективно и
компетентно изготвено, неоспорено от страните.
Относно прилежащия към процесната сграда терен вещото лице е
установило, че:
- по своето предназначение „сграда с
идентификатор 48489.6.436.1 е еднофамилна жилищна сграда на един етаж”;
-
„Процесната сграда 48489.6.436.1
няма в своя контур складово помещение”, а в чл. 110, ал. 1 от Наредба № 7 за ПНУОВТУЗ „ е упоменато, че всяко жилище трябва да има
най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс, баня-тоалетна и
най-малко едно складово помещение във или извън жилището”.
Предвид, което вещото лице е
посочило, че „За функционирането й като жилищна сграда е необходимо да се
отчете факта, че извън нея се използва като складово помещение сграда с
идентификатор 48489.6.436.2”.
Вещото лице е определило, че „Застроената
площ на сградата ведно със склада възлиза на 74 кв.м., от които само сграда с
идентификатор 48489.6.436.1 има площ 60 кв.м., от измервания на място, и сграда
- склад с идентификатор 48489.6.436.2 има площ 14 кв.м. от измервания на място”.
Относно прилежащия към
сградата терен е констатирано, че „само теренът около сграда с
идентификатор 48489.6.436.1, включително теренът около сграда — склад с
идентификатор 48489.6.436.2 възлиза на 157 кв.м.”, като същият е обозначен в
плътен жълт цвят в приложената към изготвеното експертно заключение скица -
приложение № 2.
Относно необходимата за ползване част от терена, която да осигурява достъп
до процесната сграда вещото лице е дало следното заключение:
-
„За да се осигури достъп до сградата
и да се използва външната чешма към имота, да се вкарва автомобил, съм
определила достъпът да се осъществява по съществуващата, на места ерозирала,
бетонова пътека -площадка. Този достъп съм означила в плътен син цвят, контур
между т. 18-т. 19- т. 20- т. 21-т. 22- т. 23- т. 36- т. 12-т. 35-т. 29-т. 28-т.
27-т. 26-т. 25-т.18"
-
„ Общата квадратура на достъпа до
сградата в така описания контур възлиза на 55 кв.м.”, посочен в плътен син цвят в
приложената към изготвеното експертно заключение скица - приложение № 2.
С оглед на
гореизложеното, съдът намира, че ищцата М.Ц. успя да докаже своята претенция,
поради което същата следва да бъде уважена изцяло като основателна, като се определи
необходимата за ползването на процесната сграда площ от имот с идентификатор
48489.6.436.1 съобразно изготвената от в.л. Л.И. експертиза.
Съобразно
горния изход на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответниците следва да
бъдат осъдени да заплатят на ищцата извършените от нея разноски в
производството в размер на 1 103.92 лева, съобразно списък по чл.80 от ГПК
на л.91 от делото.
Водим от гореизложените мотиви,
съдът
Р Е Ш
И :
ОПРЕДЕЛЯ част от ПИ с идентификатор
48489.6.436 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Монтана (стар
идентификатор УПИ ХV, пл.№4439 в кв.181 по плана на гр.Монтана), необходим за
използване на постройката, сграда с идентификатор 48489.6.436.1, според
предназначението й, означен в скица-приложение №2 към СТЕ, в плътен жълт
цвят с площ от 231 кв.м., с червена контурна линия между
т.1-т.2-т.3-т.4-т.5-т.6-т.7-т.8-т.9-т.10-т.11-т.33-т.31-т.32-т.34-т.29-т.35-т.12-т.13-т.14-т.1.
ОПРЕДЕЛЯ необходимата
за ползване част от терена, която осигурява достъп до сградата с идентификатор
48489.6.436.1, до входа й и около нея, за поддържането й и нормалното ползване,
означен в скица-приложение №2 към СТЕ, в плътен син цвят с обща квадратура
от 55 кв.м., с контур между т. 18-т. 19- т. 20- т. 21-т.
22- т. 23- т. 36- т. 12-т. 35-т. 29-т. 28-т. 27-т. 26-т. 25-т.18.
ОСЪЖДА А.Н.З.
xxx, В.К.Б. xxx, ж.к.Надежда 2 бл.234 вх.А ет.2 ап.10, К.Б.Д. и Д.Б.Д. xxx1 ДА
ЗАПЛАТЯТ на М.С.Ц. xxx сумата от 1 103.92 лева разноски по делото, адвокатско
възнаграждение, държавна такса и депозит за вещо лице.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Монтана в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: