№ 85
гр. Девин, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДЕВИН в публично заседание на тринадесети май
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Елка Ант. Хаджиева
при участието на секретаря Лили В. Чаушева
като разгледа докладваното от Елка Ант. Хаджиева Гражданско дело №
20245410100466 по описа за 2024 година
И ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО :
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК,
във връзка с чл. 11, чл. 19 ЗПК и при условията на евентуалност – нищожност
на клаузата на т. 5 от Договора, касаеща възнаграждение за предоставяне на
обезпечение – поръчителство.
В исковата молба ищцата твърди, че на 25.08.2021 г. между ищцата и
ответника е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит №
1057*, съгласно който договор е приложим ЗПФУР. Страните са се договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 2500.00 лева. Посоченият годишен
процент на разходите е в размер на 49,66%. В чл. 5 от Договора е уговорено, че
кредитът се обезпечава с Поръчителство, предоставено от „F. B.“ в полза на
Дружеството ответник. Твърди, че при сключването на договора за
потребителски кредит никъде не е посочено в съдържанието на договора
какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от
свързано на кредитора дружество. След като усвоила сумата от 2500.00 лева,
Д. Х. установила, че освен заемната сума от 2500.00 лева, са й начислили такса
за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Ф. Б.“
ЕООД, в размер на 1300.00 лева. Счита процесния договор за недействителен
поради следните причини: дължимите вноски по договора за поръчителство
1
не са посочени в договора за кредит, нито пък е посочено в ОУ, че
сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне
на кредит - в чл. 5.3 от ОУ е посочено като възможност за повишаване
кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като
задължително условие за кандидатстването, каквото се явява всъщност.
Твърди, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен
електронен подпис, поради което липсва съгласие. Твърди, че ищцата не е
подписвала договор за поръчителство, както и че такъв не й е бил представян.
Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Както и на
евентуалния договор за допълнителна услуга. Твърди, че договорът е
недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11 ал.1
т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота
как е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочено е само
ГПР в %, но не е посочен начина на изчисляването му. Ето защо договорът е
недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Счита, че е посочен грешен ГПР,
като сумата по предоставяне на поръчител не е включена като разход по
договора, а това е следвало да бъде направено. Твърди, че ответника не
предоставя възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде
предоставен поръчител, за което събира допълнително възнаграждение.
Счита, че с това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със
задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР,
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото
ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между
главницата и възнаграждението за гаранцията. Твърди, че посочения в
договора годишен процент на разходите и общата дължима сума не отговарят
на действителните такива. Счита, че посочените в договора за заем по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д ал. 1 ЗЗП, която подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Счита, че сумата, претендирана от ответното
дружество по договор за поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в
ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.
2
19, ал. 1 ЗПК. Счита, че при сключването на процесния договор за
потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по договор за
поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и
разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в
размер над 70%. Твърди, че посочените в договора размери на годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
Твърди, че целия договор за потребителски кредит следва да бъде приет за
недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне на
банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора; начисляването на такса за
допълнителна услуга - гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в
посочения ГПР налага на потребителя да приеме клауза, с която не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът е във
вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на
търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за
допълнителна услуга. Счита, че клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне
на потребителски кредит № 1057* за нищожна, като неравноправна по
смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл. 10, ал. 2,
чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и 4 ЗПК. Моли съда да приеме, че са налице пороци,
обуславящи нищожността на договор за потребителски кредит № 1057*,
сключен между ищцата: Д. Р. Х., с ЕГН ********** и „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „М." ж.к. М. *, бул.
А. М. № **, бл. *, вх. *, ет. *, ап. офис **, представлявано от И. В. Д. и Д. В.
Н., на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК., евентуално на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, чиято
недействителност моли да бъде прогласена. Моли съда, в условията на
евентуалност, в случай, че съдът отхвърли първоначалния иск, да провъзгласи
нищожността на клаузата на чл. 5 в Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1057*, сключен между ищцата: Д. Р. Х. и „Ф. Б.“ ЕООД - София,
3
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение -
поръчителство от "F. B." в полза на ответника. Претендира за направените
разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор по исковата
молба от ответника „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК: *********, чрез пълномощника му
юрк. Г. Г., който моли съда да приеме иска за неоснователен, като излага
съображения. Твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит №
1057*/25.08.2021г., ответникът е отпуснал кредит на ищеца за сума в размер на
2500.00 лева, по който кредитополучателят е длъжен да върне главницата и да
заплати лихвите по кредита в срок до 18 месеца. По силата на чл. 5 от
договора ищецът е бил длъжен също да даде подходящо обезпечение на
своето задължение, чрез поръчителство от М. Б. (М.). Счита, че твърдението
на ищеца, че чл. 5 от Договорът за кредит е нищожен, за неоснователно.
Счита, че твърдението, че поръчителството от М. Б. (М.) е задължително
условие за сключване на кредитен договор, е неоснователно.
Кредитополучателят може да избере свой поръчител или този, предложен от
кредитора. Според сайта на „Ф. Б.“, потребителят сам избира обезпечението.
Следователно сключването на договор за гаранция не е задължително. Твърди,
че исковете за нищожност или унищожаване на Договора за гаранция са
недопустими, тъй като не са насочени срещу правилната страна — М. Б., а не
„Ф. Б.“ ЕООД. Счита, че твърдението, че поръчителството от М. Б. (М.) е
задължително условие за сключване на кредитен договор, е неоснователно.
Кредитополучателят може да избере свой поръчител или този, предложен от
кредитора. Според сайта на „Ф. Б.“ ЕООД, потребителят сам избира
обезпечението. Следователно сключването на договор за гаранция не е
задължително. Твърди, че исковете за нищожност или унищожаване на
Договора за гаранция са недопустими, тъй като не са насочени срещу
правилната страна — М. Б., а не „Ф. Б.“ ЕООД. Ответникът не е въвел ищцата
в заблуждение относно избора на поръчител или дължимите суми, като излага
подробни съоражения. Твърди, че Договорът за гаранция е възмездна услуга
от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е
незадължителна. Счита, че твърдението на ищцата за допълнителни разходи е
неоснователно, тъй като обезпечението е резултат от оценка на
кредитоспособността по закон. Счита, че „Ф. Б.“ ЕООД е предоставила
необходимата информация за ГПР и условията, като ищцата е имала време да
4
избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но не е
упражнила това си право. Моли съда да отхвърли предявения иск, като
неоснователен, претендира за разноски.
В о. с. з. ищцата не се явява и не изпраща представител. Със
становище от ищцата, чрез процесуалния й представител – адв. Д. М.,
поддържа твърденията в исковата молба, оспорва предоставения отговор, като
излага съображения по същество.
В о. с. з. ответника „Ф. Б.“ ЕООД не изпраща представител. С молба
процесуалния му представител – юрк. Г. Г. поддържа отговора и моли съда да
отхвърли предявения иск, като неоснователен и недоказан, като излага
съображения по същество.
Съдът, след като прецени твърденията в исковата молба,
становищата на страните и събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори, че между ищцата Д. Р. Х. и „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК
********* е сключен Договор за потребителски кредит от разстояние №
1057*/25.08.2021г. за сумата от 2500.00 лева.
От ответника са представени Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1057*/25.08.2021г.; Преддоговорна информация
/Стандартен европейски формат/ и Договор за гаранция /поръчителство/.
От заключението на вещото лице по допуснатата и назначена ССчЕ,
съдът прие за установено, усвоената сума от ищцата по Договор за
потребителски кредит №1057* е в размер на 2500.00 лева. Общо заплатена от
ищеца сума по Договор за потребителски кредит № 1057*/25.08.2021г. е в
размер на 3483.00 лева. Какво е начисленото възнаграждение за обезпечение,
съгласно чл.5 от Договора, използвайки нормативно установената формула в
Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК? Сума за допълнително избрана
незадължителна услуга: 2475.00 лв. и годишен процент на разходите –
260.14%. Действителният размер на Годишен процент на разходите е в размер
на 262.83%. Как следва да бъдат разпределение направените плащания от
страна на ищеца? Общо вноски – 18 броя; сума по главница – 2500.00 лева;
сума по лихва 875.00 лева и 90.00 лева – такси съгласно тарифата.
Съдът възприема заключението на вещото лице като обективно и
5
компетентно изготвено, същото не е оспорено от страните.
При така установеното от фактическа страна, следват следните
правни изводи:
Съгласно чл. 26 от ЗЗД – нищожни са договорите, които
противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен
предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма,
основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до
доказване на противното. Нормите за нищожност са императивни. Нормата на
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е обща законова разпоредба, уреждаща основание за
недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските
сделки, какъвто е процесният договор за кредит, доколкото липсва специална
разпоредба, която да изключва приложението й по отношение на тях.
Съгласно чл. 288 от ТЗ за неуредените в него положения за търговските
сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, а при
непълнота и в него – търговските обичаи. Действително в чл. 430, ал. 2 от ТЗ
не е предвидено ограничение за размера на лихвата, която заемателят плаща
по договор за кредит, чрез поставяне на изисквания за съответствието й с
добрите нрави. Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД обаче намира приложение
и при търговските сделки (в този смисъл Решение № 88/22.06.2010г.,
постановено по т. д. № 911/2009г. на ВКС, I т. о.).
Процесният Договор за потребителски кредит № 1057*/25.08.2021г.
е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди),
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Процесният договор по правната си същност е договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които, съдът следи служебно, както и
на специалните правила по ЗПФУР. Претендираното от ищцата вземане
произтича от твърдения за сключен между страните Договор за предоставяне
на потребителски кредит № 1057*/25.08.2021г., който представлява договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно
разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и
6
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за
комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено
използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на
разговори по телефон и изпращането на писма по имейл и текстови
съобщения представляват средства за комуникация от разстояние и предвид
изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния
договор, правоотношението между страните попада в приложното поле на
посочения нормативен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на
информацията по чл. 8 от Закона на потребителя, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за
доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от
Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Закон за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
Съдът намира за основателни наведените в исковата молба
твърдения за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК,
във връзка с чл. 11, чл. 19 ЗПК. След като изследва съдържанието на
процесния договор за кредит, съдът намира, че не са спазени всички
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит,
предвидени в цитираните разпоредби, тъй като договорът е сключен в
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка
с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
7
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е предвидено, че в договора за потребителски кредит
следва да се съдържа информация относно лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства
се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. От събраните по делото доказателства се
установява, че по – голяма част от императивно определеното съдържание на
договора е налице. В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/,
като абсолютна процентна стойност - 49.66%, а лихвен процент по кредита 0
%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Както в договора, така и в стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация липсва конкретизация относно
начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл.10, ал.1 ЗПК). В договора са посочени абсолютни стойности на лихвения
8
процент и ГПР, но не е посочена методиката на формиране годишния процент
на разходите, от където не е ясно по какъв начин е формиран ГПР.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за
да се считат спазени законовите изисквания, а следва да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР, а в случая това не е сторено, което е нарушение на чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния
потребител относно цената и икономическите последици от сключването му,
поради което договорът е недействителен. Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита се изчисляват по специална формула.
Нарушени са разпоредбите на чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната
правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти
размера на законната лихва. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При липсата на
данни за наличие на други разходи по кредита, става ясно как е формиран ГПР
от 49.66%, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен
лихвен процент. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за
нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК. За това иска е основателен и доказан и следва да се уважи, като се
прогласи нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит
9
№ 1057*/25.08.2021г. сключен между страните, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК.
С оглед уважаване на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
иска, предявен при условията на евентуалност.
По разноските:
Ищцата претендира за разноски в размер на 2870.00 лева от които
50.00 лева – държавна такса, 5.00 лева – удостоверение, 400.00 лева – депозит
вещо лице, 2400.00 лева с ДДС – адвокатски хонорар и 15.00 лева – куриерска
услуга.
Предвид изхода на спора, следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да се
осъди ответника да заплати на ищцата направените разноски, в общ размер от
1020.00 лева, представляващи 50.00 лева – държавна такса, 5.00 лева –
удостоверение, 400.00 лева – депозит вещо лице, 660.00 лева – адвокатски
хонорар с ДДС и 15.00 лева – куриерска услуга. Относно претендираното
адвокатското възнагражение следва да се уважи в размер на 550.00 лева,
дължим на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
възнаграждения за адвокатска работа като размерът на последното, съдът
определи като взе предвид следните обстоятелства, а именно – делото не се
отличава с правна и фактическа сложност, разглеждането му е приключило с
проведено едно открито съдебно заседание, в което процесуалният
представител на ищеца не се е явил, както и с оглед вида на спора, интереса и
направеното от ответната страна оспорване на адвокатското възнаграждение,
съответно претендираният размер от 2400.00 лева с ДДС – адвокатски
хонорар, съдът намира за прекомерен и непророционален спрямо извършената
работа и интереса на делото и следва да се редуцира на 660.00 лева -
адвокатски хонорар с ДДС. В подкрепа на извода за прекомерност на
адвокатското възнаграждение предвид предмета на делото е и установената
вече европейска практика на страните членки на ЕС. С решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дела С 427/16 и C 428/16, EU:C:2017:890, е предвидено че
минимумите в Наредба №1 не важат за съда, дори и да отговарят на пазарните
цени „тъй като член 101 ДФЕС е основна разпоредба, необходима за
изпълнението на задачите, възложени на Съюза, и по специално за
функционирането на вътрешния пазар, авторите на Договора изрично са
предвидили в член 101, параграф 2 ДФЕС, че споразуменията или решенията,
10
които са забранени в съответствие с този член, са нищожни“. И подчертава, че
нищожността има абсолютен характер и може да засегне всички минали или
бъдещи последици на съответното споразумение или решение. За това на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество да се осъди да заплати на
ищцата сумата от 1130.00 лева, представляващи 50.00 лева – държавна такса,
5.00 лева – удостоверение, 400.00 лева – депозит вещо лице, 660.00 лева–
адвокатски хонорар с ДДС и 15.00 лева – куриерска услуга.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, ДЕВИНСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1057*/25.08.2021г., сключен между Д. Р. Х., с ЕГН
**********, с адрес: гр. Д., общ. Д., обл. Смолян, ул. Кап. П. В. № ** и „Ф.
Б.“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н
М., ж. к. М., бул. Д. М. №**, вх. *, ет. *, ап. офис ** представлявано от
управителите И. Д. и Д. Н., чрез пълномощника си юрк. Г. Г., на основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., р-н М., ж. к. М., бул. Д. М. №**, вх. *, ет. *, ап. офис **
представлявано от управителите И. Д. и Д. Н., чрез пълномощника си юрк. Г.
Г. ДА ЗАПЛАТИ на Д. Р. Х., с ЕГН **********, с адрес: гр. Д., общ. Д., обл.
Смолян, ул. Кап. П. В. № ** сумата от 1130.00 лева - разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба от страните
пред СмОС в двуседмичен срок, считано от съобщението.
Съдия при Районен съд – Девин: _______________________
11