Р Е Ш Е Н И Е
№
…………/18.11.2019 г. гр. Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен съд - ХХХІІІ състав, в
открито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и
деветнадесета година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯ ГАНЕВА
при секретаря Теодора Чавдарова,
като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 1142 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 215, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, във
вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано
е по жалба на И.Ж.М. с ЕГН ********** от
адрес ***, със съдебен адрес *** , срещу заповед № 110/05.04.2019 год.,
издадена от кмета на район „Младост“ при Община Варна, с която на основание
чл.225а, ал.1 от ЗУТ е разпоредено И.Ж.М. да премахне незаконен строеж –
едноетажна жилищна сграда със застроена площ / ЗП/ – 50 кв.м. и тоалет със ЗП – 3 кв.м., находящ
се в поземлен имот /ПИ/ с идентификатор
10135.3517.34 по кадастралната карта /КК / на гр.Варна.
Релевира се съществено нарушаване
на административнопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби.
Административният орган не е събрал доказателства относно личния статус на
адресата на заповедта, не е била извършена преценка за справедлив баланс между
конкуриращи се индивидуални и публични интереси предвид факта ,че строежът е единствено
жилище за семейството на М., че той
принадлежи към група, която е в неравностойно положение, както и че се засягат
правата на уязвими лица - малолетни. Навеждат се доводи, че с оспорената
заповед се нарушава принципа на съразмерност – чл.6 от АПК и принципа за
последователност и предвидимост – чл.13 от АПК. Твърди се че административният
орган не е спазил чл.34, ал.3 и чл.35 от АПК. Посочва се че възражението
подадено срещу съставения Констативен протокол №13/22.02.2019 г. не е било обсъдено. В заповедта няма
изследване на собствеността на терена ,
върху който е построен строежа . Излага се твърдение , че за процесната сграда
жалбоподателят е подал данъчна декларация, съответно приета от общинската администрация
през 1998 г., като е заплащал дължимите данък сгради и такса смет. Твърди се
,че действията на органа представляват нарушение на Закона за защита от
дискриминация, не е съобразена разпоредбата на чл.15 и сл. от Закон за закрила
на детето. Издадената заповед нарушава
основни човешки права, защитени от Европейската конвенция за правата на човека
и основните свободи /ЕКПЧ/. Изпълнението на обжалваната заповед ще остави без
дом обитателите на строежа .Премахването на строежа предполага нарушаване на
правото на жалбоподателя и неговото домакинство на дом и семеен живот по чл.8
от ЕКПЧ , както до нарушаване на чл.1 от Протокол №1 към Конвенцията, защитаващ
правото на собственост. Подателят на жалбата се позована на решения на
Европейския съд по правата на човека и на Върховния административен съд. Твърди
се ,че постройката, предмет на оспорената заповед, е била надлежно декларирана
в установените в §16 от ПР на ЗУТ срокове.
Оправеното към съда искане е за
отмяна на оспорената заповед поради
нейната незаконосъобразност.
В съдебно заседание жалбоподателят
се явява лично и с пълномощник- адв. Д.М., която поддържа жалбата на изложените
в нея основания. В депозирани писмени бележки пълномощникът подробно
аргументира тезата за незаконосъобразност на оспорената заповед.
Ответникът – кметът на район
„Младост“ при Община Варна, чрез процесуален представител – ст.юрисконсулт В В, депозира становище – писмени бележки, в
които излага подробни съображения за неоснователност на жалбата, като се
претендира и присъждане на юриск. възнаграждение.
Съдът, след като съобрази
изложените в жалбата основания, доводите на страните и фактите, които се
извличат от събраните в хода на настоящото съдебно производство доказателства,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Оспорената заповед поражда правно
задължение за М. по премахване на незаконен строеж и подлежи на съдебно
обжалване като индивидуален адм. акт по критериите на чл.21, ал.1 от АПК.
Оспорването изхожда от лице с активна процесуална легитимация – адресат на
заповедта, с която за него възниква правни задължения и това обстоятелство
обуславя съществуването на негов правен интерес от съдебна проверка за
законосъобразност на административния акт.
Заповедта е съобщена на
жалбоподателя на 08.04.2019 г. видно от отбелязване върху самата заповед ,
приложена към преписката/ л.38 от същата/ . Жалбата е подадена до териториално
компетентния адм. съд на 17.04.2019 г., което предполага извод за срочно
упражнено потестативно право на жалба.
В обобщение жалбата е процесуално допустима, а разгледана
по същество е основателна поради следните съображения:
На 22.02.2019 г. работна група в
състав от главни и старши специалисти в отдел „Контрол по строителството„ към
район „Младост“ – Община Варна, извършила проверка на строеж едноетажна жилищна
сграда със ЗП – 50 кв.м. и тоалет със ЗП – 3 кв.м., находящ се в ПИ с
идентификатор 10135.3517.34 по КК на гр.Варна. Използван е картов материал за
нанасяне на строежите от КК на гр.Варна, за който е извършено цифрово
заснемане, като схематично са били нанесени сградите, замерени на място с
ролетка. За резултатите от извършената проверка бил съставен Констативен акт №
13 от 22.02.2019 г. /л.1-2 от административната преписка/. В него е било
отразено, че строежът е изпълнен и е собственост на И.Ж.М. с адресна
регистрация: гр.///, ул.“///“ №/. За строежа няма издадени строителни книжа .
Вписано е, че по данни на М. строителството е било извършено през 1994 г.
Поземленият имот с идентификатор №10135.3517.34 по КК на гр.Варна е с
предназначение – за друг вид застрояване. ПО ОУП на Община Варна и Правила и
нормативи за прилагането му, попада в зона СМФ. В акта е вписано, че М. е
присъствал на проверката. Актът е подписан от неговата съпруга.
На 06.03.2019 г. И.М. е подал
писмено възражение срещу констативния акт /л.23-25 от делото/ , в което са
изложени доводи , че премахването на строежа нарушава негови основни човешки
права, гарантирани от Европейската конвенция за правата на човека и основните
свободи. Жилището е единствено на семейството. Нарушава се принципа на
съразмерност по чл.6 от АПК и принципа за последователност и предвидимост по
чл.13 от АПК. Нарушен е чл.35 от АПК, като не са изяснени фактите и
обстоятелствата. Семейството е трайно свързано с мястото, в което живее, родени
са на адреса, устроили са живота си там и нямат алтернатива за настаняване за
друго жилище.
Констативен протокол от
11.03.2019 г. ,съставен от главен специалист и мл.експерт при район „Младост“ –
Община Варна, удостоверява подаването на възражение срещу констативен акт от
22.02.2019 г. , което е преценено като неоснователно съгласно резолюция на
Кмета на Район „Младост“ – Община Варна / л.24 от адм. преписка/.
Главният архитект на район
„Младост“ при Община Варна е изразил становище за процесният строеж , изпълнен
през 1994 г. в имот- частна общинска
собственост, , не е търпим строеж по смисъла на §16, ал.2 , §183 и 184
и §127 от ПЗР на ЗУТ и подлежи на премахване, защото не е деклариран и
не е заявен за узаконяване в сроковете по цитираните разпоредби на ЗУТ /л.37 от
адм. преписка/.
На 05.04.2019 г. кметът на район
„Младост“ при Община Варна е издал заповед, с която на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ, във връзка с чл. 223,
ал. 1, т. 8 от ЗУТ, е разпоредил И.М. да премахне строеж от пета категория- „едноетажна жилищна
сграда със ЗП – 50 кв.м. и тоалет със ЗП – 3 кв.м., находящ се в ПИ с
идентификатор 10135.3517.34 по КК на гр.Варна, тъй като е незаконен- няма издадени строителни книжа и
не е търпим строеж .
На 30.05.1998 г. И.Ж.М. е
декларирал по реда на чл.14 от ЗМДТ едноетажна сграда , находяща се в гр.///,
ул.“///“ №/, район Младост с площ от 40 кв.м. и че е изградена през 1996 г. В
декларацията е вписано отсъствие на титул за собственост и на учредено вещно
право на строеж /л.93-100 от делото/.
И.М. е с ромски произход .
Представени от него квитанции сочат за
платени ДНИ и ТБО за процесния имот за 1998 г., 1999 г., 2002 г., 2005
г., 2011 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2019 г / л. 15-20 от делото/ .
Жалбоподателят , неговата съпруга
и пълнолетните му деца не притежават друг недвижим имот предвид представените
удостоверения по декларирани данни от 04.06.2019 г./л.76-79 от делото/ .
Ответникът по делото представя
подадено заявление от жалбоподателя на 29.01.2019 г. за включване на
двучленното му семейство в картотеката за настаняване в общинско жилище при
район „Младост“, като е приложил декларация за семейно положение /л.56-57 от делото/. Подобно заявление е
подадено и от дъщерята на М..
На 25.02.2019 г.
заместник-кмета на район „Младост“ – Община Варна с писмо е уведомил И.М.
за протоколно решение 1.10 от протокол №01/20.02.2019 г. на комисията по
отлагане вземането на решение до изясняване на собствеността на обитаваното от
семейството жилище/л.105 от делото/.
От представени по делото
удостоверения за сключен граждански брак, за раждане и удостоверения за промени
в настоящ адрес се установява, че съпругата на жалбоподателя Н.К.М.и двете им
деца – близнаци Ж и К / родени през 1995 г. /, както и техният внук И Ж И/
роден през 2019 г. / имат актуален настоящ адрес без промяна от 05.01.2010г. в гр.
В, ул. „/// „ №//, т.е. административния адрес на процесния строеж / л. 80-88
от делото/.
Видно от представен по делото
нотариален акт №9, том І, рег.№761 от 15.01.2001 г. М М., Н М., А М., И.М., Г М,
даряват на майка си – М Ннаследствените си 5/12 идеални части от жилищна сграда
построена върху държавна земя с признато право на строеж. ./л.131 от делото/.
Представен социален доклад
№ПР/Д-В/732-002/11.10.2019 г.на директора на Дирекция „Социално подпомагане“
Варна сочи, че процесният строеж по сведения на обитателите е собственост на
„Жилфонд“ при Община Варна и се намира на адрес - гр.///, ул.“///“ №/. Н Мживее
в жилището от приблизително 25 г., което е единствен дом за детето. Ж Ми детето
ползват самостоятелна стая, обзаведена с всички необходими мебели и уреди за
едно съвременно домакинство. Бабата и дядото на И ползват една от другите стаи,
а в третата е настанен вуйчото на детето – К. Посочено е, че всички помещения в
жилището се поддържат в отлична битова хигиена и са обзаведени с необходимите
уреди и мебели. Проучването на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“
Варна е установило, че за детето са осигурени грижи, адекватно съобразени с
ниската му възраст, като са създадени изключително благоприятни условия за
правилното му развитие, гарантиращи му трайна сигурна и безопасна среда.
Задоволени са адекватно базисните потребности на детето в условията, които са
му осигурени в дома, в който то се отглежда от своите родители и разширения
семеен кръг /л.145 от делото/.
Съгласно приложена към преписката
заповед на кмета на Община Варна №4794/25.11.2019 на основание §1 , ал.3 от ДР на ЗУТ е
делегирано правомощие на районните кметове да издават заповеди за премахване на
незаконни строежи от четвърта до шеста категория / л. 39 от преписката/.
Изложената фактическа
установеност налага следните правни изводи:
Оспорената заповед е постановена
от кмета на район „Младост „ при Община Варна на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно тази правна норма кметът на общината или упълномощено от него
длъжностно лице издава заповед за премахване на строежи от четвърта до шеста
категория, незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2, или на части от тях.
Цитираната по-горе кметска заповед № 4794/25.11.2019 г. сочи за прехвърляне на
правомощия по издаване на заповеди за
премахване на незаконни строежи на районните кметове . Разпоредбата на § 1 т.3
от ДР на ЗУТ допуска подобно делегиране на правомощия . Няма спор между
страните, че разпореденото за премахване строителство е пета категория строеж . Неговото местонахождение е
в гр. Варна. В обобщение атакуваната по съдебен ред заповед изхожда от
материално и териториално компетентен административен орган, както и по степен
.
Издадената заповед е постановена
в изискуемата писмена форма като съдържа подробно изложение на установените
юридически факти и приложимата правна уредба. В разпоредителната част на акта
достатъчно ясно е посочен не само субекта на правното задължение, но и предмета
на заповедта като строежът , който следва да се премахне, е индивидуализиран по
вид, площ и местонахождение. В контекста на изложеното съдът счита, че са
спазени изискванията за форма на адм. акт.
При
изследване оплакването на М. за допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила съдът изследва предприетите процесуални действия в хода на адм. процес и тяхната
кореспонденция с разпоредбата на чл. 225, ал.2 от ЗУТ, съгласно която заповедта по ал. 1 се издава въз основа на констативен акт,
съставен от служителите по чл. 223, ал. 2.
Актът се връчва на заинтересуваните лица, които могат да подадат възражения в
7-дневен срок. Когато нарушителят е неизвестен, копия от констативния акт и от
заповедта се поставят на строежа и на определените за това места в сградата на
общината, района или кметството.
В конкретния случай издаването на
заповедта се предхожда от съставен
констативен акт , в който е указан срок за подаване на възражение 14 дни
вместо законоустановения срок от 7 дни ,
но това нарушение не е съществено , тъй като има за последица по-голяма
продължителност на времето за упражняване на процесуалното право на възражение
, а това благоприятства оспорващото лице.
М. е подал писмено възражение
срещу акта с доводи за нарушаване на негови основни човешки права , гарантирани
от ЕКПЧОС , но по това възражение няма произнасяне . В мотивите на заповедта се
посочва само, че М. е упражнил процесуалното право на възражение без да има
обсъждане на неговите оплаквания. Върху самото писмено възражение има поставена
резолюция за неоснователност без никаква обосновка. Подобен подход на
произнасяне без изложена аргументация за
неговата правилност следва се приравни на липса на произнасяне по писменото
възражение.
Ако административният орган беше
изследвал приложимостта на цитираните във възражението решения на Европейския
съд по правата на човека към събраните
сведения по случая , както и за съблюдаване на принципа за съразмерност по чл.
6 от АПК , би достигнал до различно правно разрешение на казуса , а това
предполага и съждение за допуснато съществено процесуално нарушение .
Според Върховния административен
съд в производства по премахване на незаконни строежи преценката за съответствие
на заповед за премахване с чл. 8 от ЕКПЧОС следва да бъде направена на
базата спазване на принципа за пропорционалност / съразмерност/ по чл. 6 от АПК , като основен принцип при
издаване на всеки административен акт /
решение № 11731/03.10.2018 г / .
В настоящия случай
административният орган не е извършил проверка за съответствие на взетото
решение за премахване с регламентацията на чл. 6 от АПК, което е довод за
съществено нарушаване на административнопроизводствените правила.
Ответникът е изследвал единствено
кореспонденция на установените факти с предписанието на чл.225а и чл.225 от ЗУТ. Няма спор между страните за отсъствие на издадено строително разрешение за
процесния строеж . Според правилото на чл. 225, ал. 2, т.2 от ЗУТ строеж или част от
него е незаконен, когато се извършва без одобрени инвестиционни проекти и/или
без разрешение за строеж /.
В констативния акт се съдържат
данни за изграждане на строежа през 1994 г. В подадената декларация по чл.14 от ЗМДТ И.М. декларира 1996 г. като
година на реализиране на строежа. Тези данни изключват приложимост на § 16,
ал.1 от ЗУТ.
В жалбата се твърди търпимост на
строежа на основание § 16, ал.2 от ДР на ЗУТ. Според цитираната правна норма незаконни строежи, започнати в периода 8 април 1987 г. - 30
юни 1998 г., но неузаконени до влизането в сила на този закон, не се премахват,
ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по
правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно
този закон, и ако са декларирани от
собствениците им пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г.
Според § 184 от посочения нормативен
акт строежи, извършени незаконно до влизане в сила
на този закон, могат да бъдат узаконени по искане на собственика, ако са
допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени,
или по действащите разпоредби. Производството
по узаконяване на строежите по ал. 1 започва по заявление от собственика до
органа, който е издал или е следвало да издаде разрешението за строеж, подадено
в 6-месечен срок от влизане в сила на този закон.
Новелата на § 127 от същия закон
гласи, че строежи, изградени до 31 март
2001 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по разпоредбите,
които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите
разпоредби съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване
или забрана за ползване. Строежи по § 184 от
преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на
Закона за устройство на територията (ДВ, бр. 65 от 2003 г.),
незаявени за узаконяване до влизането в сила на този закон, могат да бъдат
узаконени по искане на собственика, ако са били допустими по разпоредбите,
които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите
разпоредби съгласно този закон. Производството
по узаконяване на строежите по ал. 2 започва по заявление от собственика до
органа, който е издал или е следвало да издаде разрешението за строеж, подадено
в едногодишен срок от влизането в сила на този закон.
Въпреки дадено указание по
чл.171, ал.4 от АПК жалбоподателят не представи писмени доказателства ,
свидетелстващи за подадено заявление за
узаконяване по § 184 или §127 от ДР на ЗУТ , за подадена декларация по §
16, ал.2 от същия закон / л. 41 от делото /. При отсъствие на такива
доказателства се налага извод, че процесният строеж не е придобил статут на
търпим , след като не е проведена някоя от посочените по-горе процедури.
В
жалбата до съда М. релевира нарушаване на негови основни човешки права,
защитени от ЕКПЧ и по- специално правото на зачитане на жилището и на правото
на собственост. България е ратифицирала Конвенцията
със закон , обнародван в ДВ бр. 66/1992 г. и според разпоредбата на чл. 5, ал.4
от Конституцията на РБ този международен договор не само е част от
вътрешното право, но има предимство пред
норми от националното законодателство , които му противоречат.
На
следващо място, Република България като държава-членка на Европейския съюз е
обвързана от действащото законодателство на Общността, а съгласно чл. 6 от
Договора за Европейския съюз Съюзът
се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи. В
същата разпоредба е посочено, че Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в
Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г.,
адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа
сила като Договорите. Член 7 от Хартата на основните права на ЕС гласи, че
всеки има право на зачитане на неговия личен
и семеен живот, на негово жилище и тайната на неговите съобщения, а това
правило е идентично с разпоредбата на чл. 8 от КПЧОС , според която всеки има право на зачитане на неговия личен
и семеен живот, на неговото жилище и тайната на
неговата кореспонденция . Намесата
на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите,
предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на
националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите“.
При
проверка на заявеното оплакване за нарушаване на основни човешки права в
контекста по спазване принципа на съразмерност съдът съобрази, че
жалбоподателят е декларирал незаконно строителство още през 1998 г. и общината
е събирала дълги години местни данъци и местни такси за този имот от М. .
Неговото домакинство продължително време
е живяло в сградата. Същата следва да се счита за техен дом . В потвърждение на
този извод са решения на Европейския съд по правата на човека по делата Buckley v. the
United Kingdom, 25 септември 1996 г., § 54, Доклади за
решения и определения 1996-IV; Prokopovich v.
Russia, № 58255/00, §§ 36-39, ЕСПЧ 2004-XI (откъси); McCann v. the
United Kingdom, № 19009/04, § 46, ECHR 2008; Й и други срещу
България, № 25446/06, §§ 102-03, 24 април 2012 г.; и Winterstein and
Others v. France, № 27013/07, § 141, 17 октомври 2013 г.)
Заповедта за разрушаването на сградата
представлява намеса в правото им на неприкосновеност на този дом (вж., mutatis
mutandis, Ćosić v.
Croatia, № 28261/06, § 18, 15 януари 2009 г.; Й
и други, цитирано по-горе, § 104; и Winterstein
and Others, цитирано по-горе, § 143)
В решението от 21.04.2016 г. по
делото „И и Ч срещу България“ се
обективира разбиране на Европейския съд по правата на човека, че правото на
неприкосновеност на жилището по чл. 8 от Конвенцията засяга въпроси от
съществено значение за физическия и морален интегритет на лицето, поддържането
на взаимоотношения с другите и постоянното и сигурно място в общността,
осигуряването на баланс по тази разпоредба в случаите, когато намесата се
състои в отнемане на единственото жилище на лицето, е от различен порядък, като
се придава особено значение на степента на навлизане в личната сфера на
засегнатите . Следователно ако съответното лице оспори пропорционалността на
намесата въз основа на такива аргументи, съдилищата трябва да ги разгледат
внимателно и да предоставят адекватни мотиви във връзка с тях (вж. Й
и други, § 118 (iv) в края и Winterstein
and Others, § 148 (δ) в края, и двете цитирани
по-горе); намесата обикновено не може да
се счита за обоснована, само защото случаят попада в обхвата на правило,
формулирано по общ и абсолютен начин. Така само възможността за
осъществяване на съдебен контрол върху административното решение, от което
произтича отнемане на жилището, не е достатъчна; засегнатото лице трябва да
може да оспори това решение с мотива, че то е непропорционално с оглед на
неговите лични обстоятелства (вж. McCann,
§§ 51-55; Ćosić,
§§ 21-23; и Kay and Others, §
69-74, всички цитирани по-горе). Не може балансът между правата на тези, които рискуват да им бъде
отнето жилището им, и обществения интерес да се осигури ефективното прилагане
на строителните регулации може като правило да бъде постигнат чрез абсолютно
правило, което не позволява никакви изключения .
Съдът в същото решение задава и
критерии за оценката на необходимостта от намесата в случаи, касаещи отнемането
на нечие жилище в полза на обществения интерес, включва не само въпроси по
същество, но и процедурен въпрос: дали процесът на вземане на решения осигурява
дължимото зачитане на интересите, защитени по силата на чл. 8 от Конвенцията
(вж. Connors, § 83; McCann, §
49; Kay and Others, §
67; Kryvitska and Kryvitskyy, §
44; и Й и други, § 118 (iii), всички
цитирани по-горе). Тъй като отнеманто на жилището е най-крайната форма на
намеса в правото на неприкосновеност на жилището, всяко лице, изправено пред
този риск – независимо дали принадлежи към уязвима група или не – по принцип
трябва да има възможност пропорционалността на мярката да бъде разгледана от
независим съд в светлината на приложимите принципи по този член (вж., наред с
други решения, McCann, §
50; Ćosić, §
22; Zehentner, §
59; Kay and Others, §
68; Buckland, § 65; и Rousk, §
137, всички цитирани по-горе). Факторите, които биха могли да бъдат от значение
в това отношение, когато става въпрос за незаконно строителство, са дали
жилището е изградено незаконно, дали въпросните лица са го направили
съзнателно, какво е естеството и степента на въпросната незаконност, какво е
точното естество на интереса, който трябва да бъде защитен чрез разрушаването,
и дали за лицата, засегнати от разрушаването, е на разположение подходящо
алтернативно настаняване (вж. Chapman,
цитирано по-горе, §§ 102-04). Друг фактор може да бъде дали има по-леки начини
за справяне със случая; списъкът не е изчерпателен.
При съотнасяне на посочените
показатели към настоящия казус се установява съзнателно извършено незаконно
строителство без издадени строителни книжа , но въпреки това е декларирано пред
органите на местна власт за облагане с местни данъци и такси , които са били
заплащани. Ползването на постройката е за задоволяване на жилищни нужди. Общинската
администрация твърде дълго е бездействала по предприемане мерки за премахване
на строежа , включително и сезиране на
ДНСК с оглед правомощията на тази дирекция при предходни редакции на ЗУТ. Нито
в мотивите на заповедта , нито към адм. преписка се представят доказателства за
естеството на интереса , който трябва да бъде защитен чрез разрушаване на процесния строеж. В
заповедта няма информация за какви обществени нужди е отредена земята, върху
която е реализиран строежа , няма твърдение за спешна нужда от изпълнение на
обществени нужди. Жалбоподателят е адресно регистриран адреса на строежа още от 01.01.1980 г., неговата съпруга от 12.09.1994 г.,а
двете им деца – от раждането . Всички са живяли другаде само за периода от
11.04.2007 г. до 05.01.2010 г. Общината е позволила продължителното обитаване
на незаконния строеж, създавайки по този начин усещане за дом на живущите .
Извършената от общинската администрация адресна регистрация на административния
адрес на строежа е обусловила създаването на силни връзки с незаконно
построеното жилище за домакинството на М. и изграждане на личен и семеен живот
в незаконната постройка.
Процесната постройка се обитава от 7 души според социалния доклад, 6 от
които са адресно регистрирани на адреса . Сред тях има и малолетно дете ,
родено през 2019 г. Безспорен факт е липса на друг имот за живеене на
обитателите на строежа и ако същия се премахне , те ще останат без дом . Към
датата на издаване на разпореждането за премахване на строежа, както и до
приключване на устните състезания по делото ответникът не ангажира
доказателства за включване на М. или неговата дъщеря в картотеката на нуждаещи
се лица от общинско жилище, а единствено за
отложено произнасяне на общинската комисия до изясняване собствеността
на строежа. Обитателите на строежа са лица в неравностойно положение с оглед ромския
им произход. За всички тях няма друга
алтернатива за настаняване. Събраните
доказателства за материално положение на домакинството на М. опровергават достоверност на твърдението в
писмените бележки на ответника , че „…лицата…имат достатъчно възможности, при
желание от тяхна страна да си осигурят законно жилище“. От събраните
доказателства по делото е видно , че И.М. получава месечен доход в размер на
510 лв., а годишните доходи на семейството му са в размер на 5 000 лв.
Съпругата му е безработна . Дъщеря им Ж
Ме декларирала годишните доходи в размер
на 1 286 лв. Съгласно справка от Национален статистически институт относно
годишните данни за разходи на домакинства за 2018 г. за едно домакинство е
12 771 лв., средно на едно лице - 5 710 лв. Сравнението на тези
показатели с доходите на М. навеждат на умозаключение , че общият им сбор е
почти два пъти по-малък от необходимите за издръжка на едно домакинство,
съгласно данните на Националния статистически институт, поради което няма как
да осигурят/закупят/наемат жилище. Този
извод не се разколебава и от представения нотариален акт №9/15.01.2001 г./л.131
от делото/, сперед който М М., Н М., А М., И.М., Г М, даряват на майка си – М Н,наследствените
си 5/12 идеални части от жилищна сграда построена върху държавна земя с
признато право на строеж. Всеки от дарителите притежава по 1/12 идеални части,
включително и жалбоподателя, като от нотариалния акт не става ясно каква е
площта на жилищната сграда. В нотариалния акт е посочена площта на парцела –
314 кв.м., а по скица 180 кв.м. Действително жалбоподателят преди близо 18 г. е
притежавал имот – идеални части от жилищна сграда, съответно върху учредено
право на строеж, то 1/12 идеални части от 314 кв.м./площта на парцела/, то
неговият дял е в размер на 26.17 кв.м., което по никакъв начин не отговаря на
изискванията на ЗУТ за изграждане на жилище, съответно не могат да бъдат
задоволени жилищните нужди на семейството. Площта на парцела по скица е 180
кв.м., която площ от 180 кв.м. също не може да покрие изискванията за
изграждане на жилище по ЗУТ, а още по-абсурдно е от дарените от жалбоподателя
1/12 идеални части да бъдат задоволени жилищните нужди на семейството.
Премахването на единственото
жилище за жалбоподателя и неговото домакинство е непропорционална мярка съобразно
изискванията на принципа на съразмерност /пропорционалност/ по чл.6 от АПК , а
подобно нарушение означава и неспазване на чл. 8 , §1 от ЕКПЧ . При тези пороци
на заповедта същата подлежи на отмяна по съдебен ред поради правната й
характеристика на унищожаем индивидуален административен акт.
С оглед изхода на правния спор по делото съдът не
следва да присъжда съдебно-деловодни разноски на жалбоподателя , тъй като не е
сезиран с подобно искане .
Мотивиран от изложените
съображения Административен съд – Варна
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на И.Ж.М. с ЕГН **********
и съдебен адрес *** заповед № 110/05.04.2019 г., на кмета на район „Младост“
при Община Варна, с която на основание чл.225а от ЗУТ е разпоредено премахване
на незаконен строеж – едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 50 кв.м.
и тоалет със застроена площ от 3 кв.м., находящ се в поземлен имот с
идентификатор 10135.3517.34 по КК на гр.Варна.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен
срок от неговото съобщаване на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: