Р Е Ш Е Н И Е №260314
05.10.2020 г., гр.
Пловдив
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети юли две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Г. ГЕТОВ
при
секретаря Христина Близнакова, като разгледа докладваното от съдията АНД № 7225/2019 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от „Дентален
Център Д-р Станков“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Пловдив, ул. „Петко Д. Петков“ № 23, ет. 3, представлявано от М.В.П.-С.,
ЕГН: ********** против Наказателно
постановление № 430933-F467888/22.04.2019 г., издадено от Ж.Н.М. – ***в ***, с
което на основание чл. 185, ал. 1 от Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС) на жалбоподателя е наложена „имуществена
санкция“ в размер на 700 (седемстотин)
лева за нарушение по чл. 3, ал. 1 от Наредба № Н-18 от
13.12.2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите
в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и
изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин във връзка с чл. 118, ал. 1 от ЗДДС.
В жалбата се навеждат бланкетни доводи за
незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното наказателно постановление
(НП) и се моли за неговата отмяна. В съдебно заседание жалбоподателят се
представлява от адв. К., която поддържа жалбата. Пледира извършването на
вмененото в тежест на дружеството нарушение да не е доказано, а правните си
изводи административнонаказващият орган (АНО) да е изградил при неправилно
установена фактическа обстановка и след непълна и едностранно извършена
проверка, при която безкритично да са кредитирани твърденията на недоволен от
предоставената от жалбоподателя услуга клиент. Претендират се сторените по
делото разноски.
Въззиваемата страна се
представлява от главен юрисконсулт М. Д., която оспорва жалбата и поддържа
наказателното постановление. Предлага да не бъдат кредитирани ангажираните от
жалбоподателя писмени доказателства, както и показанията на свид.
В.. Възраженията на жалбоподателя квалифицира като противоречащи на човешката
логика, поради което моли да не бъдат уважавани. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от „Дентален
Център Д-р Станков“ ООД, спрямо което юридическо лице е наложена имуществената
санкция, следователно от лице с надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от
наказателното постановление е връчен на жалбоподателя на 28.10.2019 г.,
установено от разписка за връчване на препис от НП, а жалбата е подадена на
31.10.2019 г. (пред Районен съд – Пловдив и препратена за окомплектоване на
административнонаказващия орган), поради което седемдневният срок по чл. 59,
ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна,
поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по
следните съображения:
От фактическа
страна съдът приема за установено следното:
На 11.01.2019 г. Е.Г.В. подала заявление пред органите
на НАП, в което твърдяла, че жалбоподателят „Дентален
Център Д-р Станков“ ООД не бил издал фискални касови бележки по извършени
плащания за провеждано лечение на дъщерята на заявителката, включително и на
дата 20.11.2017 г.
На 11.01.2019 г. свид. Т.В.Й.
– *** в ***АП, извършил проверка в денталния център,
стопанисван от жалбоподателя и находящ се на адрес гр. Пловдив, ул. „Петко Д.
Петков“ № 23, ет. 3. В обекта било установено 1 брой въведено в експлоатация и
работещо фискално устройство с ИН на ФУ ED 224116 и ИН на ФП 44266985. При
проверката била разпечатана контролна лента на електронен носител (КЛЕН) от
фискалното устройство за 20.11.2017 г., в която не била регистрирана продажба
на стойност 700 лева за посочената дата. Проверката била обективирана
в протокол с № 0223770.
В денталния център,
стопанисван от жалбоподателя, било провеждано ортодонтско
лечение на пациента Е. В. още от 2017 г. Същото било прекратено преди да е
приключило съгласно предварителния план за лечение по искане на Е.Г.В., която
била майка на пациента. В действителност на 20.11.2017 г. не било извършвано
плащане на сумата от 700 лева за лечението на Е. В. в полза на жалбоподателя.
Лечението било заплатено на 07.03.2019 г. от свид. Г.Р.С.
– *** на пациента Е. В., с платежно нареждане № 006P906657EY/07.03.2019
г.
На 22.01.2019 г. свид. Й.
съставил акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с бл. № F467888
против дружеството жалбоподател, в присъствието на неговия управител и на
свидетел. На управителя бил връчен препис от акта срещу разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено и обжалваното в
настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид.
Т.В.Й. в частта им, в която той възпроизвежда свои непосредствени възприятия
като очевидец. От показанията на свид. Й. се
установяват датата и мястото на извършената проверка, както и че в хода на
същата след разпечатване на КЛЕН за дата 20.11.2017 г. от въведеното в
експлоатация и работещо в обекта фискално устройство било установено, че не е
регистрирана продажба в размер на 700 лева. В тази им част показанията на
свидетеля изцяло се подкрепят от събраните писмени доказателства, поради което се
ползват с доверие от съда. От показанията на същия свидетел се изяснява и че
проверката е била инициирана по повод сезиране от лицето Е. В. за неиздаване на
фискална касова бележка от жалбоподателя. В останалата им част показанията на свид. Й. са производни, като той възпроизвежда съобщените
му твърдения на Е.Г.В.. Следователно от показанията единствено се установява,
че последната действително е направила тези твърдения пред свид.
Й., но не и тяхното съответствие с обективната действителност.
Дава се вяра и на показанията на свид.
Г.Р.С.. От тях се установява, че пациентката Е. В. е негова дъщеря и тя е
провеждала ортодонтско лечение при жалбоподателя „Дентален Център Д-р Станков“ ООД. Изяснява се и че това
лечение е било прекратено преди неговия край по искане на майката на детето. На
следващо място се установява, че лечението е платено от свид.
С. през месец март 2019 г., когато той е заплатил по банков път сумата от
2 100 лева. Свидетелят пояснява още, че преди това не е извършвал плащания
както той, така и Е.Г.В. – майка на детето Е. В., както и че е имал уговорка с
лекуващия лекар да заплати лечението след неговото приключване. Показанията на свид. С. се кредитират, тъй като се подкрепят от писмените
доказателства по делото, които служат за тяхната проверка и са обективен
източник на доказателствена информация. В показанията
си свидетелят възпроизвежда обстоятелства, които е възприел като очевидец.
Показанията му са подробни, последователни и намират подкрепа и в показанията
на свид. В..
От показанията на свид. А. П.
В. се установяват реквизитите, начина и момента на попълване на бланката на
изготвяните планове за лечение на пациенти на денталния
център. Изяснява се и че свидетелката си спомня конкретния случай с лечението
на пациента Е. В., тъй като е станала свидетел на разправия, при която е
участвала нейната майка, както и че последната - Е.Г.В., не е извършвала
плащания във връзка с лечението. Обстоятелството, че свид.
В. е служител на дружеството жалбоподател, не е основание да се отрече
доказателствената стойност на нейните показания, тъй като тя е допустим
свидетел съгласно процесуалния закон. Предубедеността на свидетеля не е
обстоятелство, което да се предполага a priori, а следва да бъде установено във
всеки конкретен случай при оценката на достоверността на свидетелските
показания. Да се приеме, че свидетелят е предубеден единствено поради връзката
си със страна по делото, би означавало съдът преди да е изслушал показанията на
един допустим свидетел, вече да е формирал становище по тяхната доказателствена стойност. Напротив – предубедеността се
доказва, като се установи, че твърденията на свидетеля не отговарят на
обективната действителност. Досежно показанията на свид.
В. такова обстоятелство не беше установено. Показанията на свидетелката са
изключително подробни, в тях тя възпроизвежда и конкретни случки, което затвърждава извода, че има преки и ясни спомени за
съобщеното. Показанията ѝ се подкрепят и от тези на свид.
С..
От протокол за извършена проверка № 0223770/11.01.2019
г. се изяснява, че на посочената дата свид. Й. е
участвал в извършването на проверка на дружеството жалбоподател „Дентален Център Д-р Станков“ ООД.
От платежно нареждане № 006P906657EY от
07.03.2019 г. (лист 43 от делото) се установява, че свид.
Г.Р.С. е заплатил сумата от 2 100 лева в полза на жалбоподателя „Дентален Център Д-р Станков“ ООД и с основание за извършеното
плащане – „ортодонтско лечение на Е. В.“ на дата
07.03.2019 г.
От декларация за отказ от лечение от 04.09.2018 г.
(лист 40 от делото) се изяснява, че на пациента Е. В. е било провеждано ортодонтско лечение в „Дентален
Център Д-р Станков“ ООД, което е било прекратено по искане на Е. В..
От контролна лента на електронен носител за дата
20.11.2017 г. от фискално устройство с ИН на ФУ ED 224116 и ИН на ФП 44266985 (лист
59-61 от делото) се установява, че на 20.11.2017 г. няма регистрирана продажба
чрез издадена фискална касова бележка от ФУ на стойност 700 лева.
От
Заповед № ЗЦУ-ОПР-17/17.05.2018 г. на Изпълнителния директор на НАП се
установява, че процесните АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени
лица, действали в рамките на своята материална и териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
При съставянето на АУАН и издаването на НП не са
допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита и
представляващи основания за отмяна на НП. При съставянето на АУАН са изпълнени
изискванията по чл. 42 от ЗАНН относно задължителното му съдържание. Актът е
съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
представител на нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния
срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП. Същото отговаря на
задължителните изисквания към съдържанието на този вид актове съгласно чл. 57
от ЗАНН, издадено е от материално и териториално компетентен орган. Съдът
намери и че е налице съответствие между установените факти и правни изводи в
АУАН и в НП.
Макар да не са допуснати съществени процесуални
нарушения, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното наказателно
постановление е необосновано. При издаването му административнонаказващият
орган е допуснал грешка при формиране на фактическите си изводи, резултат от
изопачаване значението на едни доказателствени материали (заявлението и писмени
обяснения от Е. В.) и игнориране на други (платежно нареждане за извършено
плащане по фактура № 393/30.03.2018 г. от свид. С.),
което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Така
допуснатият порок обуславя отмяна на обжалваното наказателно постановление.
В административнонаказателния процес доказателствената
тежест се носи изцяло от наказващия орган, който при условията на пълно и
главно доказване трябва да установи извършването на нарушението с всички
обективни признаци от състава му, както и авторството на деянието. Тъй като в
процесната хипотеза АНО не е изпълнил тази задача, то отговорността на
жалбоподателя е ангажирана въз основа на предположения, което също определя
основание за отмяна на НП.
На първо място по делото не е спорно, че на дата
20.11.2017 г. жалбоподателят „Дентален Център Д-р
Станков“ ООД не е регистрирал продажба в размер на 700 лева чрез издаването на
фискална касова бележка от въведеното в експлоатация и работещо в обекта
фискално устройство с ИН на ФУ ED 224116 и ИН на ФП 44266985. Този факт се установява и
от приложената от лист 59 до лист 61 от делото КЛЕН от процесното фискално
устройство. Това обаче не е достатъчно за доказване на извършването на
нарушението, тъй като спорът по делото се концентрира около обстоятелство дали
на посочената дата въобще е имало извършена продажба от дружеството жалбоподател.
Както беше изяснено, доказателствената тежест за това обстоятелство се носи
изцяло от административнонаказващия орган. В тази връзка по делото не е
ангажирано нито едно пряко доказателство за извършено плащане на сумата от 700
лева на дата 20.11.2017 г. в полза на „Дентален
Център Д-р Станков“ ООД. Показанията на свид. Й. не
представляват такова пряко доказателство, тъй като същият не е очевидец на
събитията от интересуващата делото дата – 20.11.2017 г. Съдът изрично
подчертава, че показанията на Й. в частта им, в която възпроизвежда твърденията
на Е. В., са производни – свидетелят единствено изяснява какво му е било
съобщено от трето лице. Това не им придава различна доказателствена
стойност от тази, с която се ползват производните доказателства. За същите,
макар да са допустими в процеса, съдът обръща внимание, че съдебната практика
трайно е изяснила, че не могат да се използват за подмяна на първични
доказателства, а за тяхната проверка. Провеждането на доказването изцяло с
косвени доказателства също е допустимо, но за постигането на пълно доказване на
главния факт е необходимо косвените доказателства да образуват такава
съвкупност, която да води до единствен възможен извод деянието да е извършено
така, както е описано в НП, като се изключва всяко друго предположение. В
процесната хипотеза този стандарт на доказване не е изпълнен от АНО предвид
проведеното насрещно доказване от жалбоподателя – с представените фактура №
393/30.03.2018 г. /лист 42 от делото/, платежно нареждане /лист 43 от делото/ и
извлечение от банкова сметка /***/ по достатъчно убедителен начин е разколебана
тезата на наказващия орган, като е доказано, че плащането за извършеното ортодонтско лечение е извършено от свид.
С. на различна дата от посочената в НП.
На следващо място писмените обяснения на Е.Г.В., както
и заявлението ѝ до ТД на НАП, с което е сезирала наказващия орган, също
не представляват пряко доказателство за спорното по делото обстоятелство на
извършено плащане на 20.11.2017 г. в размер на 700 лева в полза на
жалбоподателя. Посочените писмени материали представляват свидетелски показания
в писмена форма. Те не са годно доказателствено средство за възпроизвеждане на
доказателства в процеса и са процесуално недопустими, поради което съдът ги изключва
от доказателствената съвкупност. В този смисъл е и трайната съдебна практика –
така Решение № 10222 от 03.10.2016 г. по адм. д. № 2188/2015 на ВАС; Решение № 4377 от 14.05.2004 г. по адм. д. №
2344/2004 г. на ВАС; Решение № 1542
от 02.07.2018 г. по к.а.н.д. № 1418/2018 г. на XXVI състав на Административен
съд – Пловдив; Решение № 886 от
23.04.2018 г. по к.а.н.д. № 485/2018 г. на XIX състав на Административен съд –
Пловдив; Решение № 572 от 17.03.2016
г. по адм. д. № 2826/2015 г. на Административен съд –
Пловдив.
Досежно представения план за лечение на Е. В. съдът
намира, че същият сам по себе си не доказва факт на извършено на дата
20.11.2017 г. плащане в размер на 700 лева. В плана е изготвена схема, за която
съобщи и свид. В. в показанията си, но същата
подробно разясни и в кой момент какви данни се вписват, както и че планът не
представлява разходооправдателния документ в случаите,
когато плащане бъде извършено след приключването на отделния етап от лечението.
В тази връзка следва да се има предвид, че релевантното обстоятелство по делото
е датата на извършеното плащане, но в графата „платена на“ от част „Начин на
плащане“ всъщност няма вписана никаква дата. Следователно дори и да бъде
възприета тезата на АНО, то отново остава напълно недоказано плащането да е
извършено именно на 20.11.2017 г. Действително в първата графа е вписана датата
20.11.2017 г., но и самата графа тук е именувана „дата“. Независимо от нея има
и самостоятелна графа „платена на“. След като има две отделни графи, в които да
се попълват два пъти дати, това ясно показва, че вписаната дата в първата графа
„дата“ може да бъде различна от датата на плащането, тъй като последната се
отбелязва в друго поле – графата „платена на“. Предвид липсата на вписана дата
в колоната „платена на“ от частта „Начин на плащане“, то изводът да има
извършено плащане на 20.11.2017 г. се явява необоснован. Посочената дата в
първата колона, която също е именувана „дата“, както и свид.
В. изясни, се свързва не с осъществяването на самото плащане, а с настъпването
на събитието, което поражда основанието за плащане – в случая завършването на
етап от лечението на пациента. Така на 20.11.2017 г. е настъпило основанието за
плащане на сумата от 700 лева, но самият план за лечение не съдържа доказателство
за датата, на която е извършено самото плащане.
Следва да се има предвид, че доказателствената
стойност на процесния план за лечение и установените
от него обстоятелства вече са били предмет на изследване и в практиката на
касационната инстанция, но досежно доказаността на
останалите две плащания, които АНО поддържа да са удостоверени в този документ.
В Решение № 955 от 09.06.2020 г. по
к.а.н.д. № 655/2020 г. и Решение №
1571 от 20.08.2020 г. по к.а.н.д. № 1333/2020 г. Административен съд –
Пловдив е приел, че представеният план за лечение не доказва по категоричен
начин да са извършени плащанията, които са били предмет на изследване във всяко
от двете производства. По отношение на интересуващата настоящото производство
дата – 20.11.2017 г., не се установяват никакви други, различни обстоятелства,
които да налагат извод, че планът за лечение доказва по необходимия категоричен
начин извършено плащане. Настоящият съдебен състав изцяло споделя практиката на
касационната инстанция по идентични казуси и намира, че не се установяват
обстоятелства, налагащи законът да бъде тълкуван по различен начин в настоящото
производство.
На следващо място в резултат от проведеното насрещно
доказване от страна на жалбоподателя обективната истина по делото е разкрита.
От представените и приети като писмени доказателства фактура № 393/30.03.2018
г. /лист 42 от делото/, платежно нареждане /лист 43 от делото/ и извлечение от
банкова сметка /***/ по категоричен начин се установяват датата, размерът на
извършеното плащане, страните по него, както и основанието му, а именно на
07.03.2019 г. свид. Г.Р.С. е платил на жалбоподателя
„Дентален Център Д-р Станков“ ООД сумата от
2 100 лева, представляваща цената на проведеното ортодонтско
лечение на пациента Е. В.. Съдът обръща внимание, че платежното нареждане с №
006P906657EY от
07.03.2019 г. и извлечението от банкова сметка ***, съставени независимо от
санкционираното дружество, както и от свид. С.. Касае
се за документи, съставени от служител на търговска банка, който е действал в
кръга на функциите си и при изпълнение на служебните си задължение.
Следователно и двата документа са официални и свидетелстващи, ползващи се с
материална доказателствена сила за удостоверените в
тях обстоятелства. По тези съображения съдът приема за категорично доказан по
делото факт, че плащането за частта от проведеното лечение на пациента Е. В. е
извършено на дата 07.03.2019 г. и от страна на свид. С..
Така досежно спорния по делото въпрос за заплащане на
лечението на детето Е. В. в полза на жалбоподателя „Дентален
Център Д-р Станков“ ООД, което лечение съобразно реално проведената част от
него се установява да е на стойност 2 100 лева, от една страна се доказва
по категоричен начин плащането да е извършено по банков път на 07.03.2019 г. От
друга страна АНО поддържа да е имало и друго плащане на същата услуга и в полза
на същото лице, но извършено от Е.Г.В.. Този довод се поддържа въз основа на процесния план за лечение от 16.08.2017 г., за който обаче
по делото се доказа, че не установява по категоричен и несъмнен начин факта на
извършено плащане. При така противостоящите си доказателства съдът дава вяра на
първата разгледана група, включваща процесните платежно нареждане, извлечение от
банкова сметка ***. Следователно изводът на АНО на 20.11.2017 г. да е било
извършено плащане в размер на 700 лева от Е.Г.В. остана недоказан по делото,
поради което жалбоподателят необосновано е санкциониран за деянието, описано в
НП. Административнонаказващият орган не оспорва факта на извършеното плащане в
размер на 2 100 лева от страна на свид. С. в
полза на жалбоподателя. Твърди обаче, че това плащане е извършено единствено с
цел да се избегне понасянето на отговорност от дружеството жалбоподател.
Конкретни доказателства не се сочат, а процесуалният представител на
въззиваемата страна изрично сочи, че аргументите си черпи от житейска и
„човешка логика“. Съдът обръща внимание, че формира правните си изводи въз
основа на събраните по делото доказателства и установени от тях факти.
Житейската логика почива на определени опитни правила, но това не означава, че
във всяка една ситуация всяко административнонаказателно отговорно лице би
реагирало по един и същи начин. Противното би обезсмислило дейността по
доказване в процеса, която има за цел да установи какво действително се е
случило в конкретната ситуация, а не какво
обичайно се случва в други сходни
случаи. Правосъдие, водено от житейска логика, би почивало на предположения, а
не на конкретни факти. Още повече, че в случая настоящият състав не намира, че
доводът на въззиваемата страна е подкрепен с особено силна житейска логика.
Неясно остава защо физическото лице свид. С. да
извършва недължимо /повторно плащане/ в полза на юридическото лице, за да
избегне последното понасянето на административнонаказателна
отговорност, като в този случай вредата остава изцяло в тежест на имуществото
на физическото лице, което е обедняло с 2 100 лева, за да ги спести на
едно чуждо му търговско дружество. Действително сочи се, че сестрата на свид. С. била служител на „Дентален
Център Д-р Станков“ ООД, но не се установява тя да е управител, съдружник или
по друг начин нейната имуществена сфера да е засегната, а същата да е
единствено един от служителите в дружеството. Макар да се установява някаква опосредена връзка, същата съдът намира за крайно
недостатъчна да се отрече доказателствената стойност на категорично доказания
факт на извършеното плащане от свид. С. и да бъдат
кредитирани предположенията на АНО, почиващи единствено на тази родствена
връзка. По тези съображения възражението на АНО остана недоказано по делото.
Същото се приема единствено за предположение. Усилията, вложени в изграждането
на версии, изводими от родствените връзки между лицата, би било по-ползотворно
да бъдат насочени към доказването на твърдяното за извършено плащане в полза на
жалбоподателя от Е. В..
Съдът обаче се съгласява със становищата и на двете
страни, че по делото се наблюдават предпроцесуални
влошени отношения между родителните на пациентката Е. В., които са свързани със
съвсем друг кръг техни правни интереси – лични и семейни. Тези обстоятелства
затрудняват разкриването на обективната истина и конкретната мотивация зад
действията на посочените лица. Последиците обаче не следва да бъдат
преразпределяни в тежест на дружеството жалбоподател, което е външно за спора
между свид. С. и Е.Г.В.. Именно поради това съдът
изгражда правните си изводи единствено от доказателствата по делото, от които
вмененото на жалбоподателя нарушение не се доказа по категоричен начин.
Настоящият състав намира за напълно процесуално недопустим подходът обективната
истина, установена единствено от доказателствата по делото, да се подменя от
теории и предположения, изградени на „човешка логика“. Доколкото въззиваемата
страна намесва тези предпроцесуални отношения в
настоящия административнонаказателен спор, то съдът
счита, че относимо би било и обстоятелството, че към момента на подаване на
жалбата в ТД на НАП Е.Г.В. вече се е намирала във влошени отношения не само със
свид. С., но и с жалбоподателя, тъй като самоволно е
прекъснала лечението, твърдейки, че не е доволна от същото – установено от
декларация за отказ от лечение и от показанията на свид.
В..
В заключение настоящият съдебен състав приема, че не
са налице основания в конкретния казус материалният закон да бъде приложен по
различен начин спрямо други напълно идентични случаи, по които е формирана
съдебна практика на касационната инстанция - Решение № 955 от 09.06.2020 г. по к.а.н.д. № 655/2020 г. на
Административен съд – Пловдив и Решение
№ 1571 от 20.08.2020 г. по к.а.н.д. № 1333/2020 г. на Административен съд –
Пловдив. Двете решения почиват на същите изходни факти, но разглеждат
твърдените за извършени други две плащания, които АНО извежда от плана за
лечение. Съдът извърши самостоятелна оценка на доказателствата. В резултат
стигна до изложените по-горе правни изводи. По настоящото дело не се
представиха и различни доказателства, които да обосноват извод, че макар вече
да е разрешено с влязъл в сила съдебен акт да не са извършвани плащания от по
700 лева на другите две посочени в плана за лечение дати, то конкретно на
20.11.2017 г. все пак такова плащане да е било извършено. Следователно касае се
за същите факти и тълкуване на съдържанието на един и същи документ.
По гореизложените съображения съдът намери обжалваното
наказателно постановление за необосновано и като такова, то трябва да бъде
отменено.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН
страните имат право на разноски в процеса. Присъждането на такива са поискали и
двете страни, но с оглед изхода на делото разноски се дължат единствено на
жалбоподателя. Последният е направил искане за овъзмездяване
на сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. По
делото е доказано извършването на разноски от жалбоподателя в пълния претендиран размер, като в договора за правна защита и
съдействие, приложен на лист 5 от делото, надлежно е удостоверено, че
адвокатското възнаграждение е платено в брой. По делото не е направено
възражение по чл. 63, ал. 4 от ЗАНН относно размера на заплатеното от
жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Независимо от това съдът съобрази и че
са проведени няколко открити съдебни заседания, извършени са множество
следствени действия, като са разпитани трима свидетели и са събрани писмени
доказателства както поради проявена активност от жалбоподателя, така и във
връзка с отговор по направени оспорвания от наказващия орган. Това мотивира
съда да приеме искането на жалбоподателя за присъждането на разноски за
основателно и то следва да бъде уважено в пълния си заявен размер.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази
на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните
такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят
на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения
акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби на АПК „поемане на разноски
от административен орган“ означава поемане на разноските от юридическото лице,
в структурата на което е административният орган. Следователно в случая
разноските следва да бъдат възложени върху това юридическо лице, от което е
част административнонаказващият орган, а това е Националната агенция за
приходите.
Така мотивиран и на основание
чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 430933-F467888/22.04.2019
г., издадено от Ж.Н.М. – *** в ***, с което на „ДЕНТАЛЕН ЦЕНТЪР Д-Р СТАНКОВ“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
„Петко Д. Петков“ № 23, ет. 3, представлявано от М.В.П.-С., ЕГН: ********** на
основание чл. 185, ал. 1 от Закона за данък върху добавената стойност е наложена
„имуществена санкция“ в размер на 700 (седемстотин) лева за нарушение по
чл. 3, ал. 1 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. за
регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските
обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата,
които извършват продажби чрез електронен магазин във връзка с чл. 118, ал. 1 от Закона за данък върху добавената
стойност.
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНА
АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ да заплати на „ДЕНТАЛЕН
ЦЕНТЪР Д-Р СТАНКОВ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Пловдив, ул. „Петко Д. Петков“ № 23, ет. 3, представлявано от М.В.П.-С.,
ЕГН: ********** сумата от 400 (четиристотин)
лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния
кодекс пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала, ХБ