Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………/……………..., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Варна, ХХV състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети януари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
при участието на секретаря ВИРЖИНИЯ МИЛАНОВА и прокурора при Окръжна
прокуратура – Варна АЛЕКСАНДЪР АТАНАСОВ, разгледа докладваното от съдия Таня
Димитрова административно дело № 3375/2019 г. по описа на АдмС-Варна, като за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл. 203, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба на Г.Н.Я. с ЕГН **********
***, подадена чрез адв. Й.А., с която е предявен иск срещу Областна дирекция (ОД)
на МВР Варна за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди в размер на 360 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата,
които имуществени вреди се състоят в заплатеното адвокатско възнаграждение във
връзка с обжалването на Наказателно постановление № 10-10372/08.08.2003 г.,
издадено от Началник Група към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна, отменено
с Решение № 2027 от 11.11.2019 г. по АНД № 3386/2019 по описа на Районен съд –
Варна.
Ищецът твърди, че във
връзка с обжалване на посоченото наказателно постановление пред ВРС, с което му
е наложена глоба, наказаното лице е ангажирало правна помощ, като въз основа на
договор за правна помощ и съдействие (приложен към исковата молба) е договорено
и заплатено на 04.11.2019 г. възнаграждение на адвоката в размер на 360 лв.,
което представлява имуществената му вреда. Излагат се подробни доводи за
наличието на материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на
ответника на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, позовавайки се на ЗОДОВ, на
Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. ВАС и
Тълкувателно решение № 2 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Претендира се
присъждане на разноски за настоящото производство.
В хода по същество на делото, процесуалният
представител на ищеца поддържа доводите и исканията, направени с исковата
молба.
Ответникът – ОД на МВР Варна, представляван от гл.
юрисконсулт Г.Г поддържа становище за неоснователност и недоказаност на
исковата претенция и прави искане за оставянето без уважение на предявения иск.
Поддържа се, че наказателното постановление е отменено поради изтекла давност и
е неприложим редът за обезщетяване по ЗОДОВ, тъй като възражението за изтекла
давност следва да се направи пред органа, издал санкционния акт, а не да се
прибягва до подаване на жалба до съда. Изтъква се, че отмяната на наказателното
постановление в случая поради изтекла давност не го прави незаконосъобразен
акт.
Участващият по делото
прокурор при Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на
иска. Акцентира се, че ако въпросът за давността е бил разгледан към момента на
издаване на наказателното постановление, е можело да се разреши по друг начин,
предвид съдебната практика до издаване на Тълкувателно постановление № 1 от
27.02.2015 г. на ВАС и ВКС. Според прокурора това е станало изцяло по вина на
ищеца, тъй като не му е било връчено наказателното постановление в един дълъг,
продължителен период от време.
Административният съд като взе
предвид становищата на страните и след преценка на събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
С Наказателно постановление № 10-10372/08.08.2003
г., издадено от Началник Група към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна, на Г.Н.Я.
с ЕГН ********** са наложени шест наказания както следва: на основание чл. 175,
ал. 1, т. 4 от ЗДвП – глоба в размер на 100 лв. и лишаване от права да
управлява МПС за 4 месеца; на основание чл. 183, ал. 2, т. 2 от ЗДвП – глоба в размер
на 20 лв.; на основание чл. 183, ал. 1, т. 1 от ЗДвП – глоба в размер на 10 лв.;
на основание чл. 185 от ЗДвП – глоба в размер на 10 лв.; на основание чл. 185
от ЗДвП – глоба в размер на 20 лева.
Наказателното
постановление е обжалвано от наказаното лице чрез адв. Й.А. *** (ВРС), като в
тази връзка е образувано АНД № 3386/2019 г. С Разпореждане № 4864 от 26.07.2019
г. по АНД № 3386/2019 г. на ВРС е прекратено производството по делото, поради
просрочие на жалбата. Въпросното разпореждане е обжалваното от наказаното лице
чрез адв. Й.А. ***, като с Определение № 2136 от 16.08.2019 г. по ЧКАНД №
2293/2019 г. е отменено разпореждането и върнато делото за продължаване на
съдопроизводствените действия, при спазване на дадените указания. Въззивникът е бил представляван, въз основа на
приложено по делото на ВРС пълномощно, от адв. Й.А. – ВАК (л. 5 от ЧКАНД №
2293/2019 г. на АдмС - Варна), като видно от протоколите от проведените открити
съдебни заседания на 10.10.2019 г. и на 07.11.2019 г. адв. А. е участвал в
съдебните заседания като представляващ въззивника - Г.Н.Я..
С Решение № 2027 от 11.11.2019
г. по АНД № 3386/2019 г. на ВРС е отменено Наказателно постановление №
10-10372/08.08.2003 г., издадено от Началник Група към ОД на МВР, Сектор Пътна
полиция Варна. Решението е съобщено на страните, като в законоустановения срок не
е обжалвано пред АдмС-Варна. Въззивният
съд приема, че жалбата е допустима, доколкото положеният подпис в разписката за
връчване на наказателното постановление не е на наказаното лице, както и че административнонаказателното
производство е възбудено срещу нарушителя в срок, но към момента на образуване
на делото пред ВРС е изтекъл срокът на абсолютната погасителна давност по
смисъла на чл. 81, ал. 3, във връзка с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, с оглед на
което е преклудирана възможността за административнонаказателно преследване на
нарушителя.
Във връзка с процесуалното представителство по АНД
№ 3386/2019 г. на ВРС на ищеца от адв. Й.А. е представен Договор за правна
помощ и съдействие от 04.11.2019 г. с бланков № Серия Б № 349367 (л. 32 от АНД
№ 3386/2019 г. на ВРС) от кочан на Съвета на Варненската адвокатска колегия. От
посочения договор се установява наличието на уговорено адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лв., като е отбелязано, че същото е и платено в
брой на 04.11.2019 година.
При
така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск намира правното си основание в
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Във фактическия състав на безвиновната отговорност
на държавата и общините за дейността на администрацията, визирана в чл. 1 от ЗОДОВ, се включват следните кумулативно изискуеми елементи, посочени в чл. 4 от ЗОДОВ: а/ незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна
дейност, отменени по съответния ред; б/ настъпила вреда в правната сфера на
ищеца, която включва реално претърпени щети и пропуснати ползи; б/ вредата
трябва да е настъпила в резултат на тези действия или бездействия и да е налице
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие
или бездействие и вредата.
Под „вреда” следва да се разбира отрицателната
последица от увреждането, която засяга неблагоприятно защитените от правото имуществени
и неимуществени интереси на увредения, а под "пряка и непосредствена"
- тази вреда, която следва закономерно от акта и действието на компетентния
административен орган по силата на безусловно необходимата връзка между тях,
което важи и за процесния казус.
При липсата на който и да е от елементите на
фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
По аргумент от чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ исковете за
обезщетения за вреди, причинени на граждани и юридически лица при или по повод
изпълнение на административна дейност се разглеждат по реда, установен в АПК.
Искът се явява допустим, с оглед следните
съображения:
Съгласно Тълкувателно постановление № 2 от
19.05.2015г. по тълк. дело № 2/2014 г. на ОСГК на ВКС и І и ІІ колегия на ВАС,
делата по искове за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления,
действия и бездействия по налагането на административни наказания, включително
и такива за присъждане на разноски в производството по обжалване, са подсъдни
на административните съдилища. В мотивите към посоченото тълкувателно
постановление е прието, че независимо, че наказателното постановление не
представлява индивидуален административен акт, определяща за квалифициране на
иска като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е не правната природа на отменения
акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Посочено е, че
доколкото актът – наказателното постановление се издава от административен
орган, представлява властнически акт и въпреки, че поражда наказателноправни
последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност, като
издаването му е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения,
упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите
в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание
представлява изпълнение на административна дейност.
При съобразяване със задължителната сила на
тълкувателното постановление, предявеният иск следва да се квалифицира като
такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Съгласно чл. 204, ал. 1 от АПК, за да бъде
допустим искът по чл. 203 от АПК, във връзка с чл. 1 от ЗОДОВ, е необходимо
същият да е предявен след отмяна на акта като незаконосъобразен по съответния
ред.
В случая безспорно се установява, че с влязло в
сила Решение № 2027 от 11.11.2019 г. по АНД № 3386/2019 г. на ВРС е отменено Наказателно
постановление № 10-10372/08.08.2003 г., издадено от Началник Група към ОД на
МВР, Сектор Пътна полиция Варна.
Неоснователно е възражението на ответника за
неприложимост в случая на реда за обезщетяване, регламентиран в ЗОДОВ, което
възражение се основава на обстоятелството, че наказателното постановление е
отменено поради изтекла давност, което не го прави незаконосъобразен акт.
Неоснователно е и възражението но прокурора в този аспект.
Погасителната давност е правен институт на
материалното, а не на процесуалното право, респ. наказателното постановление в
случая е материално незаконосъобразно. От друга страна, законодателят използва
понятието отменен незаконосъобразен акт, като са ирелевантни основанията за
отмяна на незаконосъобразния акт. Основанието, на което е отменено
наказателното постановление не подлежи на преценка в исковото производство по
чл. 203 и сл. от АПК. (В този смисъл и Решение № 8330 от 4.06.2019 г. на ВАС по
адм. д. № 134/2019 г., III о., докладчик председателят В.П, Решение № 4272 от
21.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 72/2019 г., III о., докладчик съдията Ю.К.)
Освен това, в случая неоснователно ответникът се
позовава на изпълнителската давност, която е в корелация с момента на влизане в
сила на наказателното постановление – чл. 82 от ЗАНН. От АНД № 3386/2019 г. на
ВРС се установява, че наказващият орган не е осигурил надлежно връчване на
наказателното постановление, тъй като положеният подпис в разписката за
връчването на наказателното постановление не е на наказаното лице – настоящ
ищец, като ВРС е отменил наказателното постановление поради изтичане на
абсолютната давност по чл. 81, ал. 3, във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК за
наказателното преследване.
Претендираните от ищеца вреди са именно във връзка
със съдебното обжалване на процесното незаконосъобразно наказателно
постановление, което е отменено.
Ищецът е лице с надлежна процесуална легитимация,
а искът му е насочен против ответник, притежаващ характеристиките по чл. 205 от АПК.
Разгледан по същество, искът е и основателен.
По отношение на първата предпоставка от
фактическия състав на отговорността – наличие на незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице при или по повод на
изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред:
В подкрепа на посоченото по-горе във връзка с
характера на дейността по административното наказване, следва да се посочи и че
тази дейност по естеството си като дейност на администрацията е насочена към
разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при
спазване на състезателно производство в условията на независимост и
самостоятелност на решаването. Тази дейност е свързана със защитата на реда в
областта на държавното управление и представлява санкционираща управленска
дейност, като издаването на наказателното постановление по своето съдържание представлява
изпълнение на административна дейност.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 03.06.2009 г.
постановено по тълк. дело № 7/2008 г., на ОСС от І и ІІ колегии на ВАС,
административните съдилища, разглеждащи тези производства като касационна
инстанция по реда на глава дванадесета от АПК, не присъждат разноски в
производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища. В ЗАНН
(до изменението ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.), НПК и АПК не е предвиден ред за
присъждане на „разноски“ в производствата по обжалване на наказателни постановления.
Доколкото дейността по административното наказване,
независимо от правораздавателния й характер,
представлява административна дейност и по аргумент от чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ не
е налице предвиден специален начин на обезщетение, който да прави неприложим
ЗОДОВ, както и предвид Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. на ОСГ
на ВКС и І и ІІ колегия на ВАС, следва, че именно на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за репариране на процесните разноски като вредите,
причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразно издадени
наказателни постановления. След като в съдебното производство, в което е
постановена отмяната на наказателното постановление е ползвана адвокатска
защита, за възстановяването на разходите за която не е предвиден специален
начин на обезщетяване, то основанието да се търси възстановяване на направените
по делото разноски за адвокатско възнаграждение като вреди е именно чл. 1, ал.
1 от ЗОДОВ.
В случая към момента на приключване на устните състезания
по АНД № 3386/2019 г. – 07.11.2019 г. и към момента на постановяване на
решението по АНД № 3386/2019 г. – 11.11.2019 г., разпоредбата на чл. 63, ал. 3
от ЗАНН (в редакция след изменението и допълнението на закона – ДВ, бр. 94 от
29.11.2019 г.) не се явява действаща правна норма, а и не е последвало
обжалване на решението на ВРС от 11.11.2019 пред АдмС – Варна, поради което
следва да се приеме, че единственият ред за присъждане на имуществени вреди -„разноски“
в производствата по обжалване на наказателни постановления е именно този по
ЗОДОВ.
Тъй като безспорно в случая, както се посочи, се
установява, че с Решение № 2027 от 11.11.2019 г. по АНД № 3386/2019 г. на ВРС е
отменено Наказателно постановление № 10-10372/08.08.2003 г., издадено от
Началник Група към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна, то това обосновава
извод, че е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на
ответника по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Не са налице данни, че органът е опитвал в един
дълъг и продължителен период от време да връчи на ищеца въпросното наказателно
постановление, поради което невръчването да е по вина изцяло на ищеца, както
твърди участващият по делото прокурор. В случай на осигурено от издателя на
санкционния акт надлежно връчване на наказателното постановление, респ. при
възможност за своевременно упражняване на правото на жалба, не би било налице
основанието, поради което е отменено наказателното постановление от ВРС.
По отношение на втория елемент от фактическия
състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - настъпила вреда в правната
сфера на ищеца:
Платеното адвокатско възнаграждение във връзка с
проведено съдебно производство, в което съдебно производство не е предвиден ред
за възстановяването на тези извършени от гражданите или юридическите лица
разходи, представлява имуществена вреда – претърпяна загуба.
Безспорно по делото се установява, че във връзка с
обжалването на процесното отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление е налице осъществено процесуално представителство пред РС-Варна
на ищеца от адв. Й.А., като е налице и плащане от страна на ищеца на адвокатско
възнаграждение по Договор за правна помощ и съдействие от 04.11.2019 г. с
бланков № Серия Б № 349367 в размер на 360 лв., в брой.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по тълк. дело № 6/2012 г., когато в
договора по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата е вписан начин на плащане
на адвокатското възнаграждение - в брой и е посочено, че сумата е внесена в
брой, то тогава това вписване за направеното плащане в договора за правна помощ
има характер на разписка и е достатъчно, за да се приеме, че реално е заплатена
сумата.
В случая съдът намира, че е доказано плащането на
сумите по посочения договор за правна помощ и съдействие.
В договора от 04.11.2019 г. е посочено, че е с
предмет правна защита и съдействие по АНД № 3386/2019 г. на ВРС, изразяващи се
в процесуално представителство, защита и съдействие, както и че договореното
адвокатско възнаграждение е в размер на 360 лв., която сума е посочено, че е
платената в брой на 04.11.2019 година.
Така оформен, договорът има характер на разписка за
плащане и удостоверява факта на извършеното плащане в брой. Посоченият договор от
04.11.2019 г. е представен още в хода на производството по АНД № 3386/2019 г. пред
РС-Варна.
След като процесният договор за правна защита и
съдействие е съществувал към момента на осъществяване на процесуалното
представителство по АНД № 3386/2019 г. на РС-Варна и от същия безспорно се
установява, че извършените разходи в брой се отнасят именно за
представителството по това производство, следва да се приеме, че по отношение
на изплатеното от настоящия ищец адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция
са изпълнени изискванията на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Налице е безспорно
установена настъпила вреда, състояща се в направените разходи за адвокатско
възнаграждение за защита на ищеца срещу процесното издадено наказателно
постановление от Началника на Група към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна.
Предвид Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г.,
постановено тълк. дело № 2/2016г. на ВАС, с което изрично се приема наличието
на причинна връзка по чл. 4 от ЗОДОВ между отмяната на наказателното
постановление и платеното адвокатско възнаграждение, платеното адвокатско
възнаграждение следва да се включи в обема на вредата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
По отношение на третия елемент от фактическия
състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – причинна връзка между
издаденото наказателно постановление и настъпилия вредоносен резултат за ищеца:
В случая следва да се приеме, че е налице пряка и
непосредствена причинна връзка между издаването на незаконосъобразното
наказателно постановление и направените разходи от ищеца във връзка с неговото
обжалване под формата на заплатено адвокатско възнаграждение. С Тълкувателно решение
№ 1 от 15.03.2017 г., постановено тълк. дело № 2/2016 г. на ВАС, въпросът за
наличието на пряка и непосредствена последица между отмяната на наказателното
постановление и съдебните разноски за неговото оспорване е разрешен, като е
прието, че „При предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления
изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и
отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4
от този закон“. Както и във визираното тълкувателно решение се сочи безспорно
потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар е пряка и
непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като
обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за
защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са
накърнени неправомерно от административнонаказващия орган. Не следва да се
приема, че лицето безпричинно е платило хонорар на адвокат, без да е мотивирано
от издаденото срещу него наказателно постановление, с цел то да бъде отменено
по предвидения от закона ред, който изисква специални познания, каквито имат
адвокатите.
Предвид изложеното налице
е и последната предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника по
ЗОДОВ.
Безспорно се установява наличието на всички
кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ.
Искът се явява основателен и доказан и по размер.
Съдът намира, че претендираният размер на
обезщетението не е прекомерен.
Общият размер на наложените 5 бр. глоби с
обжалваното пред ВРС наказателно постановление е 160 лева, като следва да се
има предвид и че е наложено и наказание лишаване от право да се управлява МПС
за 4 месеца. По делото са проведени две съдебни заседания, в които адв. Й.А. е
взел участие. В случая размерът на обезщетението за имуществени вреди,
представляващ заплатено адвокатско възнаграждение – 360 лв., не е съобразен с
приложимата разпоредба (чл. 18, ал. 2) от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения съобразно общият размера на глобата – 160
лв., наложена с Наказателно постановление № 10-10372/08.08.2003 г., издадено от
Началник Група към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна.
Съгласно чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления,
в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция
и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението,
но не по-малко от 300 лева.
Институтът на обезщетението от непозволено
увреждане не е и не следва да се превръща в средство за неоснователно
обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата- да е "обоснован и справедлив", т.е. да е съразмерен на
извършената правна защита и съдействие, респ. пропорционален на предоставената
услуга, и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от
причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да
облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.
Изискването на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от
Закона за адвокатурата (размерът на възнаграждението да е справедлив и
обоснован) следва да се прилага и когато се определят минималните размери на
адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни
критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на
защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските
възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма,
цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата
критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във
връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – Решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002
от 2015 г., потвърдено с Решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на
ВАС по адм. дело №1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в
решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16
и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения: "В случая разглежданата в главните
производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който
би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални
размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане
на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било
условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд
(България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят
по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана
правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване
на качеството на предоставяните услуги."
Изложеното е в потвърждение на тезата, че
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която
предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния
интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във
връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 от
Закона за адвокатурата, тъй като определените съобразно посочената наредба възнаграждения
не биха могли да са справедливи и обосновани. При противоречие на подзаконов
нормативен акт със закон, следва приложение на чл. 15, ал. 3 от Закона за
нормативните актове.
В случая съдът намира, че процесният размер на
платеното от ищеца адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред ВРС, във връзка с обжалването на посоченото по-горе наказателното
постановление не е прекомерен, а съответства, кореспондира на правната и
фактическа сложност на делото и обезпечава легитимни цели и по-специално
справедливото възмездяване на високоотговорния труд на адвоката (в тази връзка
вж. съображенията по т. 1 от Решение на Съда на ЕС (първи състав) от 23.11.2017
г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 и мотивите на решение № 9273 от
27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3002/2015 г., III о.) Следва да се приеме, че
то е уговорено и заплатено под минималния размер, съгласно чл. 18, ал. 2 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, доколкото става въпрос за наложени пет глоби за пет отделни
нарушения, както и за наложеното наказание лишаване от право да се управлява
МПС за срок от 4 месеца, а и в случая се е наложило обжалване пред АдмС-Варна
на разпореждането на ВРС за прекратяване на производството. Касае се до обичаен
като правна и фактическа сложност случай, поради което не са налице основания
за присъждане на обезщетение под 360 лева. Величината на защитавания интерес не
следва да се отъждествява единствено с размера на наложената глоба, а следва да
се има предвид, че интересът произтича и от обстоятелството, че наложените на
водачите на МПС наказания биха могли да рефлектират при определяне на размера
на наказанията за последващи административни нарушения, при определяне на
размера на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ и като цяло на
административнонаказателния статус на водача, като могат да бъдат и пречка за
реализиране на други права на наказаното лице.
Гореизложеното обуславя извода, че не са налице
основания да се приеме за прекомерно претендираното обезщетение, изразяващо се
в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. за процесуално
представителство пред ВРС във връзка с обжалването на въпросното по делото
наказателно постановление.
Съдът намира за основателно и
искането за присъждане на законна лихва върху претендираната като обезщетение
сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата. Законната лихва в случая има акцесорен характер и се явява
последица от уважаване на иска, като същата е дължима от датата на предявяване
на иска (в този смисъл Решения на ВАС № 13065/29.10.2018 г. по АД 8399/2017 г.,
№ 12894/24.10.2018 г. по АД № 8483/2017 г., № 12372/15.10.2018 г. по АД №
8472/2017 г. и др.)
По така изложените съображения исковата претенция
следва да се уважи изцяло.
При този изход на спора ищецът (по арг.: чл. 10,
ал. 3 от ЗОДОВ) има право на разноски, направените в настоящото производство, както
и платените държавна такса и възнаграждение за адвокат.
Претендират се общо 370 лв. разноски, от които 10
лв. платена държавна такса и 360 лв. с ДДС, представляващи платено адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство по настоящото дело. Предвид своевременно
направеното искане от ищеца следва в негова полза като разноски по делото да се
присъди сумата в размер на 370 лв., доколкото не е направено възражение за
прекомерност, а и съдът приема, че същите са реално платени, за което са
представени доказателства – л. 2 и л. 22 от делото.
Водим от изложеното и на основание чл. 203 от АПК
във вр. с чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР Варна да заплати на Г.Н.Я. с ЕГН ********** ***, сумата в размер на 360
(триста и шестдесет) лева, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 10.12.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата, като обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатеното
адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от 04.11.2019
г. с бланков № Серия Б № 349367 по АНД № 3386/2019 г. на РС-Варна, във връзка с
обжалването на Наказателно постановление № 10-10372/08.08.2003 г., издадено от
Началник Група към ОД на МВР, Сектор Пътна полиция Варна, отменено с Решение №
2027 от 11.11.2019 г. по АНД № 3386/2019 по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР Варна да заплати на Г.Н.Я. с ЕГН **********
***, сумата в размер на 370 (триста и седемдесет) лева, представляваща разноски
по АД № 3375/2019 г. на АдмС-Варна за адвокатско възнаграждение и за държавна
такса.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: