№ 81
гр. Русе, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Боян Войков
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно търговско дело №
20214501000178 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „БНП П.П.Ф.“ СА, Париж, Франция,
чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България" КЧТ, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ж.к. „М. *“, Бизнес парк София, бл. 14, чрез
юрк. Н.М., против Решение № 260372/23.04.2021 г. по гр.д. № 162/2020 г. на
РС – Русе, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск срещу В.Б.
И., ЕГН: **********, за установяване дължимостта на сумите от 2 004 лв. –
главинца по договор за кредит № PLUS-14754337/28.04.2017 г., ведно със
законната лихва от 26.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата;
1 048,71 лв. – възнаградителна лихва по договора и 381,72 лв. – обезщетение
за забава за периода от 20.10.2017 г. до 03.09.2019 г., които суми са били
предмет на Заповед № 3068 за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК от 22.10.2019 г., издадена по ч.гр.д. № 6308/2019 г. на РС – Русе.
Жалбоподателят излага съображение за неправилност на обжалваното
решение. Първоинстанционният съд приел, че искът бил доказан по
1
основание, но не и по размер, поради което го отхвърлил изцяло. Този извод
не можел да бъде споделен доколкото съобразно чл. 162 ГПК съдът
определял размера по своя преценка, когато искът бил доказан по своето
основание, но липсвали данни за неговия размер. Според практиката на ВКС
при наличие на доказателства за основателността на иска съдът не можел да
го отхвърли по съображения, че нямало достатъчно данни за неговия размер, а
в този случай бил длъжен да определи размера по своя преценка, каквото в
настоящия случай РРС не сторил в противоречие на процесуалния закон.
Моли за отмяната на обжалваното решение и за постановяване на друго, с
което предявените искове по чл. 422 ГПК да бъдат уважени изцяло.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна В.Б. И., ЕГН: **********, с адрес гр. Русе, ул. „И.“
***, вх. **, ****** в законоустановения двуседмичен срок не е депозирала
отговор на жалбата.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество, въззивната жалба се явява
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Фактическата обстановка по делото е правилно установена от районния
съд.
Районният съд е приел, че за процесните вземания е била издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6308/2019 г. на РС – Русе,
която не е влязла в сила, тъй като същата е била връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, обуславящо необходимостта заявителя да
предяви иск по чл. 422 ГПК за установяването на своите вземания. Установил
е, че по делото е налице сключен договор между страните - № PLUS-
14754337/28.04.2017, по който въззивникът бил кредитодател, а въззиваемият
– кредитополучател. Същият имал за предмет сумата от 2 000 лв., като
2
допълнително към него била включена и сумата от 403,20 лв. –
застрахователна премия към застраховка „Сигурност на плащанията“. Според
погасителния план месечната вноска, дължима до 20-то число на месеца, била
в размер на 101,67 лв. ГПР по договора бил 42,73%, а ГЛП – 33,39%.
Договорът и свързаните с него документи са били представени от
ищеца жалбоподател в оригинал, съобразно указанията на районния съд и
направеното искане от назначения на ответника особен представител.
Последният е направил и искане за назначаване на графическа експертиза, но
предвид обстоятелството, че същият не се е явил в първото по делото
заседание и не е взел становище по представените документи е оставил
искането му за назначаване на такава експертиза без уважение, като така
направените от него оспорвания, направени с отговора на исковата молба,
досежно автентичността на договора и представените с него документи, са
останали недоказани.
С молба от 26.01.2021 г. въззивникът е поискал назначаване на съдебна
счетоводна експертиза, като за задачи към вещото лице са били поставени
въпросите относно усвояването на процесния кредит и в какъв размер, какъв е
бил размерът на задълженията на ответника към датата на предявяване на
заявлението по чл. 410 ГПК и какъв е бил размерът на задълженията по
кредита на въззиваемия към момента на изготвянето на експертизата. Поради
невнасяне на указания от районния съд депозит за вещо лице в дадения от
съда срок, първоинстанционният съд е заличил допуснатата от него съдебна
счетоводна експертиза. Основният мотив на районния съд, с който е
отхвърлил исковете на жалбоподателя, се изразява в това, че поради
невнасяне на разноските за съдебната счетоводна експертиза в указания срок
съдът не е назначил такава, като по този начин искът е останал недоказан по
размер.
Този извод на районния съд е правилен. Наведеният довод на
въззивника във въззивната жалба за приложимостта на института на чл. 162
ГПК – определяне на размера на иска по преценка на съда, когато същият е
установен по основание, но не и по размер, е неоснователен, доколкото в
настоящия случай назначаването на съдебна счетоводна експертиза е щяла да
изясни спорните моменти по делото, което би имало за резултат уважаването
на предявените искове. Според правилото на чл. 162 ГПК когато искът е
3
установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер,
съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо
лице. За да може съдът да определи размера по своя преценка, трябва
преценката да е от такова естество, за което да не се изискват специални
знания, т.е. да не е необходимо назначаването на съответната експертиза. В
настоящия случай въззивният съд обаче намира, че договорът не е доказан
напълно и по основание, доколкото същият е такъв за потребителски кредит,
а съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е такъв договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит. Така става ясно, че този
договор може да бъде както реален, така и консенсуален, като и в двата
случая фактическото предаване на паричната сума (усвояването на кредита)
следва също да бъде доказано. Това се дължи на обстоятелството, че, ако
приемем договора за кредит за реален, то доказването на предаването на
сумата е необходимо условие за установяване валидното учредяване на
облигационното правоотношение между страните. От друга страна обаче, ако
приемем, че този договор е консенсуален, то за възникването на
облигационното правоотношение е необходимо да бъде доказано само
постигнатото между страните съгласие, но, за възникване задължението на
потребителя да върне получената сума, все пак следва да бъде доказано
нейното усвояване, тъй като в противен няма да са налице предпоставките за
изискуемост на дължимите по кредита суми.
В настоящия случай въззивникът не е представил доказателства за това
как, кога и по какъв начин кредитът е бил усвоен от въззиваемия. Вярно е, че
е налице представено писмено извлечение по договора за кредит, но същото
не може да се ползва с доказателствена сила, доколкото страната не може да
създава сама доказателства за факти, които са изгодни за нея. В този случай
би следвало да се приложи правилото на чл. 182 ГПК, според което
вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната
редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото, като същите могат да
служат като доказателство на лицето или организацията, които са водили
книгите. За да се придаде обаче доказателствена стойност на представените
счетоводни записвания първо е необходимо да се докаже, че счетоводството
на жалбоподателя във връзка с този договор е било водено редовно, което
4
съдът сам не може да установи, тъй като са необходими специални знания.
Предвид липсата на други събрани обективни доказателства изводът на
районния съд за недължимост на сумата се явява правилен, а от друга страна
при невнасянето на определения депозит за съдебната счетоводна експертиза
в указания от съда срок ищецът е показал, че се е дезинтересирал от
провеждането на пълно и главно доказване на своите искови претенции.
С оглед гореизложеното обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение.
Предвид изхода на спора на жалбоподателя разноски не се дължат. По
повод направеното искане от назначения от районния съд особен
представител на ответника – адв. З.З. от АК – Русе, настоящият въззивен съд
намира, че на особения представител не следва да бъде присъждано
възнаграждение за въззивната инстанция. Съгласно практиката на ВКС
възнаграждение на особения представител се дължи за осъщественото от него
процесуално представителство. В настоящия случай особеният представител
е осъществил такова само пред първата инстанция, а пред въззивния съд не е
подал отговор на въззивната жалба, не е взел становище по същата и не е
участвал в проведеното на 16.09.2021 г. открито съдебно заседание, поради
което реално представителство пред въззивната инстанция от него не е било
осъществявано и възнаграждение не следва да бъде определяно.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260372/23.04.2021 г. по гр.д. № 162/2020
г. на РС – Русе.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5