Р Е Ш Е Н И
Е № 260832
гр. Пловдив 15.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр. с-в, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди
двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 12092
по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано въз основа на
искова молба от Н.П.Х., ЕГН **********,*** против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК
*********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за
прогласяване на нищожността на клаузите
на чл. 1, ал. 3 и чл.4, ал.2 от
договор за кредит от 01.10.2016 г., като противоречаща на добрите прави,
заобикалящи материално – правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките по чл. 11,
т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит.
Ищецът сочи, че на 01.10.2016
г. е сключил с ответното дружество
договор за кредит, по силата на който кредиторът му е предоставил в
собственост заемни средства в размер на 300 лв., при фиксиран лихвен процент по
заема 40, 30 % и годишен процент на разходите – 49,33 %.
Съгласно чл.1, ал.3 от договора за кредит, заемателят дължи и такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем , в размер на
23,67 лева ,която той следва да престира заедно с месечната погасителна вноска.
Счита , че уговорката по чл. 1, ал. 3 от договора е нищожна, като
неравноправна. Посочва ,че опциите при сключване на договора за паричен заем са
или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса за това при разглеждане на
заявката и получаване на становище до 20 минути след подаване на предложението
за сключване на договора за заем или обикновена заявка без такса до 10 дни.
Оттук извежда, че при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок,
заемателят е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Сочи се, че тази
такса е уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като
потребителят преди подписване на договора се задължава да плати такса, за която
не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Таксата е във
фиксиран размер- 23,67 лева. Твърди се, че липсва еквивалентност между таксата
и извършената услуга от заемодателя, което обуславя и нейният неравноправен
характер по смисъл на ЗЗП и с нея се
цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално
да е извършена конкретна услуга. Твърди се, че тази такса представлява и скрит
разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди
отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на
разпоредбите на чл.19, ал.4 ЗПК.
Ищецът посочва, че съгласно чл. 4 от договора за заем, същият следва да
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчител,
което да отговаря на следните
изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател, поръчител по друг договор за паричен заем, да няма неплатени
осигуровки през последните две години, да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има- кредитната му история в Централния кредитен
регистър към БНБ една година назад да е със статут не по – лош от „Редовен“ или
банкова гаранция.
При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение ищецът
дължи на основание чл. 4, ал. 2 от договора неустойка на кредитора в
размер на 23,68 лв. , която той следва
да престира заедно с погасителната
вноска, към която се кумулира вноска за неустойка и падежното вземане нараства
значително. Ищецът не спори, че е усвоил заемния ресурс, но не е дължал
плащания за такса експресно разглеждане и неустойка, тъй като договорът за
кредит е нищожен на подробно изложените в исковата молба основания.
Ищецът счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
40,30 % не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради по –
високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите
(доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му), но същият не е обявен
на потребителя и не е посочен в договора в действителния му размер в нарушение
на изискванията по чл.11, т. 10 ЗПК и чл. 5 ЗПК.
Твърди се, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40,30 %,
към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба визирана в
договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатява се
нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията
на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността
и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.
Цитира съдебна практика, като сочи,
че в нея се приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче
тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити -
двукратния размер на законната лихва. В случая се сочи, че възнаградителната
лихва не само, че е в по- голям размер, но и не отговаря на действителните
параметри на договора, тъй като в нея се кумулира уговорената в договора
неустойка и такса експресно разглеждане. Оспорва се и клаузата за неустойка
като нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Посочва, че по силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава
изпълнението ма договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се
приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция. Неустойката за
неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на
банкова гаранция се сочи, че е загубила присъщата на неустойката обезщетителна
функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни
неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха
настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани
и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
На плоскостта на конкретния казус се сочи, че са предвидени следните ограничения, създаващи
условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение:
• за кредит от 300,00 лева, заемателят се е задължил да осигури поръчителство па физическо
лице с трудово възнаграждение в размер на най- малко 1000,00 лева, т.e. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече па
предоставената в заем сума,
• Ограничение в процесния
договор за заем е налице и по отношение на изискванията относно лицата, които
може да поръчителстват- те могат да бъдат само физически, не и юридически лица.
• Гарантите трябва да
получават минимален осигурителен доход поне 1000,00 лева, която трябва да
произтича само от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно
получавания трудов доход е необосновано, тъй като физическо лице може да
получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или
изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със
движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така се твърди, че недобросъвестно и
в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея
неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19, ат. 4 от ЗПК.
Твърди, че кредиторът не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения
и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители- едва три дни
след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК.
Посочва се, че от член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът
е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от
разпоредбата на чл.16 от Закопа за потребителския кредит.
Цитира съдебна практика в подкрепа на изложените доводи, както и разпоредби
на Директива 2008/48 и практика на СЕС.
Сочи, че неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите
й функции. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по този
начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към
възнаградителната лихва па търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно
доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в
този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Договорена при тези
условия тя представлява допълнителна облага-печалба към възнаградителната
лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл.
5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна
лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът
или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно
изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора
условия на договора необходимата информация за сравняване иа различните
предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за
потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставя във формата на
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити съгласно приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, се сочи, че
не е извършено отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с
крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за
предоставяне на паричен заем и представения стандартен европейски формуляр
поради неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите са
изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР.
Сочи се, че поради невключването на неустойката в посочения в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен
процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката.
Посочва, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия
лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен
не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. По силата
на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което
ответникът няма правно основание да претендира исковите суми, тъй като е
следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва,
прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.
Сочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договорът да бъде само
частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да
доведе до нищожност на целия договор,само ако частта не може да бъде заместена
по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че
договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на
процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента
на възнаградителната лихва не биха могли да се заместят по право от повелителни
норми на закона, тъй като законодателят не е въвел императивни размери на
цените на кредитите.Твърди, че е неприложима е и втората хипотеза па чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде
сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като
възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Поради това се формира изводът, че недействителността на
уговорката относно договорната лихва води до нищожността на делия договор.
Аргумент за недействителност на договора на това основание посочва, че може да
се почерпи от обстоятелството, че съгласно по- пълната защита, дадена па
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания
към договора за кредит, уредени в чл.10, ал. 1, чл. 11, ал.1,
т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал, 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се явява изцяло недействителен.
На основание подробно изложените
съображения се моли да бъдат призовани на съд, да се прогласи нищожност на
клаузите на чл.1, ал.3 от договора, предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане и нищожност на клаузата на чл.4, ал.2, предвиждаща заплащане на
неустойка от договор за кредит от 01.10.2016 г.
Ответникът
не оспорва сключването на договора за кредит, както и че по силата на този
договор е предоставена в заем сумата от 300 лв. на ищеца.
Допълва, че съгласно
клаузите на договора ищецът е следвало да върне заемната сума чрез заплащане на
една двуседмична вноска в размер на 328,32 лева, в която са включени част от
дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане, начислена във
връзка с изявеното от заемателя желание да ползва допълнителна, доброволна
услуга по експресно разглеждане на заявката.
Посочва, че както изрично е посочено в чл. 1, ал. 1,
т. 2 от Договора преди сключването му на ищеца е представен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Посочва
се, че ищцата е платила сумата от 336,40 лева на 14.10.2016 г., с коятo сума е погасила кредита
един ден преди падежа.
Възразява срещу предявените искове за обявяване на нищожността на
чл.4,ал.2 от Договора, който е клаузата за неустойка за неизпълнение на
задължение за обезпечаване на заема , както и чл.1, ал.3 от Договора, който е
клаузата за ползване на услугата експресно разглеждане на документи. Счита, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени. Допълнително, по
отношение на искането за прогласяване на нищожност на договорната
неустойка,счита за неоснователно като излага подробни съображения в тази
насока.
Твърди,
че съгласно чл.4 от Договора, ищецът се е задължил в срок до 3 дни от
подписването му да предостави на Дружеството едно от посочените в Договора
обезпечения -поръчителство или банкова гаранция. Сочи, че на ищеца са били
дадени две алтернативни възможности за обезпечение на кредита, което
автоматично е породило отговорност за него да заплати предвидената в чл.4, ал.2
от Договора неустойка. Твърди, че неустойката е във фиксиран размер в Договора
, с което Дружеството добросъвестно е изпълнило задължението си да информира
ищеца за точния размер на имуществената му отговорност в случай на
непредоставяне на обезпечение на кредита.
Оспорва основателността на твърдението в исковата молба , че неустойката
в конкретния случай е загубила присъщата й обезщетителна функция и по никакъв
начин не кореспондира с вредите от неизпълнението.
Ответникът посочва, че законът не поставя изискване при уговаряне на
неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Именно в
това се изразява нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат
доказвани от изправната страна по договора (чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). В настоящия
случай неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение поставя
Дружеството в риск да не събере тази сума впоследствие. Този риск би бил покрит
само ако ищецът е представил обезпечение. На практика ищецът е усвоил сума от
300 лв., без да е дал каквито и да е гаранции за връщането й, както й за
изпълнението на другите си парични задължения по Договора. Дружеството е поело
значителен риск при неизпълнение от негова страна да не може да събере
вземанията си към него. Оспорва се твърдението за неизпълнимост на изискванията
за представяне на обезпечение.
Твърди,
че поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение (поръчителство)
не противоречи на целта на Директива 2008/48 и в частност на предвидените в нея
задължения на кредитора преди сключване на договора за кредит да направи оценка
на кредитоспособността на потребителя.
Твърди, че е изпълнило задълженията си по чл. 16 от ЗПК да оцени
кредитоспособността на ищеца преди сключване на Договора, която оценка се прави
при разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка Дружеството е приело, че
може да отпусне заемна сума в този размер и да сключи Договора при описаните в
него параметри. В тази връзка се сочи, че изискването на обезпечение съгласно
Договора се явява гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не
предпоставка за отпускане на кредита.
Оспорва твърденията на ищеца, че
договорената неустойка е следвало да бъде включена в ГПР по кредита, като
невключването й представлявало нарушение на чл. 5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 отЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Ал. 3 на чл. 19 ЗПК изрично предвижда, че в ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не следва да
участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР
би представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от
страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя
относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите
задължения.Сочи се, че лишено от правна логика е становището, че неустойката
следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната забрана за
това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на неустойката,
представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в случай,
че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок, посочен в
Договора. В тази връзка се твърди, че към
датата на сключване на Договора задължението за неустойка не е било
възникнало и не е имало сигурност, че ще възникне.
Твърди,
че в общата сума за погасяване
не се включва размера на
неустойката по чл. 4, ал. 2, доколкото тя е условно задължение, което не е известно дали ще
възникне, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищеца.
Оспорва като несъстоятелни и необосновани твърденията, че посоченият в Договора размер
на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща търговска практика" по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Ищецът не навежда никакви доводи в
тази връзка, а развива единствено бланкетни формулировки за неравноправност на
клаузите, които според нас съдът не следва да взема предвид.
Твърди, че в процесния
случай няма основание за прилагане на чл. 22 ЗПК, който предвижда, че договорът
за потребителски кредит е недействителен, когато в него не са посочени лихвения
процент по кредита и ГПР. Политиката на Дружеството е да предоставя на
потребителите законосъобразни, ясни и детайлни договори за всички предоставяни
от него продукти. Такъв сочи, че е и
процесният Договор, от прочита на който не остава никакво съмнение какъв е
размерът на усвоената сума, срока на заема, ГПР, годишният лихвен процент,
общият размер на плащанията по заема, фиксираният размер на неустойката по чл.
4, ал. 2.
Оспорва твърдението на
ищеца, че предвидената в договора неустойка представлява добавък към
договорната лихва, което според последния противоречи на добрите нрави. Сочи ,
че от Договора се вижда , че заемната сума е предоставена на ищеца при фиксиран
годишен лихвен процент от 40,30%. Оттук извежда, че при така договорния лихвен
процент ,ГПР е в размер на 49,33% , като твърди ,че е в рамките на допустимите
стойности ,предвидени в ЗПК.
Сочи, че размерът на
възнаградителната лихва е договорен , в съответствие с принципа на свобода на
договарянето, предвиден в чл.9 от ЗЗД. Оспорва твърденията на ищеца, че тази
уговорка е нищожна и влече нищожност на целия договор, като неоснователнии посочва,
че ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва по договора за потребителски
кредит. Сочи , че единственото ограничение ,предвидено в чл.19,ал.4 от ЗПК , е
ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва. Твърди, че
Дружеството е спазило това ограничение, като
ГПР съгласно Договора възлиза на 49,39%.
Счита, че надвишението
над допустимата според ищеца стойност не е съществено, като в случая тя е в
размер на 40,30% и независимо от това договорената лихва не противоречи на
добрите нрави. Сочи, че преди сключване на Договора, ищецът е бил информиран за
размера на възнаградителната лихва с получаването на СЕФ, съгласно изискванията
на чл.4, ал.2 от ЗПК, като с това е имал възможност да реши дали да встъпва в
договорни отношения с Дружеството. Твърди, че след като ищецът е подписал
Договора, е преценил своите възможности и следователно няма налице накърняване
на добрите нрави.
Твърди, че „добрите
нрави“ като понятие за морални норми на справедливост следва да защитават всеки
признат от закона интерес, като сочи ,че те не регулират цени на стоки и
услуги. Счита, че нарушение в тази връзка би имало при заблуждение относно
цената на определена стока и други съществени условия на договора , което
твърди, че няма и следователно липсва и нарушение.
Ответникът счита, че при
определяне на допустимия размер на лихвения процент по договора за паричен заем
трябва да се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се
слагат общи ограничения за всички заеми и твърди, че всяко слагане на общи
ограничения, без да се вземат предвид определени факти, не е адекватно
ограничение. Оттук счита, че ЗПК не предвижда законово ограничение на лихвата
по кредита и че такова ограничение е негативно за самите потребители.
Сочи, че в случая трябва
да се вземе предвид и факта, че Дружеството не е банка, за задълженията на
кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява
финансовия ресурс. Посочва ,че съдебната практика, в която договорен лихвен
процент над трикратния размер на законната лихва се третира като противоречащ
на добрите нрави, се отнася до субекти ,които са отпуснали паричен заем не по
занятие, а инцидентно ,по изключение. Сочи ,че ЗПК е специален по отношение на
ЗЗД , като за потребителски кредити се прилага специалния закон. С оглед
изложеното счита, че е недопустимо към отношения , възникнали по силата на ЗПК
, да се прилага съдебна практика , която третира заеми по ЗЗД и предхожда
влизането в сила на ЗПК и сключването на Договора. Отчита спецификата на
пазара, която се изразява в процесния случай като този, на малки и необезпечени
заеми , пазарните нива на лихвата са по-високи от нивата на банковите кредити,
поради спецификата на осигуряване на финансовия ресурс , както и поради
по-високия риск от неплатежоспособност на заемополучателите.
Твърди, че очевидно
ищецът е считал Договора за действителен и справедлив и е бил ангажиран да
извършва плащания по него, като оттук счита, че липсва правен интерес от
предявяване на искове, релевиращи нищожност на Договора или на отделни негови
клаузи.
Оспорва като
неоснователни твърденията на ищеца за липса на еквивалентност между размера на
таксата експресно разглеждане и извършената услуга, както и за противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
Сочи, че потребителят е имал свободата доброволно да реши дали да се възползва от услугата или да
изчака 10 дни. От друга страна сочи, че тази услуга създава у заемодателя
допълнителни задължения и ресурси и таксата представлява цената на предоставената
услуга и следователно той е свободен да определи какъв да е нейния размер по
чл.9 от ЗЗД.
Оспорва твърдението за
наличие на неоснователно обогатяване като неоснователни.
Сочи , че е видно от
чл.1 (2) от Договора , че ищецът доброволно е избрал дали да се ползва от
услугата и на основание чл.19 във връзка с Приложение №1 към член 19, ал.2 от
ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по
Договора.
Оспорва становището на
ищеца, че таксата за експресно разглеждане на документи цели заобикаляне на
разпоредбите на чл.19, ал.4 ЗПК. Посочва характера на услугата и че същата няма
задължителен характер, а е по преценка на лицето, което кандидатства за кредит.
Сочи чл.1, ал.3 от Договора като доказателство , че ищецът доброволно е избрал
да се ползва от услугата.
Поради същите причини
счита, че ищецът не може да се позовава на неравноправност, тъй като
оспорваната клауза фигурира в Договора по изрична негова заявка.
Посочва, че въпреки осъществяването на оспорваната услуга договор за паричен заем може да не бъде
подписан и съответно заемното отношение по предоставяне на потребителски кредит
да не възникне по желани , на която и да е от страните.
Оспорва като неоснователни възраженията на ищеца относно размера на
таксата за експресно разглеждане и сочи , че в действащото законодателство и
конкретно в ЗПК не са предвидени лимити за цената на услуги с подобен характер
и тук намира свободата на договаряне, прогласена в чл. 9 от ЗЗД.
Сочи,
че липсата на законова регламентация на цената на тази услуга не е случайна,
тъй като единствен финансовата институция може да остойности цената на всички
ресурси , необходими за предоставяне на тази услуга. Посочва, че тази услуга се
извършва в кратък срок (20 минути) от подаване на заявката и изисква бърза
реакция от страна на заемодателя, като се ангажира по-голям административен и
човешки ресурс, което и логично оскъпява услугата.
Отчита и факта ,че Дружеството не изисква от ищеца еднократно заплащане
на таксата за експресно разглеждане. Плащането на таксата е разсрочено с
погасителни вноски по кредита, което е в интерес на ищеца.
Моли се да се оставят
без уважение предявените искове и да се присъдят направените разноски по делото
в пълен размер.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното от
фактическа и правна страна:
Не
се оспорва и от приетия по делото, като писмено доказателство Договор за паричен заем № *** се установява,
че на 01.10.2016 г. заемодателят ВИВА
КРЕДИТ ООД предава в собственост на заемателя заемна сума в размер на 300 лв.,
а заемателят се е задължил да върне сумата на заемодателя, ведно с
договорната лихва чрез заплащане на една вноска в общ размер от 328,32 лв., в
която са включени дължимите главница, договорна лихва и такса за експресно
разглеждане. Съгласно чл.1, ал. 2 от договора заемателят заявява, че преди
подписване на договора е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, предоставена
от кредитора, което обстоятелство е декларирано в попълненото от него ППЗ или
форма за онлайн кандидатстване или чрез средство за комуникация от разстояние.
В чл.1, ал. 3 от договора е предвидено, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане
на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
документите за отпускане на паричен заем в размер на 23,67 лв. Съгласно чл.1,
ал.4 от договора с подписване на договора, страните се уговарят таксата по чл.1, ал. 3 да се заплати от заемателя на
падежната дата, заедно с погасителната вноска. Дата на плащане на погасителната вноска
15.10.2016 г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент – 40,30 %, лихвен
процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден – 0,11 %, ГПР-
49,33 %. В т.8 е отразено, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните
допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните
ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени
разходи за събиране, лихва за забава и неустойказа неизпълнение на някое от
задълженията по договора. Съгласно чл.4,
ал.1 от договора, замедателят – ищец по делото, се е задължил в 3-дневен срок
(считано от подписването на договора за заем) да предостави на заемодателя определено обезпечение на задълженията му по
договора, като в чл. 4, ал. 2 са
уговорени последиците от непредставяне – заплащане на неустойк в размер от 23,68
лв. В чл.4, ал. 1 е предвидено, че
следва да се предостави едно от следните обезпечения, а именно: същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения:
физическо лице – поръчител, което да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов
договор, да не е заемател, поръчител по друг договор за паричен заем, да няма
неплатени осигуровки през последните две години, да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в Централния
кредитен регистър към БНБ една година назад да е със статут не по – лош от
„Редовен“ или банкова гаранция.
От приетото по делото
заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява,
че замествайки параметрите във формулата, посочена в Приложение № 1
към ЗПК се получава, че ГПР е в размер на 49,33 %. Установява се, че
в годишния процент на разходите, като разход на заемодателя е включена само
договорната лихва. Вещото лице установява, че сумата от 300 лв. по Договор за предоставяне на паричен заем „VIVA Express 14” № *** от
01.10.2016 г. е предоставена и усвоена от Н.Х. в пълен размер на същата дата
01.10.2016 г. В заключението вещото лице
е посочило, че формулата за изчисляване на ГПР, съгласно Приложение № 1 към
чл.19, ал. 2 ЗПК включва общият брой усвоявания по кредита, поредният номер на
усвояване на кредита, размерът на съответното поредно усвояване, интервал,
изразен в години и част от годината, между датата на първото усвояване на сума
по кредита и датата на съответното усвояване на суми по кредита, общият брой на
погасителните вноски и плащания на разходи и др., като вещото лице изрично е
посочило, че в ГПР е включен, като разход само договорната лихва. Вещото
лице посочва, че годишният процент на
неустойката и таксата за експресно разглеждане спрямо главницата е 189,
40 %, но с оглед на посочената формула, по която е изчислен този процент съдът
счита, че е допусната грешка от вещото лице, като процентът е в размер на 15,78
%.
Между
ищеца и ВИВА КРЕДИТ ООД са възникнали правоотношения по договор
за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.
22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена
по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът
счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на
сумата по неустойката при изчисляване на ГПР.
Съдът
счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият
се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са
посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите
компоненти на изчисляването му.
В
този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от
Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в
него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да
бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за
изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да
се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено
значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť,
C‑76/10,EU:C:2010:685, т.69 и 70).
В случая към момента, в който договорът е скючен не се установява да се
дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост при неизпълнение
на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В
сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 49,33 % , а при положение,
че лихвеният процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не
може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение №
1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При
фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т.
11 относно погасителен план, който да съдържа информация за размера,
броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
С оглед
гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Съдът възприема доводите на ищеца, че
предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави.
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от
23,68 лв. Така предвиденият размер оскъпява кредита с повече от 15 %,
което противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и на добрите нрави.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение, а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Отделно от това въведените в договора изисквания за вида
обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена,
като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за
предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга
пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му
кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за
вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо иска за прогласяване на
недействителността на тази клауза следва да се уважи, като основателен и
доказан.
Съдът
не споделя становището на ищеца, че недействителността на клаузата за неустойка
обуславя недействителност на целия договор. В случая е приложима разпоредбата
на чл. 24 ЗПК във вр. с чл. 146, ал. 5 ЗЗП, който се явява специален спрямо чл.
26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП Наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Относно
иска за обявяване на нищожна на клаузата по чл.1, ал. 3 от договора,
предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в размер от повече от
15 % от размера на предоставената в заем
сума. Таксата не се дължи по силата
на чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като заемателят не следва да заплаща такси за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Експресното разглеждане
на молбата за кредит е част от усвояването на кредита, поради което такса за
такъв вид разглеждане не се дължи. Налага се извод, че тази такса е всъщност
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично,
поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в случая това законово
изискване не е спазено.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по
делото разноски в размер от 200 лв., включващи платена държавна такса в размер
от 100 лв.- платена държавна такса и 100 лв.- заплатен депозит за ССЕ. Представен
е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Неговият размер, съобразно уважените
претенции, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на стойност 300
лв. В случая е представен договор за правна защита и съдействие с адв. Е.И. в
полза, на която следва да се присъди възнаграждението. Съдът счита за
неоснователно искането за процесуалния представител на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. по всеки от исковете – 300 лв., доколкото
разпоредбата на чл.2, ал. 5 от
цитираната наредба е неприложима в случая, който касае предявени искове за
установяване на нищожност на клаузи от един и същи договор за кредит, по силата
на който е предоставена в заем сума равна по размер на определеното адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между Н.П.Х., ЕГН **********,*** и „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София,
ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 73 Г, че клаузите
на чл. 1, ал. 3 и чл.4, ал.2 от
договор за кредит от 01.10.2016 г., уреждащи задължение за заплащане на такса
за експресно разглеждане и неустойка, са недействителни поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК, с добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к.
„Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис
73 Г ДА ЗАПЛАТИ НА Н.П.Х., ЕГН **********,*** сумата от 200 лв.-
разноски по делото.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София,
ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 73 Г да заплати на адв. Е.Г.И.,*** № 2 сумата от 300 лева - адвокатско възнаграждение на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ