Р Е Ш Е Н И Е
№……/.…..04.2019г.
гр.Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
при
секретар Мая Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията Чавдарова
въззивно търговско дело № 173 по описа за 2019г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба на Е.К.Н.
***, действащ чрез адв.Р.Д.,
срещу решение №5091/10.12.18г., постановено по гр.д. № 8717/18г. на ВРС, с
което е прието за установено в отношенията между ищеца ТРАНСФЕР ТВ ООД ЕИК
*********, и ответника Е.К.Н. ***, че Е.К.Н. дължи на ТРАНСФЕР ТВ ООД, ЕИК
*********, сумата от 2400 евро или левова равностойност от 4693,99лв,
представляваща неустойка по договор за предоставяне на парични средства във
връзка със започване на работа в чужбина, сключен на 04.11.16г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда - 10.05.18г. до оконч.погасяване на задължението, за които суми е
издадена заповед № 3211/14.05.18г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№6617/18г. по описа на ВРС , XLVIII състав,
на осн. чл.415, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК.
В жалбата са наведени оплаквания, че
решението е неправилно и необосновано. Твърди, че съдът е допуснал съществени
нарушения на процесуалните правила, както и че неправилно е приложил
материалния закон. Излага, че събраните доказателства не са преценени в тяхната
съвкупност, като съдът се е позовал на несъществуващи твърдения и несъбрани по
делото доказателства. Счита, че след като правоотношението е прекратено от
страна на работодателя, то не би могло да се приеме, че ответникът е в
неизпълнение. Счита извода на съда за валидност на неустоечната клауза за
произволен. Навежда твърдения за качеството потребител на ответника, като
счита, че договорът е сключен при предварително определени условия и ответникът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието му, а процесната клауза на
договора не била индивидуално уговорена, поради което и била нищожна. Моли да
бъде отменено решението, като бъде отхвърлен иска.
Въззиваемата
страна ТРАНСФЕР ТВ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Варна, ул.Атанас Христов 12, ет.1, ап.1, действащ чрез адв.Б.З., е
депозирала в срок отговор, с който счита жалбата за неоснователна и моли
обжалваното решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе по спора Варненски
Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от ТРАНСФЕР ТВ ООД, ЕИК *********, срещу Е.К.Н. ***, иск с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2400 евро /левова равностойност на 4693,99лв/ , представляваща неустойка по чл.3 от договор, сключен на 04.11.16г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 10.05.2018г. до оконч. й изплащане.
В исковата молба поддържа, че между страните са сключени на 04.11.16г. договор за посредническа дейност
по наемане на работа в чужбина и договор за отпускане на парични средства във
връзка с обучението и подготовката за работа в чужбина. Излага, че по силата на
втория договор ищецът е отпуснал на ответника сумата от 1200 евро във връзка с
изпълнението на договора за посредничество, която сума служела за покриване на
разходите на лицето в периода на обучението му, предхождащ отпътуването за
работа в чужбина. Срещу това ответникът поел задължението да положи необх.грижи
и усилия през периода на обучението, а след неговото приключване да отпътува в
рамките на 10 дни и работи за осигурения работодател не по-малко от една
календарна година. Излага, че съгл. чл.3 от договора при неизпълнение на някое
от тези задължения ответникът дължал двойния размер на получената сума. Твърди,
че ищецът е изпълнил задължението си като е организирал обучение, заплатил е
разходи по снабдяване с книжа, както и е заплатил на ответника сумата от 1200
евро, но последният е нарушил задължението си по чл.2,т.3 от договора като
самоволно е напуснал работа, поради което и следвало да върне получената сума
от 1200евро в двоен размер.
В
отговор на исковата молба ответникът Е.К.Н. *** е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск като неоснователен. Твърди, че договорът с работодателя е
прекратен едностранно от последния, като не му била предложена друга работа. С
уточн.молба навежда твърдения за нищожност на клаузата на чл.3 от договора като
противоречаща на чл.48, ал.1 и 3 от КРБ и на добрите нрави.
Съдът, след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от надлежно легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл.415, ал.1 ГПК, за процесуално допустим, поради което и дължи произнасяне по
същество на спора.
По делото няма спор, че
между страните е сключен договор от 04.11.16г. за посредническа дейност по наемане на работа в чужбина, по силата на който ищецът като
посредник е поел задължение да информира и/или консултира ответника във
връзка с намирането на работа, да го насочва и подпомага за започването на
работа и за сключване на договор за наемане на работа в Германия. От своя
страна възложителя е поел ангажимента да придобие, в случай, че не притежава,
свидетелство за управление на МПС „С“ или „Е“ категория, както и да проведе
двумесечно обучение по немски език, разходите за които курсове е договорено да
са за сметка на посредника /чл.3.1. и чл.11 от договора/. Не се спори, че на
същата дата между страните е сключен и втори договор, с който са доуточнени
отношенията им във връзка с последващото сключване на трудов договор с
осигурения от посредника работодател. Така съгласно договора посредника е
предоставил сумата от 1200евро, платима на три равни вноски, в края на всеки
месец от датата на започване на курсовете, която да покрие разходите на
ответника през двумесечния период на обучение и отпътуването до Германия, а от
своя страна последният се е задължил да
положи необходимите усилия и грижи през двумесечния период на обучение, да
отпътува за Германия в рамките на 10 дни след приключване на обучението и да работи
за осигурения работодател не по – малко от една календарна година. Изрично в чл.3
от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на някое от задълженията
по чл.2 от договора, работника дължи на посредника връщане на гореполучената сума
в двоен размер.
Тълкувайки договорките между страните при така сключените
сделки, то се извежда извода за наличието на едно основно правоотношение между
тях, имащо за предмет възлагането на посредничество, във връзка с което именно
са поети задълженията, предвидени с допълнителното съглашение. Следователно
вторият договор съставлява част от възложената на посредника услуга.
Същевременно приложими спрямо така възникналото между страните правоотношение
се явяват специалните разпоредби на чл.26 и сл. от Закона за насърчаване на
заетостта и предвидената в него Наредба за условията и реда за извършване на
посредническа дейност по наемане на работа. Уредбата категорично изключва каквото и да събиране на
пряко или косвено възнаграждение от лицето търсещо работа (чл.4, т.1 от
Наредбата), и изрично договаряне на условията, при които се поражда отговорност
за неизпълнение (чл. 23, ал.2, т. 6 от Наредбата).
Посредническата услуга за наемане на работа в
чужбина е извън приложното поле на общата потребителска защита. Това е така,
поради неразривната връзка на уговореното благо с професионалната реализация на
възложителя. Общите правила на ЗЗП се прилагат само за сделките, сключвани
от физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност( пар. 13 от ДР на ЗЗП). В този смисъл всички доводи
относно неравноправно договаряне не следва да се обсъждат от въззивната
инстанция.
За
основателно обаче съдът намира възражението на въззивника за нищожност на
договорената като обезщетение за неизпълнение на задължението за работа не
по-малко от една година за осигурения работодател неустоечна клауза. Съгласно
разясненията, дадени с ТР №1/15.06.10г. по т.д.№1/09г. на ОСТК на ВКС
преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, за
което съдът следи и служебно, следва да
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като
предпоставките за нищожност произтичат както от нейните функции, така и от
принципа за справедливост, който изисква да се закриля и защитава всеки признат
от закона интерес. Съобразно сключения посреднически
договор /чл.3.1 и чл.4.1/ отговорността за компенсиране на разходите, направени
от посредника по осигуряване на обучението се свързват само с неизпълнението на
задължението за поемане на резултата от довършеното договаряне с работодателя.
С достигането на крайната цел
на посредничеството – наемането на работника от чуждестранния работодател,
икономическият интерес за посредника е осъществен в цялост. В този смисъл след
приемането на подбрания от посредника работник на работа без възражения от
страна на работодателя, то позитивният интерес на посредника от заплащане на
разходите за обучение отпада и обвързването на работника със задължение и
занапред не би било справедливо. Същевременно уговарянето на неблагоприятни за работника последици от хипотези, в
които работодателя ползва правото на изпитване без санкция за неспазване
на едногодишния срок нарушава изискванията за добросъвестност, тъй като
прехвърля изцяло върху работника риска да остане задължен дори в двоен размер
за предоставени за обучението му суми, ако сам се оттегли от оказалата се
неподходяща за него длъжност. Ето защо уговарянето на клаузата за неустойка като относима към нарушение на задължение за
работа поне една година е несправедливо възлагане на отговорност за
неизпълнение, от което кредиторът няма пряк интерес. След като такова
съдържание не покрива критериите за справедливост, то е налице противоречие на
морала, което обуславя нищожността на договорената като обезщетение за
неизпълнение на задължението за работа не по-малко от една година неустоечна
клауза на осн. чл.26, ал.1, пр. трето
ЗЗД.
За
пълнота следва да се посочи, че по делото остана недоказано и твърдението за
наличие на виновно неизпълнение
на задължението на ответника да работи една година по сключения индивидуален
трудов договор. По делото няма спор, че договорът е прекратен преди изтичането
му, за което свидетелства и уведомление за прекратяване на тр.правоотношение от
10.04.17г. Приложеното по делото становище от 12.10.18г., изходящо от Т.К., не
би могло да бъде кредитирано от съда, доколкото има характера на свидетелски
показания, които не са събрани по предвидения в ГПК процесуален ред. От
разпитания пред настоящата инстанция свидетел Д.К. се установява, че след 2
месеца работа са били извикани от страна на работодателя в една стая, като им
заявили, че ги освобождават. Свидетелят сочи още, че Е.Н. бил болен, но на
всички заедно били прекратени трудовите договори. Посочените показания се ценят
от съда като обективни и безпротиворечиви, отразяващи преки впечатления на
свидетеля и неопровергани от насрещната страна. При тези данни обаче не би
могъл да се изведе извода, че е налице виновно поведение на работника, респ. че
именно това е довело да прекратяване на договора. Отговорността за претендираната
неустойка изисква виновно неизпълнение, и доколкото от изложеното такова не се
установява, то съдът намира, че не е доказано основанието за възникване на
вземането за неустойка по чл. 3 от договора.
Предвид гореизложеното съдът намира
предявеният иск за неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Поради
несъвпадане на изводите на настоящия състав с тези на първоинстанционния съд
обжалваното решение следва да се отмени.
При този изход на спора в тежест на
въззиваемата страна следва да бъдат възложени сторените от въззивника в заповедното,
първоинстанционно и въззивно производство разноски. От страна на ответника е
направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв.
Представени са договори за безплатна правна помощ, подписани от ответника, в които
е уговорено осъществяването на безплатно процес.представителство на основание чл.
38, ал. 1, т.2 от ЗА.
Относно претенция за разноски за
адв.възнаграждение за запов.производство, като съобразява, че длъжникът чрез
процесуален представител е подал възражение в утвърдения образец като
възражението е бланкетно, и че процесуално представителство за подаване на
възражение по чл.414 от ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не
е сред изрично предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, то на
основание § 1 от ДР на Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия,
като се съобрази вида на самото процесуално действие. Ето защо и с оглед
извършените от адвоката действия по изготвяне на възражението съдът намира, че
по аналогия следва да намерят приложение конкретни случаи, предвидени в чл.6 от
Наредба № 1 – възнаграждения за съвет, справка и изготвяне на книжа, а именно
т. 3 – за проучване на дело с даване на мнение по него и т.5 за изготвяне на
други молби, които действия на адвоката са най-близко до действията му свързани
с подаване на възражение по чл.414 от ГПК. Или следващото се за заповедното
производство адв.възнаграждение следва да се определи на 110лв., при
съобразяване на разпоредбата на чл.6, т.3 и т.5 от Наредба №1 от 9.07.2004г.
Що се касае за дължимото адвокатско
възнаграждение за първа и въззивна инстанции,то съдът намира, че същото следва
да бъде определено в размер, посочен в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно 398лв за осъществено процесуално представителство на ответника
пред всяка инстанция.
Предвид това на осн. чл.78, ал.1 ГПК на процесуалния представител адв.Р.Д. следва да се присъди
сумата общо от 906лв, на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв. във вр. с чл.7,
ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №5091/10.12.2018г. на
Варненски районен съд, постановено по
гр.д. №8717/2018г. на ВРС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от ТРАНСФЕР
ТВ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, ул.Атанас Христов 12, ет.1, ап.1, срещу Е.К.Н., ЕГН **********, с адрес
***.Варненчик 131, вх.Б, ет.5, ап.37,
иск с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Е.К.Н. дължи на ТРАНСФЕР ТВ
ООД, ЕИК *********, сумата от 2400 евро /левова равностойност на 4693,99лв/,
представляваща неустойка по чл.3 от договор, сключен на 04.11.16г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 10.05.2018г. до оконч. й изплащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА ТРАНСФЕР ТВ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул.Атанас
Христов 12, ет.1, ап.1, да заплати на адв.Р.Д.Д. , ЕГН **********, с
адрес ***, сумата от 906лева / деветстотин
и шест лева /, представляваща адв.възнаграждение за
проц.представителство, на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване, съгл. чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви на съдия Даниела Томова, член
на въззивния съдебен състав,
разгледал въззивно търговско дело №173/2019г., за подписване на
постановения по делото съдебен акт с особено мнение:
Не споделям принципното становище на
мнозинството, че при произнасяне по искане на длъжник за присъждане на
разноски, сторени от него в заповедното производство, за платено адвокатско
възнаграждение последното следва да се определя при съобразяване на
разпоредбите на чл.6, т.3 и/или т.5 от
Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Като се съобразят основните начала на
гражданския процес, установени с нормите на чл.121 и чл.122 от Конституцията на
Р. България и чл.9 от ГПК, обосновано следва да се приеме, че разпоредбата на
чл.7, ал.7 от НАРЕДБА №1 от 9.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е относима и към двете
страни в заповедното производство – кредитора-заявител и длъжника след неговото
конституиране (т.е. след издаването на заповедта за изпълнение). Да се приеме
противното, т.е. да се приеме, че разпоредбата на чл.7, ал.7 от НАРЕДБА №1 от
9.07.2004г. е относима само и единствено за кредитора – заявител в заповедното
производство, но е и за длъжника, ангажирал услугите на адвокат за оказване на
правна помощ и съдействие при защитата му срещу издадената срещу него заповед
за изпълнение, накърнява както основното начало за равенство на страните в
процеса, така и на общия принцип на справедливостта. Такова едно разрешение
влиза в колизия и с основното положение, установено с нормата на чл.3 от ГПК,
доколкото би имало за резултат освобождаване на кредитора-заявител, инициирал
недобросъвестно заповедно производство срещу длъжника, от отговорност за вреди
(изцяло или частично). Следва да се отчете обаче, че по изричната разпоредбата
на чл.7, ал.7 от НАРЕДБА №1 от 9.07.2004г., установения минимален размер на
дължимото адвокатско възнаграждение е относим за осъществяване на цялостната
защита в заповедното производство, в т.ч. както за заявителя – кредитор, така и
за ответника – длъжник.
С оглед на това и като се има предвид,
че изхода от спора – отхвърляне на предявения от кредитора иск по чл.422, ал.1
от ГПК като неоснователен, намирам, че разноските на ответника за заповедното
производство следва да бъдат определени в хипотезата на чл.7, ал.7 от НАРЕДБА
№1 от 9.07.2004г., а не в минималните размери по чл.6, т.3 и 5 от Наредбата.
Съдия в Окръжен съд:
/Даниела Томова/