№ 359
гр. П., 12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П. в публично заседание на дванадесети юли през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря АЛЕКСАНДЪР Г. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА Въззивно
гражданско дело № 20224400500358 по описа за 2022 година
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.П. е
образувано на основание въззивна жалба от „***“ ЕООД с ЕИК*** срещу
Решение № 98/ 26. 01. 2022 г. по гр. д. № 20214430104762 по описа на РС- П. .
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. С въззивната жалба е отправено искане за
отмяна на решението на районния съд в обжалваната част като неправилно и
незаконосъобразно и да бъде отхвърлен предявения иск като неоснователен и
недоказан, като бъдат присъдени направените по делото разноски.
Въззиваемата страна С. Р. С. с ЕГН********** е изразил
становище чрез процесуалния си представител адв. Г.Ч., че въззивната жалба
е неоснователна и следва решението на районния съд в обжалваната част да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на
въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на
1
чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ
на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва
решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд е осъдил на основание чл.
55, ал.1 ЗЗД въззивникът да заплати на въззиваемия сумата от 545, 16 лв.,
представляваща недължимо платена сума по Договор за кредит № 645898/ 21.
07. 2021 г. до окончателното изплащане, като за разликата до 581 лв. искът е
отхвърлен като неоснователен. С решението са присъдени разноски
съобразно изхода на делото.
За да постанови решението си районният съд въз основа на
събраните по делото доказателства е приел, че въззиваемият е изпълнил
задължението си по договора за кредит, като е заплатил главница, лихви,
такса за разсрочване на задължението в размер на 245 лв. и такса в размер на
300,16 лв. такса по договор за гаранция. Съдът е приел, че изплащането на
сумата от 245 лв. такса за разсрочване на кредита от въззиваемия на
въззивника противоречи на разпоредбата на чл. 10а ЗПК, тъй като кредиторът
не може да иска от кредитополучателя допълнителни разходи по усвояване и
управление на кредита. Съдът е посочил, че тези услуги не са допълнителни и
нямат пряко отношение към насрещните престации, поради което клаузата в
договора за заплащане на такава услуга е нищожна и съответно заплатената
сума от 245 лв. на въззивника е недължимо платена изначално на основание
чл. 55, ал.1 , пр.1 ЗЗД и следва да бъде възстановена на въззиваемия.
По отношение на изплатената сума от 300, 16 лв. такса по договора за
гаранция първоинстанционният съд е приел, че тази такса противоречи на
разпоредбата на чл. 19, ал.4 ГПК, като размерът на ГПР не може да надхвърля
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
валута, определени с ПМСРБ. Районният съд се е позовал на заключението
на ССЕ, че при прибавяне към размера на ГПР и на тази платена сума ГПР ще
надхвърли ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК за действителност на тази
клауза по договора.
Въззивният съд счита, че решението на районния съд е правилно и
законосъобразно по следните съображения:
2
Спорни са въпросите дължими ли са от въззиваемия сумите ,
представляващи такси по разсрочване на заема и суми изплатени по
договора за гаранция.
Въззивният съд счита, че сумата от 245 лв. изплатена от въззиваемия на
въззивника като такса за разсрочване на дълга не представлява
допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал.1 ЗПК. В случая разсрочването
на дълга е свързано пряко с управлението на кредита, поради което е налице
забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК да се събират такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. По тези причини съдът
счита, че тази сума е недължимо платена, клаузата по договора се явява
нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал.2 ЗПК като
противоречаща на императивната норма на чл. 10а, ал.2 ЗПК.
По отношение на изплатената сума по договор за гаранция въззивният
съд също счита, че клаузата е нищожна на основание чл. 19, ал.5 вр. ал.4 ЗПК.
В заключението си вещото лице от ССЕ е посочило, че таксата за договора за
гаранция първоначално не е включена в състава на ГПР , тъй като не е
задължителна, ако се сключи договор за поръчителство. В случая такъв
договор не е сключен във връзка с договора за кредит, поради което тази сума
е част от състава на ГПР по смисъла на чл. 19, ал.1 ЗПК. Съгласно цитираната
разпоредба годишният процент на разходите (ГПР) по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
случая таксата по договора за гаранция представлява косвен разход по
кредита за въззиваемия като потребител, поради което следва да бъде
съобразен при изчисляване на ГПР. От заключението на ССЕ става ясно, че
при включване в състава на ГПР на сумата по договора за гаранция в размер
на 300, 16 лв., размерът на ГПР значително надвишава максималният размер
на ГПР по чл. 19, ал.4 ЗПК, поради което на основание чл. 19, ал.5 ЗПК се
явява нищожна. По тези причини съдът счита, че сумата от 300, 16 лв. също е
недължимо платена при изначална липса на основание по чл. 55, ал.1, пр.1
ЗЗД вр. чл. 19, ал.4 и ал. 5 ЗПК, поради което също е дължима обратно от
въззивника на въззиваемия.
3
По изложените съображения съдът счита, че решението на районния съд
е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.3 вр. чл. 38, ал.1, т.2
ЗА вр. чл. 7, ал.2, т. 1 от Наредба №1/ 09. 07. 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения следва въззивникът да бъде оскъден да
заплати на процесуалния представител на въззиваемия адв. Г.Ч. сумата от
300 лв. адвокатско възнаграждение чрез превод по банковата сметка, която е
посочено в списъка по чл. 80 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1, пр. 1 ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение № 98/
26. 01. 2022 г. по гр. д. № 20214430104762 по описа на РС- П..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 вр. чл. 38, ал.1, т.2 ЗА вр. чл. 7,
ал.2, т. 1 от Наредба №1/ 09. 07. 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения „***“ ЕООД с ЕИК*** да заплати на
процесуалния представител на въззиваемия С. Р. С., адв. Г.Ч. сумата от
300 лв. адвокатско възнаграждение чрез превод по банковата сметка:
БАНКА :“***“ЕАД; IBAN *** *** *** ***; BIC:******; титуляр адвокат
Г.Г. Ч., чл. 39 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК не подлежи на
касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4