№ 4083
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Станимира Иванова Въззивно гражданско
дело № 20241100507973 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №3694/29.02.2024г. по гр.д. № 63606 по описа за 2022г. на
Софийски районен съд, 166-ти състав Файненшъл България“ЕООД, ЕИК
********* е осъдено да заплати на С. А. К., ЕГН ********** на основание на
чл. 86 от ЗЗД сумата от 6,19лв. представляващи законна лихва за периода от
19.10.2022г. до 08.08.2023г. върху платената в хода на делото главница , като е
отхвърлен иска на С. А. К., ЕГН ********** срещу Файненшъл
България“ЕООД, ЕИК ********* за заплащане на основание на чл. 55, ал.1
пр.1 от ЗЗД на главницата от 154,84лв., платена по нищожен договор за
предоставяне на гаранция № 4319458/22.11.2021г. поради плащането й в
хода на процеса , като Файненшъл България“ЕООД, ЕИК ********* е
осъдено да заплати на С. А. К., ЕГН ********** на основание на чл. 78 от
ГПК сумата от 450лв. представляващи съдебни разноски.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№
35727/27.03.2014г. по регистъра на СРС, изпратена на 26.03.2024г. от
ответника по исковете – Файненшъл България“ЕООД, ЕИК ********* в
частта, в която исковете са уважени . Изложило е съображения, че решението
1
е недопустимо , неправилно, постановено при нарушение на
съдопроизводствени правила и на материалния закон, необосновано.
Посочило е, че ищецът нямал правен интерес от иска, защото било сключено
споразумение на 08.08.2023г. и с него отношенията били изцяло уредени,
сумата по споразумението била платена и за ищеца нямало правен интерес да
води делото и от иск за забава върху сума, която е платена. В изпълнение на
задълженията по споразумението ищцата се отказала от иска по делото,
ищцата била заявила, че няма претенции по отношение на който и да е от
сключените с въззивника договори. Ищцата обективно можело да оттегли
отказа от иск, но така нарушавала споразумението и злоупотребявала с права.
Нямало правен спор между страните и ищцата нямала интерес от исковете.
Споразумението представлявало спогодба, целта била с взаимни отстъпки да
се прекрати вече съществуващ спор, включително за валидността на клаузи по
договорите и за съществуване на основание за плащане на суми по тях.
Уреждането на отношенията по този спор водело до извод, че въззивникът не
дължал лихва за забава върху възстановената сума. Недопустимо било
разглеждането от районния съд на договора за заем, защото той не бил
предмет на делото. Отделно в договора за заем било посочено, че разходите са
само лихвата, посочено било как е формиран ГПР Годишният лихвен процент
и годишният процент на разходите били различни по своята природа и не
подлежали на сравнение, възможно били тези стойности да са различни дори
ако единствения разход е възнаградителната лихва защото различен бил
начина на изчислението им. Възнаграждението по договора за гаранция се
дължало само ако потребителят избере да обезпечи задълженията си по този
начин, не е известно предварително за да се включи в ГПР. Договорът за
предоставяне на гаранция бил валиден, не противоречал на добрите нрави,
съответствал на свободата на договаряне . Желанието да избегне последици от
неизпълнение на задължението по договора за заем мотивирало потребителя
да сключи договора за предоставяне на гаранция. Претендирал е разноски.
Оспорило е поради прекомерност претенцията за разноски на насрещната
страна за горница над размера по Наредба № 1/2004г.
Въззиваемият- ищец С. А. К., ЕГН ********** в предоставения срок за
отговор е оспорил жалбата. Посочил е, че решението в обжалваната част е
правилно. Посочил е, че споразумение по нищожен договор е нищожно,
нямала намерение за отказ от исковете, сезирала СРП за действията на
2
въззивника. Твърденията на въззивника в жалбата били взаимоизключващи
се. Мним пълномощник бил депозирал молбата за прекратяване на делото и
на следващия ден тя оттеглила същата. Договорът за предоставяне на гаранция
бил свързан с договора за заем, договорите били потребителски, съдът следял
служебно за неравноправни клаузи в тях. Ефективната защита на потребителя
изисквала двата договора да се разглеждат като икономическо тяло
включително и поради свързаност на кредитодателя и на поръчителя.
Възнаграждението по договора за гаранция оскъпявало договора за заем и
същото следвало да се включи в ГПР, което не било сторено. Процесуалният
й представител е претендирал възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от
ЗАдв. Оспорило е поради прекомерност претенцията за разноски на
насрещната страна за горница над минималния.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. №
5725/19.10.2022г. по регистъра на РС-Ботевград изпратена по подсъдност на
СРС изменена с молба от 29.06.2023г., на С. А. К., ЕГН ********** срещу
Файненшъл България“ЕООД, ЕИК ********* с която е поискала от съда на
основание на чл. 55, ал.1 пр.1 и чл. 86 от ЗЗД да осъди ответника да й заплати
сумата 154,84лв. / първоначално предявен като частичен за 50лв. целият за
350лв., а с молба от 29.06.2023г. изменен по размер на 154,84лв/ ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба, до изплащането й,
представляващи платена по нищожен договор за предоставяне на гаранция №
4319458/22.11.2021г. Навела е твърдения, че на 23.11.2021г. сключила с Изи
Асет Финанс Мениджмът“АД договор за потребителски кредит за 70лв., при
лихва от 35% годишно и ГПР от 41,72%. В договора за заем било посочено, че
следва да предостави поръчители които да отговарят на определени условия
или договор за гаранция и в изпълнение на това си задължение сключила с
ответника договора за предоставяне на гаранция, за което трябвало да плати
възнаграждение от 350лв. Платила задълженията по договора Договорът за
заем и договорът за гаранция били потребителски, нищожността на заема
водел до липса на основание за сключване на договора за гаранция
Сключването на договора за гаранция било задължително, защото не било
възможно да изпълни задължението да осигури поръчители по другите
описани в договора начини. Разходът за възнаграждението бил сигурен и
3
следвало да се включи в ГПР, а това не било направено, ако се включело то
ГПР щял да бъде над допустимия максимален размер от 50%. Договор за
гаранция бил лишен от основни и поради това че на потребителя не се
предоставяла услуга. Кредитодателят и поръчителят били свързани лица,
кредиторът обвързал по-слабата икономически страна с допълнително
възнаграждение, което се дължало при сключването на договора за заем без
значение дали заемателят е изправна страна. Клаузата на чл. 3, ал.1 от
договора за поръчителство противоречала на добрите нрави Уговорката за
възнаграждението с оглед на размера му противоречало на принципите на
добросъвестност, справедливост, накърнявало добрите нрави.
Споразумението от 08.08.2023г. било недействително, унищожаемо на
основание на чл. 28 и чл. 29 от ЗЗД, евентуално чл. 33 от ЗЗД, отказ от бъдещи
права бил недействителен. Ищцата била посетена от 3.ма души за да бъде
уговорена да се откаже от исковете и това било индиция за намеренията на
ответника по чл. 30 от ЗЗД. Условията по споразумението били явно
неизгодни, разноските по делото били високи, за да се възполза от това
споразумение трябвало да изпълни редица условия, не била известена че
договорите са недействителни и че няма нужда да поема какъвто и да
ангажимент за получи платеното-пороци по чл. 28 и чл. 29 от ЗЗД.
Претендирала е разноски.
Ответникът Файненшъл България“ЕООД, ЕИК ********* е оспорило
исковете. Посочило е, че основен предмет на дейността му било да предоставя
по занятие гаранционни сделки, поради което и получаването на
възнаграждение за същото било в съответствие с ТЗ. Ищецът имал интерес да
сключи договора с ответника, за да избегне неблагоприятни последици от
неизпълнение на задълженията си по договора за заем. Договорната свобода
позволявало сключването на процесния договор, престациите били
еквивалентни. Сключването на договора не било условие поставено в
договора за заем, същият позволявал различни възможности за потребителя
във връзка с осигуряване на обезпечение по кредита. Закона за
потребителския кредит не бил приложим за процесния договор. На
08.08.2023г. страните уредили отношенията си и платил сумата по
постигнатото споразумение. Претендирало е разноски.
С молба от 08.08.2023г. ищцата се е отказала от предявените искове.
4
С молба от 14.08.2023г. ищцата е посочила, че не с отказва от исковете,
оттегля молбата за същото, като районният съд е оставил без разглеждане
молбата за отказ от исковете.
По делото е приет договор за заем № 4319458/22.11.2021г. съгласно който
Изи Асет Мениджмънт“АД е предоставило на С. К. потребителски кредит в
размер на 700лв., срещу задължение на потребителя за върне сумата да плати
възнаградителна лихва от 40% годишно на 6 вноски за 12 седмици при ГПР от
45,48%. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок от три дни
от сключването на договора да предостави обезпечение чрез поръчителство от
2 физически лица, нетно получаващи възнаграждение по безсрочен трудов
договор над 1000лв. месечно ; които не са заемополучатели по други договори
за кредит или ако има то кредитната история 1 година назад да е статус поне
„редовен“ или банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-
гарант.
Приет е договор за предоставяне на гаранция № 4319458/22.11.2021г.
носещ подпис за страните по него , съгласно който Файненшъл
България“ЕООД се е съгласило по договор със С. К. да издаде гаранция за
изпълнение на парични задължения в полза на Изи Асет Мениджмънт“АД по
договор за заем № 4319458/22.11.2021г за което К. е поела задължение да му
плати възнаграждение от 257,82лв. платимо на 6 вноски от по 42,97лв.
Прието е споразумение от 08.08.2023г. , носещо подписи на страните по
него, съгласно което Изи Асет мениджмънт“АД, Файненшъл България“ЕООД
и С. К. са се съгласили, че го сключват във връзка с 4 договори за заем и 4
договора за предоставяне на гаранция по същите сред които са договор за заем
№ 4319458 и договор за предоставяне на гаранция № 4319458 . Съгласно чл. 1
от споразумението Файненшъл България“ЕООД се е задължило да възстанови
на С. К. в деня на сключването на споразумението сумата от общо 800лв., от
която 154,84лв. е платеното от К. възнаграждение по договор № 4319458 .
Съгласно чл. 2 от споразумението след възстановяването на сумата страните
се съгласяват да считат задълженията си по всички договори за заем и за
гаранция за окончателно уредени и нито една от тях няма претенции към
другата във връзка с изпълнението и валидността на задълженията по
договорите. Съгласно чл. 3 от споразумението в замяна на така направеното
опрощаване и възстановяване К. се е задължила да направи отказ от исковете,
5
предявени от нея срещу другите страни включително и по дело №
63606/2022г. по описа на СРС и ако делото бъде прекратено гарантът и
заемодателят няма да претендират разноски. Съгласно чл. 4 от споразумението
заемателят е декларирал, че като резултат от уговореното и с оглед на
възстановяването на сумите няма претенции по отношение на който е да е от
договорите , включително и за действителността им.
Приета е разписка от 08.08.2023г. носеща подпис за ищеца, съгласно която
на 08.08.2023г. С. К. е получила от Файненшъл България“ЕООД 800лв. на
основание на т.1 от споразумение от 08.08.2023г. сключено между нея и Изи
Асет мениджмънт“АД и Файненшъл България“ЕООД.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо. Районният съд се е произнесъл по исковете
така, както са предявени-съобразно твърденията за факти и формулиран
петитум, търсена защита. Правен интерес от исковете съществува, доколкото
се установява от процесуалното поведение на страните че спор за
дължимостта на сумата съществува. Представеното споразумение е оспорено
от ищеца, заявения отказ от исковете е оттеглен от ищеца преди
произнасянето на районния съд по отказа, искането по отказа е оставено без
разглеждане с влязло в сила определение на районния съд.
По правилността на решението в обжалваната част :
Предмет на въззивното дело е обезщетение за забава на плащането на
главница от 154,84лв. за периода от предявяване на иска за главницата /
19.10.2022г. за 50лв., а за горницата над 50лв. до 154,84лв. – на 29.06.2023г. /
до изплащането й, което е извършено на 08.08.2023г.
По делото не се спори, че на 08.08.2023г. ответникът е върнал на ищеца
154,84лв., която сума ищецът е платил на ответника като възнаграждение по
договор за предоставяне на гаранция № 4319458/22.11.2021г. , последният е
сключен за обезпечаване на задълженията на ищеца по договор за
6
потребителски кредит № 4319458/22.11.2021г. С влязлото в сила решение на
районния съд в необжалваната част иска за главницата от 154,84лв. е
отхвърлен поради настъпилото в хода на процеса – на 08.08.2023г., плащане.
Спорен въпрос по делото е дали със споразумението от 08.08.2023г.
страните са уредили отношенията си по отношението на обезщетението за
забава . Съдът приема доводите на ищеца за унищожаемост на това
споразумение за неоснователни, защото не са ангажирани доказателства в
подкрепа на оспорванията на ищеца, а с оглед на естеството на твърдените
пороци, то в негова тежест е било да ги установи по делото
С договора за спогодба страните уреждат съществуващ или възможен
спор , като си правят взаимни отстъпки и с тях могат да създадат, да изменят
или да променят и правоотношения, които не са били предмет на спора.
Отстъпката е частичен отказ от първоначално твърдяното от страната право.
Целта на спогодбата е внасяне на определеност и яснота в отношенията на
спорещите страни, като се сложи край на правния спор. При постигането
на спогодбата страните се съгласяват да считат, че правното положение е
такова, каквото се сочи в спогодбата. Спогодбата е двустранен договор и за
тълкуването й се прилагат разпоредбите на чл. 20 от ЗЗД. За валидността й се
прилагат правилата на ЗЗД. Договорът за спогодба е каузална сделка – целта е
прекратяване или предотвратяване на спор. Когато липсва съществуващ или
възможен спор то спогодбата ще е нищожна поради липса на основание – чл.
26, ал.2, пр. 4 от ЗЗД. Във всички случаи спогодбата предполага съществуващо
преди това правоотношение между страните, което да е дало повод за правния
спор ( В този смисъл Решение № 192/13.12.2017г. по гр.д.№ 4439/2016г. на
ВКС, ІV-то Г.О., постановено по реда на чл. 290 от ГПК.). Валидността на
договорите е уредена с императивни материално - правни норми от закона и
за правилното им приложение съдът следи служебно.
Съдът приема, че със споразумението от 08.08.2023г. страните не са
уредили отношенията си във връзка с обезщетението за забава на
изпълнението на задължението за връщане на главницата от 154,84лв.
Действително , с разпоредбата на чл. 3 от споразумението е посочено, че
ищецът се задължава да се откаже от иска си по дело 63606/2022г. на СРС.
Предмет на това е дело е главница от 154,84лв., но с основание чл. 55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, претенцията за лихва за забава върху тази сума е от предявяване
на иска и няма самостоятелно значение. Всички изявления по споразумението
са насочени към признание на валидността в цялост и на отделни клаузи на
договорите за заем и на договорите за предоставяне на гаранция. За този извод
съдът съобрази изричните изявления в чл. 2 и в чл. 4 от споразумението,
сочещи че отношения се уреждат във връзка с изпълнението на
7
задълженията по договорите, че тези договори са валидни и със
сключването на споразумението и възстановяването на сумите страните
считат задълженията си по договорите за уредени и нямат претенции във
връзка с изпълнението на тези задължения. Така при тълкуване на волята на
страните при условията на чл. 20 от ЗЗД, като съобрази и процесуалното
поведение на ищеца / представляващо поддържане на иска за лихва/, то съдът
приема че не може да обоснове извод за уреждане със споразумението от
08.08.2023г. на спора за дължимостта на законна лихва от предявяване на
иска . Това е така, защото с това споразумение се уреждат отношения във
връзка със задължения по валидни договори, а не за лихва за забава на
изпълнение на задължение по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. От това споразумение
не може да се направи извод, че страните са уредили отношения във връзка с
платено без основание възнаграждение по договора № 4319458 и така да се
приеме, че изявлението за липса на други претенции след връщането на
сумата да обхваща и лихвата за забава. Напротив- изявленията са във връзка
със задължения по валидни договори. Следва да се посочи, че в
споразумението не се сочи конкретен правен спор между страните, който те
уреждат с това споразумение, изявленията са че платената сума по договорите
за гаранция се връща, но същевременно договорът е валиден, което
препятства извод, че страните внасят яснота в отношенията си които да са от
хипотеза на чл. 55, ал.1 ,пр.1 от ЗЗД и че сумата се връща поради
съществуване на основанието, за което е предявен иска по дело №
63606/2022г. на СРС.
При така възприето и като съобрази, че във въззивното дело не са
въведени оплаквания срещу изводите на районния съд за размер на
обезщетението за забава, че при обосноваване на тези изводи районният съд
не е допуснал нарушение, то решението на районния съд следва да се
потвърди като правилно. Доводите на въззивника, че районния съд
недопустимо е обсъждал договора за кредит и договора за гаранция съдът
приема , че не могат да обосноват неправилност на решението на районния
съд. Предмет на делото пред районния съд е бил иска за главница с твърдения
за нищожност на договора за предоставяне на гаранция, която нищожност
следва и от нищожност на договора за заем, поради което и правилно
районният съд се е произнесъл по всички наведени от страните твърдения и
доводи.
8
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски
следва да се постави в тежест на въззивника.
Въззиваемият не е ангажирал доказателства, че е сторил разноски по
делото и такива не му се следват.
Възнаграждение на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ , Булстат
********* на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. не следва да се присъжда.
Пълномощното, представено по делото пред СРС сочи представителна власт
на дружеството за въззиваемия, но не съдържа изявление, че правната помощ
се предоставя на основание на чл. 38, ал.1 от ЗАдв. Пред СРС процесуалното
представителство е било възмездно. Пред въззивния съд е представен договор
за оказване на безплатна правна помощ, но той е само за изготвяне на искова
молба и за представителство по изпълнителни дела, какъвто не е случая. Така
съдът приема, че по делото не е установено съглашение между въззиваемия и
ангажирания от него адвокат представителството по делото да е безплатно и
искането за присъждане на възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от
ЗАдв. е неоснователно.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3694/29.02.2024г. по гр.д. № 63606 по
описа за 2022г. на Софийски районен съд, 166-ти състав в обжалваната
част.
Отхвърля искането на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ ,
Булстат ********* за присъждане на възнаграждение на основание на чл. 38,
ал. 2 от ЗАдв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9
10