Решение по дело №4232/2021 на Софийски градски съд

              Р      Е     Ш    Е    Н    И    Е     № ……

           Гр. София, 26.05.2022 г.

 

 

 

                               В     И М Е Т О     Н А     Н  А  Р  О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                               ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                 Мл. съдия : Десислава Чернева  

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 4232/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 26631/30.01.2019 г. по гр. д. № 79202/2018 г. по описа на СРС, 49 с - в е признато за установено, по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, че Р.С.Б. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3 757 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за имот с адрес: гр. София, ж. к. „*****, за периода 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане, като исковете са отхвърлени за горницата над 3 757 лв. до пълния предявен размер от 3 907 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., както и изцяло са отхвърлени исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 738 лв. - лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до 27.07.2017 г.

Страните са осъдена разноски в производствата, съразмерно с уважената и отхвърлена част от претенциите.

Недоволна от решението е останала ответницата Р.С.Б., която го оспорва с доводи, че е неправилно, необосновано и незаконосъобразно постановено в тази част. Излага множество съображения, че ищецът не е установил пълно и главно основанието и размерите на претенциите си. Не се доказва страните да са обвързани в облигационна връзка в периода, както и че ответницата е собственик или ползвател на имота в процесния период, нито е доказана реалната доставка на ТЕ в имота. Ищецът не е освободен от задължението да докаже посочените обстоятелства, тъй като изрично е оспорено наличието на облигационна връзка между страните. Поддържат се множество съображения, че претенциите са погасени по давност, по смисъла на чл. 111, б. „В“ ЗЗД, като се излагат доводи във връзка със срока на погасителната давност, които съдът не обсъжда доколкото е налице трайна и задължителна за съда практика на ВКС - ТР № 3/18.05.2012 г., по тъл. дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС, съгласно която срокът на давността за вземанията е тригодишен, поради което съображенията на ответницата по въпроса за необходимия срок на давността за процесните вземания са ирелевантни за спора. Излага съображения относно настъпване на изискуемостта на вземанията – след изтичане на 30 - дневен срок от периода, за който се отнасят, съответно от публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството по ОУ от 2014 г. Сочи, че издаването на една обща фактура за задълженията не променя срока на погасителната давност. По тези и допълнителни съображения  моли да се отмени решението в оспорената част и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира разноски, съгласно списък.

Ищецът - въззиваема страна „Т.С.“ ЕАД, не взема становище по въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК. В молба от 21.04.2022 г. ищецът оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че решението в оспорената част е законосъобразно постановено, в съответствие с материалния закон и практиката на съдилищата. Моли жалбата да се остави без уважение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение да не се присъжда адвокатско възнаграждение на ответницата или то да бъде намалено поради прекомерност.

Третото лице помагач на ищеца „Т.“ ООД, редовно призовано, не взема становище по жалбата.

Като съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав намира следното от фактическа и правна страна :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението не се оспорва от ищеца в частта, в която исковете са отхвърлени до пълния останал за разглеждане по делото размер по главницата и изцяло относно лихвите за забава, поради което е влязло в сила в тази част и не подлежи на въззивна проверка.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част. Производството се развива след подадено възражение по чл. 414 ГПК от ответницата.

Във връзка с доводите във въззивната жалба настоящият състав приема, че в съответствие със събраните в производството доказателства СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Същото тълкуване е застъпено и в разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.

В обобщение съгласно ЗЕ и даденото от ВКС тълкуване, страна по договора за доставка на топлинна енергия, респ. потребител на топлинна енергия е или собственикът на имота, или физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване или лицето, което изрично са поискало откриване на партида на свое име със заявление, подадено до доставчика.

В случая както във възражението по чл. 414 ГПК, така и в отговора на исковата молба ответницата е признала част от вземанията за главница и лихви в заповедното производство, поради което делото за главница и лихва е частично прекратено в първото съдебно заседание 07.11.2018 г.

Предвид това изявление на длъжника, основателно СРС е приел, че по този начин ответницата е направила извънсъдебно признание и на качеството си потребител на топлинна енергия за имота в процесния период.

Освен изложеното  индиция за качеството на ответницата на потребител на ТЕ  са и данните от писмо от 24.10.2014 г., съгласно които е наложена възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника Р.С.Б. : самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1382.2024.1.40 с адрес: гр. София, жк. *****, който обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1382.2024 от ЧСИ С.С.по изпълнително дело № 20148590400121 - процесния имот.

Извод, че ответницата е потребител следва и от извършеното от нея погасяване чрез плащане на задължения в размер на 150 лв., които са съобразени от СРС при определяне общия размер на дължимите суми за доставена ТЕ.  

Предвид изложеното в съвкупност, настоящият състав се солидаризира с изводите на СРС, че ответницата е потребител на ТЕ за имота през процесния период. Изцяло неоснователни са възраженията, че е не е проведено доказване на облигационната връзка по доставката на ТЕ в имота.

На следващо място, законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не са представени доказателства ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца ОУ.

Сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия от топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено на „Т.“ ООД.

Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот, както и стойността на топлинната енергия се установява от представените от ФДР и документите, касаещи дяловото разпределение за периода. Представените от третото лице помагач документи за главен отчет на уредите, които съдържат подпис на потребителя.

Във връзка с доводите за недоказана размер на задълженията във въззивната жалба, съдът констатира, че от заключението на съдебно - техническата експертиза, изготвено след анализ на приетите писмени документи по делото, както и на тези от ФДР, се установява, че ищцовото дружество ежемесечно е извършвало отчети на общия топломер в АС, като технологичните разходи на общия топломер са за сметка на ищеца.

Вещото лице е констатирало, че за периода в имота е имало 3 броя отоплителни тела с топлинни разпределители и 1 щранг - лира в банята, както и 1 брой водомер за топла вода. Според експертизата ТЕ за сградна инсталация не е начислявана след м. 05.2014 г. За периода разходът за БГВ е определян на основата на реален отчет на показанията на 1 брой технически изправен и сертифициран водомер за топла вода. Според вещото лице ФДР е извършила дяловото разпределение в съответствие с нормативната уредба.

Съдът е съобразил стойността на топлинната енергия за периода в размер на 4 990. 78 лв., съгласно заключението на ССчЕ, което е по - благоприятно за ответницата и следва да се съобрази и от настоящата инстанция, предвид забраната за влошаване положението на обжалвалата страна.

В решението СРС взел предвид направеното от ответницата признание на част от дълга по главницата, съответно за 1 083, 78 лв. главница за периода 01.05.2013 г. - 30.03.2016 г., като по този начин е приел, че задължението за главницата за ТЕ възлиза в размер на 3 907 лв., колкото е предявения размер в производството па главницата, предвид частичното прекратяване на делото над този размер с определение в първото съдебно заседание на 07.11.2018 г.

От посочената сума СРС е приспаднал заплатената в полза на ищеца сума от 150 лв., съгласно в платежното нареждане от 24.08.2017 г., в което е посочено като основание, че се заплаща главница за топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г. По този начин съдът е приел, че задължението е в размер на 3 757 лв.

На следващо място въззивният състав намира, че СРС основателно е обсъдил направеното своевременно възражение за погасяване на част от вземанията по главницата с изтичане на 3 - годишна давност, по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и във връзка с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на падежа - т. е. погасени биха били вземанията, станали изискуеми три години назад от подаване на заявлението - 07.08.2017 г., което действие прекъсва течението на давността.

Въззивният състав не споделя обаче изводите на СРС, че вземанията по обща фактура № **********/31.07.2014 г. не са погасени по давност, тъй като не е настъпила тяхната изискуемост преди 07.08.2014 г.

 Съдът намира, че обективирането на задълженията в една обща фактура, издадена на 31.07.2014 г., не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи от датата на издаване на общата фактура, каквито твърдения ищецът поддържа във въззивната жалба. Това е така, доколкото падежът на месечните задължения за заплащане стойността на потребена топлинна енергия остава до 30 число на месеца, следващ отчетния период, както е предвидено в ОУ от 2008 г. и в ОУ от 2014 г. Обратното би означавало да се даде възможност на ищеца да измества произволно периода на изискуемостта на месечните задълженията с оглед течението на срока на погасителната давност за тях, което е в противоречие с нормата на материалния закон уреждащ давностните  срокове.

В случая понеже заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 07.08.2017 г., въззивният съд, за разлика от СРС, намира за погасени по давност задълженията за ТЕ за периода м. 05.2013 г. - м. 06. 2014 г. вкл.

При това остават задължения само за периода м. 07.2014 г. - м. 04. 2016 г., които съдът определя в размер на 2 837 лв. на основание чл. 162 ГПК, на база заключението на СТЕ.

Над този размер до пълния предявен и за периода от м. 05.2013 г. до м. 06.2014 г. вкл. претенцията е погасена по давност.

Предвид изложеното в оспорената част решението следва да се отмени над размер от 2 837 лв. до уважения размер от 3 757 лв., както и за периода от м. 05.2013 г. до м. 06.2014 г. вкл. и искът за главницата да се отхвърли.

По отношение останалите отхвърлени части от исковете решението не се оспорва от ищеца, поради което не подлежи на контрол от въззивната инстанция.

По разноските пред СРС :

Предвид промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частите, в които в тежест на ответницата са присъдени разноски за СРС над размер от общо 358 лв. до присъдените за исковото производство 368, 92 лв. Въззивният състав констатира, че СРС не е присъждал в полза на ищеца разноски за заповедното производство.

В решението в полза за адвоката на ответницата, на основание чл. 38 ЗАдв., са присъдени разноски от 280, 66 лв. за исковото производство, като с определение по чл. 248 ГПК на адвоката са присъдени 93, 62 лв. за заповедното производство.

Като се съобрази отхвърлената част от исковете в полза на адвокатите на ответницата в съответните производства следва да се присъдят разноски, както следва : още 50 лв. адвокатско възнаграждение за исковото производство пред СРС за адв. И. и още 236 лв. за заповедното производство в полза на адв. В. Тодоров.  

По разноските пред СГС :       

При този изход от спора право на разноски за въззивното производство има ответницата. На основание чл. 38 ЗАдв, като се съобрази обжалвания интерес във въззивното производство, както и частта, в която искът по главницата ще бъде отхвърлен, в полза на адвокат И. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 121 лв. за СГС.

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                                        

            Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 26631/30.01.2019 г. по гр. д. № 79202/2018 г. по описа на СРС, 49 с - в, в частта, в която, по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено, че Р.С.Б. дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****сумата над 2 837 лв. до размер от 3 757 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за имот с адрес: гр. София, ж. к. „****, за периода 01.05.2013 г. до м. 06.2014 г. вкл., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 07.08.2017 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 54226/2017 г. на СРС, 155 с - в, както и в частта, в която е осъдена за заплащане на разноски в полза на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, за исковото производство над сумата от 368, 92 лв. до размер от 358 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

 

ОТХВЪРЛЯ искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Р.С.Б., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****сумата над 2 837 лв. до размер от 3 757 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за имот с адрес: гр. София, ж. к. „****, за периода 01.05.2013 г. до м. 06.2014 г. вкл., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 07.08.2017 г. до окончателното изплащане.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 26631/30.01.2019 г. по гр. д. № 79202/2018 г. по описа на СРС, 49 с – в, в частта, в която е признато за установено, по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, че Р.С.Б., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****сумата над 2 837 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за имот с адрес: гр. София, жк. *****, за периода м. 06.2014 г. – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението 07.08.2017 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 54226/2017 г. на СРС, 155 с - в.

 

РЕШЕНИЕ № 26631/30.01.2019 г. по гр. д. № 79202/2018 г. по описа на СРС, 49 с – в е влязло в сила в частите, в които искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за горницата над 3 757 лв. до пълния предявен размер от 3 907 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия, както и изцяло са отхвърлени изцяло за сумата от 738 лв. - лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до 27.07.2017 г.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, с адрес: *** Б, на основание чл. 38 от ЗАдв., да заплати на процесуалните представители на Р.С.Б., всички с адрес ***, разноски както следва : в полза на адв. Н.И. : още 50 лв. адвокатско възнаграждение за исковото производство пред СРС и 121 лв. адвокатско възнаграждение пред СГС, а в полза на адв. В.Т.: още 236 лв. адвокатско възнаграждение за заповедното производство.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на ответника „Т.“ ООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                   ЧЛЕНОВЕ : 1.                               2.