№ 658
гр. Пазарджик, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ненка Цветанкова
при участието на секретаря Лора Анг. Герова
като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело №
20255220100757 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод искова молба от К. Й. А., с ЕГН **********, с
адрес с. С., общ. С., ул. „**** чрез пълномощник – адв. С. М. от АК Пазарджик против
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П., с която се иска от съда да
постанови решение, с което да приеме, че Договор за потребителски кредит № 9505628,
сключен на 04.12.2024 г. между страните, е нищожен поради противоречие със закона – чл.
26 от ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК; да осъди ответника да заплати на ищеца
сумата в размер на 109,96 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за
потребителски кредит № 9505628 от 04.12.2024 г. В условията на евентуалност иска
прогласяване за нищожна на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 86,43 лева при непредоставяне на
обезпечение в тридневен срок от сключването на договора поради заобикаляне на закона,
противоречие с добрите нрави и неравноправност.
В исковата молба ищецът твърди, че на 04.12.2024 г. между ищеца в качеството му на
заемополучател и ответното дружество в качеството му на заемател, е сключен договор за
потребителски кредит № 9505628. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в
размер на 300 лева, който да бъде върнат разсрочено на 11 вноски, две от които вноски в
размер на по 2,92 лева и 9 вноски по 34,97 лева, при ГЛП 50 %, и ГПР 65,48%. Ищецът
следвало да върне сумата в общ размер на 320,57 лева.
Посочва, че съгласно чл. 5 от договора същият следвало да бъде обезпечен с
безусловна банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на множество посочени в
1
договора условия. Съгласно чл. 11 от договора при непредставяне на договореното
обезпечение или ако то не отговаря на условията, заемополучателят дължи неустойка в
размер на 86,43 лева. Въпреки предоставения тридневен срок за осигуряване на
обезпечение, неустойката била начислена още със сключването на договора и била включена
в погасителния план.
Счита, че уговарянето на такъв кратък срок от три дни, завишените изисквания, на
които трябва да отговарят поръчителите, както и непосилните условия за представяне на
банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит,
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция
да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. В този смисъл
действителната цел на тази неустойка била да породи допълнително парично задължение за
потребителя наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, което
прави неустойката нищожна.
Смята, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде
калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването заобикаля изискването за максимален размер
на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК.
На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК счита целия договор за
потребителски кредит за недействителен, тъй като не е посочен ГПР по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор е
посочен размер на ГПР от 65.48 %, но този размер не отговаря на действителните разходи,
които потребителят ще направи във връзка с кредита, тъй като не е включена дължимата
неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
и води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от
ЗПК.
На следващо място изтъква, че посочването само с цифрово изражение на процента
ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. В договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало
и невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1
от ЗЗП.
По изложените съображения счита, че договорът не отговоря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК
е недействителен.
Счита, че договорът за потребителски кредит също така противоречи на добрите
2
нрави предвид размера на уговорения лихвен процент, тъй като възнаградителна лихва
надвишаваща двукратния размер на законната лихва, доколкото кредитът не е обезпечен.
Цитира съдебна практика.
Позовавайки се на чл. 23 ЗПК посочва, че потребителят връща само чистата стойност
на кредита, в случая – 300 лева и всичко заплатено над посочената сума се явява платено от
ищеца на ответното дружество при начална липса на основание. Твърди, че ищецът е
заплатил на ответника парична сума в общ размер от 409,96 лв. по процесния договор.
Поради това при прогласяване процесният договор за недействителен ответното дружество
следва да върне на ищеца сумата от 109,96 лева, които той е платил в повече.
Относно клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка при непредставяне на
обезпечение посочва, че същата е формулирана по такъв начин, че да заобикаля
императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Заплащането
на неустойката представлявало скрит косвен разход за кредитополучателя, който е свързан с
кредита и увеличава цената му. Тази клауза неминуемо води до възникване на допълнителни
разходи за кредитополучателя, които са били известни за кредитора към момента на
сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19,
ал. 1 и 2 от ЗПК. В случая това не било сторено, като по този начин отразеният в договора
размер на ГПР се оказва неверен, а посочената стойност на ГПР е в пъти по-ниска от
действителната такава. Неустойката също така излизала извън присъщите обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като противоречи на добрите нрави и нарушава основните принципи на справедливост и
добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Неустойката, освен това,
заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя
кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. На следващо място неустоечната клауза е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано висока неустойка.
Клаузата противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Налице е значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на
потребителя. По този начин неравноправно се третира икономически по-слабият участник в
оборота и се използва недостига на материални средства у него за облагодетелстване на
другата страна по сделката. Това противоречи на установените в гражданския и търговския
оборот неписани правила за добросъвестност, накърнява принципа на справедливост и
равноспоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите
по двустранни договори.
Претендира разноски. Сочи доказателства.
В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява лично, представлява се от
пълномощника си – адв. С. М. от АК Пазарджик, който моли съдът да уважи исковата
3
претенция в цялост. Претендира разноски. В предоставен от съда срок депозира писмена
защита, в която излага подробни съображения в подкрепа на становището си.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с
който изразява становище за недопустимост на установителния иск и неоснователност на
исковата претенция в цялост.
Не оспорва, че между страните сключен процесният договор за потребителски
кредит.
Твърди, че договорът е предсрочно погасен. В този смисъл същият не е действащ
между страните и кредиторът не разполага с никаква правна възможност да изисква каквито
и да било допълнителни суми по него, за кредитополучателя липсвал правен интерес от
предявяване на установителен иск за нищожност на договора в цялост и на клауза от него,
доколкото в най-пълна степен би могъл да защити интереса си с осъдителен иск.
По основателността посочва, че претенцията му е неоснователна. Възразява срещу
твърденията, че договорът и отделните му клаузи са недействителни.
Оспорва твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК. Посочва, че договорът
за кредит съответства на всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК.
Относно годишния процент на разходите посочва, че са спазени всички закрепени в
чл. 11, ал. 1, т. 10 изисквания относно формирането на годишния процент на разходите
/ГПР/. Съгласно ЗПК кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата
на сключване на договора. Както в договора за потребителски кредит, така и в Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти.
Счита, че неустойката не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е
длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а
неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия
случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение
на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. С оглед на това е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Посочва, че неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и
подлежи на договаряне между страните. Освен това неустойката била уговорена като
фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи
факта на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Относно клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита, сочи, че е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. В процесния договор
лихвата е уговорена като фиксирана за целия срок и е посочена, както в проценти, така и с
цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска е изрично описана в
Погасителния план. Това водело до извода, че лихвата е ясно и изрично посочена в договора
и за потребителя не се създава никакво съмнение каква е конкретната стойност на цената,
която се задължава да плати по кредита.
На следващо място възнаградителната лихва е фиксирано уговорена за целия срок на
договора и ответното дружество не си е запазило правото да променя едностранно същата,
като по този начин се целяло защита интереса на кредитополучателя.
Излага доводи, поради които счита твърденията, че уговореният фиксиран лихвен
4
процент по договора е в противоречие с добрите нрави, за неправилни и необосновани.
Оспорената неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение в случай, че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да
представи на кредитора си поне едно обезпечение – банкова гаранция или поръчител.
Съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация за което получил още
със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения
или такси. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок
чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно
заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но не се е
възползвал от нито една от тези възможности.
Поради гореизложеното не е налице противоречие на договорната неустойка с
добрите нрави, както и поради възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респ. върху цялостното й отпадане.
Неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така била с
фиксирани параметри за срока на договора.
Оспорват се всички доводите на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка,
включително и тези за неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като се твърди, че
клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани и са
дали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение. Тази яснота у ищеца била налице, както преди сключване на договора, така и
при подписването му, тъй като в СЕФ за предоставяне на информация за потребителските
кредити са посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и
размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В погасителния план
са посочени изчерпателно компонентите на всяка вноска, както при предоставено
обезпечение, така и в случай, че такова не е дадено. В договора били посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това, както лихвата, така и неустойката били
фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително
тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност,
предпоставките, при които се дължи, били точно и изчерпателно изброени, както и начинът
на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Отделно от това посочва, че през 2022 г.- 2024 г. ищецът е сключил общо девет
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. При сключването на всеки следващ договор потребителят бил
наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка в случай,
че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това изтеглил заемните суми и се е ползвал от
тях. Твърди, че поведението на ищеца противоречи на принципа за добросъвестност, която
страните си дължат в преддоговорните отношения съгл. чл. 12 от ЗЗД и на принципа, че
никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Тези обстоятелства
обуславяли и извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на
кредитора, тъй като потребителят ползвал двукратно един вид кредитен продукт, т. е.
многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал
преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки.
5
Твърди, че процесният договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база деветте договора за кредит, които съдържат
една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия.
В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи,
както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят
се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях,
но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят
е бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да
връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок,
като има право на избор какво да бъде то, а в случай, че не го направи, да плати и неустойка
в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие потребителят отново избрал
същите условия и повторно се е задължил с тях. С оглед на това се сочи, че в случая било
налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените
клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с
тях.
Относно размера на предявения осъдителен иск посочва, че ищецът е платил сумата в
размер на 86,43 лева за неустойка и същият евентуално следва да се уважи до този размер.
В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Депозирана
е молба, с която се изразява становище за отхвърляне на исковите претенции.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, вкл. обявено за безспорно с доклада по делото, а и от
представените и приети по делото писмени доказателства – договор за потребителски
кредит № 9505628 от 04.12.2024 г., погасителен план към него, СЕФ, се установява, че
между ищеца К. А. и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен договор, по силата на който
„Сити Кеш“ ООД в качеството на кредитодател се е задължило да предостави на ответника в
качеството на кредитополучател кредит в размер на 300 лева, със срок на кредита 11
седмични вноски, с размер на първите две погасителни вноски от 2,92 лева без неустойка и
37 лева с включена неустойка, а размерът на останалите девет погасителни вноски е 34,97
лева без включена неустойка и 37 лева с включена неустойка, при фиксиран годишен лихвен
процент по кредита - 50 %, годишен процент на разходите 65,48 %. Общият размер на
всички плащания е 320,57 лева, а с включена неустойка е 407 лева. В чл. 5 от договора е
уговорено обезпечение, което следва да се представи от кредитополучателя в тридневен
срок от сключването договора. Страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде
обезпечен с поне едно от посочените в него обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за
кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на
кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или; 2. поръчителство на
едно или две физически лица, които следва да отговарят на определени условия: 2.1. при
един поръчител -осигурителният доход следва да е в размер на не по – малко от седем пъти
размера на минималната работна заплата за страната, 2.2. при двама поръчители – размерът
6
на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по – малко от четири
пъти размера на минималната работна заплата за страната, 2.3. да не са поръчители по други
договори за кредит, сключени с кредитора, 2.4. да не са кредитополучатели по договори за
кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение, 2.5. да нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, 2.6. да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход. В чл. 11, ал. 1 от договора е уговорена неустойка в размер на
86,43 лева при неизпълнение на задължението кредитополучателят да представи
обезпечение по чл. 5 от договора, като същата се заплащала разсрочено съгласно включения
в договора погасителен план. Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят с полагането
на подписа в договора удостоверява, че надлежно е получил в брой заемната сума в размер
на 300 лева. Съдържа се изявление, че договорът служи за разписка, удостоверяваща
получаването на заемната сума от страна на кредитополучателя.
Не е спорно между страните, вкл. обявено е за безспорно с доклада по делото, а и от
доказателствата по делото, вкл. неоспорената от страните справка за плащанията по
договора, се установява, че ответникът е предоставил на ищеца заемната сума в размер на
300 лева.
Не е спорно между страните, вкл. обявено е за безспорно с доклада по делото, а и от
представените от ищеца приходен касов ордер № ********* от 31.01.2025 г. и приходен
касов ордер № ********* от 17.02.2025 г., както и от представената от ответника справка за
постъпилите суми по договора, се установява, че ищецът е извършил плащания по договора
в общ размер на 409,96 лева.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
Районен съд Пазарджик е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. първо от ЗЗД за обявяване нищожността на Договор за потребителски кредит №
9505628, сключен на 04.12.2024 г. между страните и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на
дадено без основание - поради нищожност на договор за кредит. В условията на
евентуалност иска прогласяване за нищожна на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за
потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 86,43 лева при
непредставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването на договора поради
заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и неравноправност.
Настоящият съдебен състав намира, че възражението за недопустимост на
установителните искове, направено от ответника, е неоснователно, като съгласно практиката
на Съда на Европейския съюз – т. 2 от Решение от 23.11.2023 г. по дела C-321/22 срещу
Provident Polska, потребителят винаги има интерес да предяви и установителен иск за
неравноправност на клаузи в сключен от него договор, ако това може да обслужи друга
претенция – в случая тази по осъдителния иск, поради което този иск е допустим.
Основателността на главната исковата установителна претенция предполага наличие
7
на сочените от ищеца основания за нищожност на договора за потребителски кредит, които
следва да бъдат установени от него при условията на пълно и главно доказване по делото.
Безспорно е между страните, а и от писмените доказателства по делото се установява,
че ищецът К. А. и ответникът „Сити Кеш“ ООД са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 9505628 от 04.12.2024 г.
за сумата от 300 лева, която сума е била усвоена от ищеца срещу задължението на ищеца да
ги върне при уговорените в договора условия. Тези обстоятелства не се оспорват по делото.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав приема, че
сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на
неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Следователно ищецът се ползва и от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите -
арг. чл. 24 от ЗПК във вр. чл.143 - 148 от ЗЗП.
Договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, с което са изпълнени изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за
формата на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1
, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 от ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. ГПР по кредита
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК изразява общите разходи по кредита за
потребителя. Общият разход по кредита съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК включва всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
8
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В този смисъл посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит не
е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. В случая в договора за потребителски кредит е посочена единствено абсолютна
стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои
компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният ГПР. Посочено е, че
ГПР е 65,48 %, а възнаградителната лихва – 50 %, но от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която
е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно се състои неспазването на
изискване на посоченото законово основание.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, включващ
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 от ЗПК. При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19,
ал. 1 от ЗПК. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
9
сключен с потребителя.
В случая се установява, че при сключване на договора за кредит страните са
установили задължение за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка за неизпълнение
на задължението за осигуряване на обезпечение. Ответникът не оспорва обстоятелството, че
при определяне на годишния процент на разходите не е включено задължението за
заплащане на неустойка /стр. 3 от отговора на исковата молба/. Съдът намира, че
установеното в договора задължение за заплащане на неустойка представлява допълнително
възнаграждение за кредитора и следва да е включено при определяне на годишния процент
на разходите. При невключване на посоченото задължение в процентното изражение на
годишния процент на разходите кредитополучателят е поставен в неравностойно
положение, доколкото за последния не е налице яснота по отношение на разходите, които
подлежат на начисляване по договора за кредит. Още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 11 ще се заплаща разсрочено заедно с всяка вноска по
договора, като общият й размер е 86,43 лева /при отпусната заемна сума от 300 лева или
около 29 % от кредитната сума/, а видно от погасителния план тази неустойка се прибавя
към всяка месечна вноска за целия срок на договора. Така въведените изисквания в
цитираните клаузи от договора за вида обезпечение и срока за представянето му /тридневен/,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло
да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и
риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по
договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява
добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Заплащането на неустойката представлява разход за потребителя, който е свързан с кредита
и увеличава цената му, неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за
потребителя, които са били известни на кредитора към момента на сключване на договора и
е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. В случая това
не е сторено. По този начин отразената в договора стойност на ГПР се оказва невярна и по-
ниска от действителната такава. Поради това процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. На следващо място следва да се посочи, че в
случая, ако към посочения в договора ГПР в размер на 65,48 % се прибави и процентното
съотношение на дължимата неустойка от 28,81 %, ГПР ще надхвърля максимално
допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Така, освен че се заблуждава потребителя
за реалната икономическа тежест на кредита, се заобикаля императивното изискване на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по
кредита. Противоречи и на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за
посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Поради това следва се
приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора,
10
което води до недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност на целия
договор, съобразно чл. 22 от ЗПК. /В този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС -
Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г., Решение № 122 от 20.09.2021 г. на ОС - Пазарджик по в.
гр. д. № 395/2021 г. и Решение № 184 от 04.11.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. №
635/2021 г./.
За пълнота следва да се посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на
СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно
относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски
практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар. След като
посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да
се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от
тази директива.
На следващо място съгл. процесния договор за кредит на кредитолочателя е
предоставена в заем сума от 300 лева, при уговорен ГЛП в размер на 50 %. Към датата на
сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със
засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата
/било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически
по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а
за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение №
378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на
ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело №
6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на
последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет
пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 13,04 %.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 50,00%
годишно е повече от 3,83 пъти по-висок от размера на законната лихва. С оглед изложеното,
съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми на
поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. /В
11
този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г./.
С оглед установеното по делото съдът приема, че предявеният установителен иск
касаещ процесния договор за кредит е основателен.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно,
че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер на 109,96 лева,
недължимо платена по нищожен договор.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже, че е налице основание
за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане,
респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на процесния договор за кредит. По делото не се спори, а и се установи от
доказателствата по делото, че сумата от 300 лева е усвоена от кредитополучателя, както и че
ищецът е заплатил сума в размер на общо 409,96 лева по договора за кредит, от които
съобразно приетата нищожност на договора за кредит на основание чл. 23 от ЗПК ишецът е
дължал сумата в размер на 300 лева /чистата стойност по кредита/, а останалата част от
109,96 лева е недължимо платена.
Поради недействителността на договора за кредит се налага извод, че сумата в размер
на 109,96 лева е платена при начална липса на основание за това, поради което ответникът
дължи нейното връщане, т.е. предявеният осъдителен иск следва да се уважи в цялост.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адв. С. М. от АК Пазарджик адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца в производството. За
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. пред съответната
инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в
който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като не е необходимо страната
предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на
безплатна правна помощ. В случая по делото е представен договор за правна помощ и
съдействие, в който е посочено, че на ищеца се предоставя правна помощ безплатно по реда
на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., което е достатъчно за присъждане на адвоката на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца в
производството.
Във връзка с горното, съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното
дело, високо квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството, че
установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
размери служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд, в полза на процесуалния
представител на ищеца следва да бъде определено възнаграждение съобразно представения
списък по чл. 80 от ГПК в размер общо 800 лева, от които 400 лева по установителния иск и
400 лева по осъдителния иск. /В този смисъл Определение № 622 от 21.10.2024 г. по в. ч. гр.
д. № 702/2024 г. по описа на ОС Пазарджик; Определение № 488 от 22.08.2024 г. по в. ч. гр.
12
д. № 550/2024 г. по описа на ОС Пазарджик/.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде
осъден да плати по сметка на РС Пазарджик държавна такса в размер на общо 100 лева за
уважените искове.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между К. Й. А., с ЕГН **********, с
адрес с. С., общ. С., ул. „****, с пълномощник – адв. С. М. от АК Пазарджик, и „Сити Кеш“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул „Цариградско
шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П., че сключеният между тях Договор за
потребителски кредит № 9505628 от 04.12.2024 г. е нищожен поради противоречие със
закона - чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П., ДА
ЗАПЛАТИ на К. Й. А., с ЕГН **********, с адрес с. С., общ. С., ул. „****, с пълномощник –
адв. С. М. от АК Пазарджик сумата в размер на 109,96 лева, представляваща заплатена без
основание сума по Договор за потребителски кредит № 9505628 от 04.12.2024 г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П. ДА ЗАПЛАТИ
на адвокат С. В. М. от АК Пазарджик, служебен адрес гр. Пазарджик, ул. „****, на
основание чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в
размер на общо 800 лева.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П. ДА ЗАПЛАТИ
по сметка на Районен съд – Пазарджик държавна такса в размер на 100 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
13