Решение по дело №7209/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7361
Дата: 31 октомври 2019 г. (в сила от 31 октомври 2019 г.)
Съдия: Десислава Любомирова Попколева
Дело: 20191100507209
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 юни 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

гр. София, 31.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                                                                                                                                          

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

                                   ИВА НЕШЕВА

при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 7209 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 27.02.2019 г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД против решението от 07.02.2019 г. по гр. дело № 9318/2017 г. на Софийския районен съд, 59 състав, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя срещу ответницата П.Б.Б. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: 2 670,68 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ул. “******, за периода от 01.02.2013 г. до 30.04.2015 г., сумата 71,88 лв.-цена на услуга за дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва от 24.03.2016 г. до окончателното изплащане, сумата 396,03 лв. –обезщетение за забава върху стойността на доставената топлинна енергия за периода от 31.03.2013 г. до 17.03.2016 г., сумата 11,47 лв.- обезщетение за забава върху стойността на услугата за дялово разпределение, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 16274/2016 г. по описа на СРС.

В жалбата се твърди, че неправилно СРС е приел, че ответникът не е титуляр на вещни права върху имота, доколкото от приетите по делото доказателства се установявало, че последната е собственик на имота през процесния период. Моли решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира и присъждане на съдебни разноски за въззивната инстанция..

Въззиваемата страна П.Б.Б. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който заявява становище за неоснователност на същата и моли решението на СРС да бъде потвърдено.Претендира разноски за въззивната инстанция.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. При постановяване на решението СРС не е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми и е постановил решението си на база събраните по делото писмени доказателства, установяващи фактите и обстоятелствата, от които произтичат претендираните от ищеца права и възраженията на ответника, изложени в отговора на исковата молба.

     Предмет на разглеждане в производство са положителни установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответницата в качеството й на собственик на процесния топлоснабден имот съгласно обстоятелствената част на исковата молба за заплащане на доставена топлинна енергия и цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.02.2013 г. до 30.04.2015 г , със съответните мораторни лихви. Въззивният съд споделя напълно изводите на СРС, че по отношение на вземанията за доставена топлинна енергия за процесния период, ответникът не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по следните съображения:

      Противно на изложеното в жалбата разпоредбата на §1, т.42 ДР на ЗЕ не е била действаща през процесния период, тъй като е била отменена считано от 07.07.2012 г. В последващата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ / ДВ, бр. 54/2012 г./ е посочено, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – право на собственост или вещно право на ползване. В срока по чл. 131 ГПК, ответницата изрично е възразила, че не дължи стойност на топлинна енергия, тъй като върху имота има учредено право на ползване в полза на друго лице – П.Д.М., която и към момента упражнява правото си на ползване. С отговора е представен и нот.акт № 168, дело № 27000/1993 г., от който е видно, че ответницата е дарила на своята племенница Г.И.М., като е запазила за своята майка П.Д.М. правото на ползване върху имота. При тези данни, правилно СРС е приел, че считано от 1993 г. ответницата не е нито собственик , нито вещен ползвател на процесния топлоснабден имот, поради което не е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове.

      Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение, следва да бъде потвърдено изцяло.

     При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски за въззивното производство. На въззиваемата страна следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на размера на уговореното адвокатско възнаграждение, въззивният съд намира за неоснователно, доколкото последното е в размер, приблизителен до минималния такъв по чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г.

Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 07.02.2019 г. по гр. дело № 9318/2017 г. на Софийския районен съд, 59 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати на П.Б.Б., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 380,00 лв.-разноски за въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.