Р
Е Ш Е Н И Е
№
град
София, 25.02.2020 год.
В И М Е ТО
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен
състав, в съдебно заседание на пети
февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
като разгледа докладвано от съдия Д. гр. д. № 3358 по описа на СГС за 2019 год., за
да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение от 04.12.2018 г., постановено по гр.д.
№ 30716/2018 г. СРС признава за
установено по реда на чл.422 от ГПК
във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 538, ал. 1, във
вр. с чл. 537 и чл. 463 от ТЗ, по иск предявен от А.С.А., ЕГН ********** срещу „А.2.Р.“
ООД, ЕИК********, че ответникът дължи на ищеца сумата от 7 845,14 лв., главница
по Запис на заповед, издаден на 11.01.2017г., ведно със законната лихва,
считано от 08.11.2017г. до окончателното й изплащане, като отхвърля претенцията
за горницата до пълния предявен размер от 9 000 лв., като неоснователна. С
оглед изхода на спора съдът е разпределил и разноските между страните.
Недоволен от съдебното решение е останал ответникът и
настоящ въззивник А.2.Р.“ ООД, ЕИК********, който обжалва същото с твърдения за
неправилност. Излага, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните
правила, като е приел и кредитирал като доказателство по делото квитанция от
11.01.2017 г., с която ищецът се домогва да установи, че сумата по договора за
кредит, обезпечен с процесния запис на заповед, е била реално предадена на
заемополучателя. Съответно изводите на съда, че с тази квитанция ищецът
доказва, че сумата е била предадена са неправилни. Освен това посочва, че съдът
неправилно е отказал да допусне поисканите от него двама свидетели за установяване
на твърдението му за нищожност на договора за заем поради противоречие с
добрите нрави, но не прави доказателствено искане по смисъла на чл.266, ал.3 от ГПК. Оспорва правилността и на изводите на съда за липса на противоречие на
договора с добрите нрави като излага подробно становище в тази връзка. Моли
съда да отмени обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да
отхвърли предявения иск като неоснователен.
Въззиваемата страна А.С.А., ЕГН **********,
ищец в първоинстанционното производство, представя отговор на въззивната жалба
в законоустановения срок, като твърди, че същата е неоснователна. Моли съдът да
потвърди съдебното решение като правилно и законосъобразно. Излага подробно
становище.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови
обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.
Софийски градски
съд, като обсъди
събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението,
по допустимостта му
– в обжалваната
част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен при
преценката на приложимите за спора императивни правни норми.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а
досежно неговата правилност въззивният съд намира, че подадената въззивна жалба
е неоснователна. Съображенията за това са следните:
Неоснователно е възражението на въззивника, че приемайки като доказателство
по делото и кредитирайки квитанцията от 11.01.2017 г., издадена от А.2.Р.“ ООД,
ЕИК******** за установяване получаването на сумата от 9000 лв., съдът е
допуснал съществено процесуално нарушение, което е накърнило правото му на
защита, тъй като след като е оспорил
посочената квитанция, ищецът не е заявил изрично, че ще се ползва от нея. В тази връзка въззивният съд намира, че с
определението за проектодоклада по делото от 10.08.2018 г., съдът е открил производство
досежно квитанцията на основание чл. 193 от ГПК и е изрично е разпределил
доказателствената тежест между страните.
Така правата на ответника са били изцяло защитени и той е имал правната
възможност да организира защитата си, като самия факт, че ищецът не е направил изрично
изявление, че ще се ползва от представения документ не променя горния извод. В
хода на делото ищецът не е домонстрирал поведение, от което да се изведе извод,
че той не желае да се ползва от представената от него квитанция. С оглед
изложеното съдът намира, че правилно първоинстанционният съд е приобщил същата
към доказателствения материал и я е кредитирал като е приел, че в
производството по чл. 193 от ГПК не е установена неавтентичност на подписа на
законния представител на дружеството въззивник. Освен това по делото са събрани
безспорни доказателства, от които се установява, че процесната сума като дадена
в заем на дружеството е била редовно осчетоводена, като освен това е
осчетоводено и плащане по този договор. Предвид това, дори и да се приеме, че
разписката не е следвало да се приема като доказателство по делото, тъй като
ищецът не е заявил изрично, че ще се ползва от нея след направеното от
ответника оспорване на нейната автентичност, то предаването на сумата по
договора за заем, който е обезпечен с записа на заповед, е установено от
счетоводните записвания на дружеството, поради което правилно съдът е приел, че
сумата е била реално предадена на последното.
Като се вземат предвид представените пред първоинстанционния съд
доказателства и с оглед приетото горе, въззивната инстанция намира, че правилно
първоинстанционният съд приел, че процесния
запис на заповед обезпечава каузално отношение, а именно договор за заем от
11.01.2017 г., по силата на който ищецът (въззиваем) е предоставил на ответника
(въззивник) сумата от 9000 лв. От представената по делото квитанция, чиято
автентичност не е оборена в производството по чл. 193 от ГПК и предвид
счетоводното отразяване на заема в счетоводството на дружеството, включително
на извършено плащане по него, може да се направи извод, че сумата по заема е била предадена на заемополучателя.
Неоснователно е възражението на въззивника за неправилност на първоинстанционното
решение досежно изводите на съда за валидност на договора за заем и липсата на противоречие
с добрите нрави при сключването му. В тази връзка въззивникът твърди на първо
място, че съдът не е изяснил фактическата обстановка по делото като неправилно
не е допуснал разпита на двама
свидетели, които той е поискал още с исковата молба за установяване на
обстоятелствата, свързани с твърдените близки отношения между управляващия
дружеството в процесния период и ищеца.
При преценка на материалите по първоинстанционното производство
настоящият съд намира, че действително е налице процесуално нарушение от страна
на съда, при недопускането на поисканите своевременно свидетелски показания
досежно близките отношения на посочените горе лица. Това обаче е ирелевантно за
разрешаването на правния спор пред въззивната инстанция, доколкото с въззивната
жалба въззивникът не е направил доказателствено искане за допускане на
свидетелските показания при условията на чл. 266, ал.3 от ГПК. Въпреки че
констатира основателност на твърдението за допуснато процесуално нарушение
въззивната инстанция не може да служебно да допусне събирането на свидетелските
показания, тъй като това е допустимо само за експертизите, огледът и
освидетелстването. (Решение № 55 от 22.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 984/2017
г., IV г. о., ГК, Решение № 92 от 3.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1147/2012 г.,
IV г. о., ГК). Освен това съдът споделя становището, изразено в Решение №245/17.01.2020
по дело №4908/2018 на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 204 от 05.10.2018г. по гр.д.
№ 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., съобразно което съдът не следи служебно за валидността на договорите,
от които се претендират като възникнали предявените в исковото производство права.
Съответно съдът не може и служебно да допуска доказателства касателно валидността на договора, когато те не са
поискани от страната.
Като се има предвид горното,
въззивната инстанция следва да разреши въпросът за валидността на договора за
заем въз основа на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства. От тях се установи, че между А.2.Р. ООД и
А.А. има сключени редица договори за заем, по силата на които А.А. е предоставил
на дружеството заеми, в общ размер на 100 000 лв. От допусната пред
първоинстанционния съд експертиза се установява, че А.А. е имал финансовата
възможност да предостави на дружеството заем в посочения общ размер. Установено
е също така, че дружеството, в периода на предоставяне на отделните заеми, е
било в добро финансово състояние и не е имало необходимост от външно
финансиране, както и че сумите по заемите са осчетоводени от дружеството.
При така установеното съдът намира за правилни изводите на
първоинстанционният съд, че от събраните пред него доказателства не се
установява наличие на противоречие на договора за заем с добрите нрави и същият
е валиден. Фактът, че управляващия дружеството и А.А. са имали близки( лични
и/или служебни) отношения не води по презумпция до извод, че предоставените на
дружеството средства не са имали икономическа обосновка или че са предоставяни
на дружеството само фиктивно. От изложеното горе се установи, че сумите по
заемите, включително и най-вече по процесния такъв, са били осчетоводявани в
счетоводството на дружеството, т.е. следва да се приеме, че те реално са
постъпвали при него. Освен това фактът, че дружеството е било в стабилно
финансово състояние не означава, че в противоречие с добрите нрави са му
предоставяни заеми от външни лица. Финансирането на търговски дружества чрез
заемни средства от физически, юридически лица и банкови институции е стандартна
практика за набиране на налични финансови средства за осъществяване на
дейността на дружествата и не противоречи на добрите нрави, включително когато
дружеството няма належаща нужда от външно финансиране.
Предвид приетото съдът се солидаризира с мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях, като
намира, че следва да потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
Въззиваемата страна не е представила доказателства за реализирането на
разноски във въззивното производство.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 04.12.2018 г., постановено по гр.д.
№ 30716/2018 г. по описа на СРС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.