Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 11.03.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Плевенски
окръжен съд, ІІІ - ти състав,
гражданска колегия в публичното заседание на двадесет и пети февруари през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря Д.Б.
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 951 по описа
за 2020 год., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид:
Производство е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260113/26.08.2020
г., постановено по гр. д. № 7187/2019 г. Плевенският районен съд е отвърлил предявените от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ****, гр. София против И.П.И. искове с правно основание чл.
422 ал. 1 от ГПК.
Недоволно от
постановеното решение е останало въззивното дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ****, гр.
София, което чрез пълномощника си юрисконсулт И.Н. го обжалва в законния срок. В жалбата се излагат подробни доводи за
неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение като се позовава на
нарушения на процесуалния и материалния закон и основно се акцентира върху
неправилността на правния извод на първоинстанционния съд, че цесията не се
счита съобщена на длъжника по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД чрез назначения му в
съдебното производство особен представител независимо от приложеното към
исковата молба съобщение на цедента до длъжника за прехвърляне на вземането.
Във въззивната жалба е посочена съдебна практика на ВКС свързана със съобщаване
на цесията на длъжника и връчване на книжа на особения представител в хипотеза
на чл. 47 ал. 6 от ГПК, а именно: решение № 40/17.06.2015 г. по т.д. № 601/2014
г., І т.о. на ВКС, решение № 239/15.05.2018 г. по т.д. № 986/2017 г., І т.о. на
ВКС, решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., т.о. на ВКС, решение №
148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г., І т.о. на ВКС, решение №
25/03.05.2017 г. по гр.д. № 60208/2016 г., ІІ гр.о. на ВКС и др.. Моли се
въззивният съд да отмени решението на ПлРС и да постанови друго, с което да уважи
изцяло предявените искове за признаване на установено съществуването на
вземанията за главницата и лихвите на посочените в исковата молба основания.
в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор срещу въззивната
жалба от въззиваемата страна И.П.И.,
представляван в производството от назначения му особен представител адвокат И.А.
от ПлАК.
В о.с.з. въззивното дружество не се представлява, но чрез пълномощника си
юрисконсулт Н. депозира писмени бележки, в които поддържа въззивната жалба и
претендира направените по делото разноски. В писмените бележки се развиват
подробни доводи за това, че изискването, въведено от законодателя с
разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ за шрифт
на договора за потребителски кредит не по-малък от 12 липсва в Директива
2008/48/ЕО, противоречи й и води до значителна санкция за кредитодателя –
загубване на правото да получи лихви и разноски по кредита. Прави се
заключение, че нормата се намира в противоречие с правото на ЕС, поради което
като недействителна не следва да бъде съобразявана. Позовава се на ТР №
2/22.03.2011 г. по тълк. дело №6/2010 г. на ОСС на ВАС и решение от 15.06.1964
г. по дело 6/64 costa/enel и др. от
практиката на Съда на ЕС.
Въззиваемата страна И.П.И. не се явява, но чрез
назначения му особен представител адвокат
И.А. от ПлАК изразява становище за неоснователност на жалбата и поддържа
възраженията си по основателността на исковете, заявени с отговора на исковата
молба в първата инстанция.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбите, взе предвид
направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в
тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от ГПК, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Плевенският районен съд е сезиран от
ищеца „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК ****, гр. София с обективно съединени
искове с правно основание чл. 422 от ГПК предявени против ответника И.П.И. за
признаване за установено по отношение на
ответника съществуването на следните парични вземания в полза на ищеца: за
сумата от 737,04 лв. – просрочена
главница по договор за стоков кредит №
2988845/24.11.2017 г., сключен между ответника и „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 02.07.2019 г. –
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното й
заплащане, за сумата от 106,87 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 07.02.2018 г. до 07.06.2019
г. и за сумата от 79,29 лв.,
представляваща обезщетение /лихва/ за забава за периода от 07.02.2018 г. до 02.07.2019
г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, за които вземания е издадена заповед за изпълнение № 2467/05.07.2019 г. по
ч.гр.д. № 4383/2019 г. по описа на ПлРС. В ИМ се твърди, че между ответника и
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е сключен
договор за потребителски кредит №
2988845/24.11.2017 г. със срок на действие до 07.06.2019
г., до която дата ответникът е следвало да погаси всички свои задължения по
договора за кредит, поради което не е обявавана предсрочната изискуемост на
вземанията по кредита. Твърди се, че по силата на договора кредитополучателят е
предоставил кредит в размер на сумата от 772,05
лв., включваща сумата от 701,35 лв.
– стойността на заплатените стоки, закупени от кредитополучателя чрез стоковия
кредит и застрахователна премия в размер на 70,70 лв., като кредитополучателят се е задължил да заплати общо
сумата от 954,36 лв., включваща
възнаградителна лихва в размер на 182,31
лв. на 18 месечни вноски, всяка от които по 53,02 лв.. Твърди се, че поради забава на плащането на дължимите
суми длъжникът дължи обезщетение за забава в размер на 79,29 лв. за периода от 07.02.2018 г. до датата на подаване на
заявлението в съда след приспадане от дължимата сума от 80,61 лв. на платена сума в размер на 1,32 лв.. Твърди се, че до датата на подаване на ИМ
кредитополучателят е заплатил сумата от 54,34
лв., с която са погасени възнаградителна лихва, главница и лихва за забава
в посочени в ИМ размери, като остават дължими паричните суми, за които е
подадено заявлението по чл. 410 от ГПК пред заповедния съд. Твърди се, че на
20.08.2018 г. е сключен индивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания, посочени в приложение № 1 към него между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ****, гр. София, едно от които вземания е това
срещу ответника, като този договор е сключен в съответствие с рамков договор
между страните от 20.12.2016 г.. Твърди се, че по силата на чл. 4.3 от рамковия
договор за цесия ищцовото дружество, в качеството на цесионер е поело
ангажимент към цедента от негово име и за своя сметка да изпраща уведомления за
извършената цесия до длъжниците, като за целта ищцовото дружество е снабдено с
изрично пълномощно от цедента. Твърди се, че в изпълнение на задълженията си по
чл. 99 ал. 3 от ЗЗД е изпратил известие до длъжника на 30.08.2018 г. чрез
Български пощи, но същото е върнато в цялост като непотърсено. Твърди се, че
повторно изпратеното писмо от 01.03.2019 г. е връчено чрез ЧСИ Цветозар
Найденов, рег. № 756 и район на действие ОС Плевен по реда на чл. 47 от ГПК.
Иска се от съда представеното с ИМ заверено копие от уведомление за извършена
цесия с дата от 01.03.2019 г. да се връчи на ответника, заедно с препис от ИМ и
връчването му да се счита за извършено в съответствие с чл. 99 ал. 3 от ЗЗД.
Позовава се на практика на ВКС в тази насока.
В
срока за писмен отговор по чл. 131 от ГПК ответника И.П.И. чрез
назначеният му особен представител адвокат И.А.
от ПлАК е оспорил основателността на предявените искове, като
е възразил, че правото за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо не е
упражнено надлежно от страна на кредитора, че цесията не е надлежно съобщена на
длъжника съгласно чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, тъй като залепването на уведомлението за
цесията по чл. 47 от ГПК не доказва връчване на длъжника, а връчването на
уведомлението за цесията на особения представител в исковото производство не
води до надлежно уведомяване на длъжника. Ответникът възразява също, че
договорът е сключен в нарушение на чл. 10 ал. 1 от ЗПК, тъй като не са спазени
изискванията за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на документите, не
по-малък от 12, поради което е недействителен при условията на чл. 22 от ЗПК.
Ответникът възразява също, че клаузата на чл. 13 ал. 1 от Общите условия /ОУ/
към договора за кредит е неравноправна и поради това нищожна при условията на
чл. 146 ал. 1 вр. чл. 143 т. 15 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
като дава възможност на кредитора да прехвърли вземането си без съгласие на
потребителя, от което следва, че приложение № 1/20.08.2018 г. към рамковия
договор за цесия е нищожно в частта, в която е прехвърлено вземането към
ответника при условията на чл. 26 ал. 1 и ал. 4 от ЗЗД. С отговора се прави
искане за назначаване на съдебно-техническа експертиза във връзка с
характеристиките на шрифта на договора за стоков кредит и ОУ, неразделна част
от него.
За да отхвърли изцяло предявените искове с правно
основание чл. 422 ал. 1 вр. 415 ал. 1 от ЗЗД, ПлРС е приел, че не следва да
обсъжда представените по делото писмени доказателства, тъй като по делото не са
представени доказателства от страна на ищеца, че има качеството на кредитор,
респ. че цесията е съобщена на длъжника, поради което при условията на чл. 99
ал. 4 от ЗЗД е приел, че цесията няма действие по отношение на длъжника. Според
ПлРС връчването на ИМ и приложенията на назначения от съда особен представител
не съставлява връчване на съобщението за цесията на длъжника.
Въззивният
съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 4383/2019 г.
по описа на ПлРС се установява, че въззивното дружество е депозирало на 03.07.2019
г. заявление по реда на чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение
срещу въззиваемия и същото е уважено, като в полза на заявителя е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 2467/05.07.2019 г. за следните
суми: сумата от 737,04
лв. – главница по 17 бр. погасителни вноски за периода от 07.02.2018 г. до
07.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.07.2019 г. до окончателното й заплащане, сумата от 106,87 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 07.02.2018 г. до 07.06.2019 г. и за сумата
от 79,29 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 07.02.2018 г. до 02.07.2019 г., както и за
направените в заповедното производство деловодни разноски в размер на 25 лв. за държавна такса и
50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В заповедта по чл. 410 от ГПК
е отразено, че вземането на заявителя
произтича от неизпълнено от страна на длъжника договор за стоков кредит №
2988845/24.11.2017 г., сключен между ответника и „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД и договор за цесия в полза на въззивното дружество. С
разпореждане № 11233/24.09.2019 г. по посоченото ч.гр.д., след като е приел, че
съобщението за заповедта е връчено на длъжника по чл. 47 ал. 5 от ГПК, ПлРС е
указал на заявителя на основание чл. 415 ал. 1 т. 2 от ГПК да предяви иск по
чл. 422 от ГПК против длъжника, като съобщението е връчено на заявителя на 04.10.2019
г..
ИМ, с която са предявени исковете по
чл. 422 ал. 1 от ГПК е подадена на 01.11.2019 г. пред ПлРС, поради което
правилно същите като допустими са разгледани от ПлРС по същество.
От представените по делото в първата инстанция писмени доказателства – договор за
стоков кредит № 2988845/24.11.2017 г., сключен между „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД и въззиваемия, Общи условия /ОУ/ за отпускане на потребителски
кредит от „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, уведомление – договор №
2988845/24.11.2017 г. и фактура № **********/24.11.2017 г. по делото безспорно се
установява, че същият е сключен от въззиваемия, в качеството на
кредитополучател, на който е предоставен стоков кредит в размер от 701,35 лв. за закупуване на слушалки м.
„Филипс“, кафе –машина м. „ДеЛонги“ и пералня м. „Горение“ на обща стойност 701,35 лв. с ДДС от продавача „ЗОРА
М.М.С“ ООД, гр. София, като при представяне на договора от въззиваемия на
продавача същият е следвало да получи закупените стоки. Установява, че съгласно
погасителния план, неразделна част от договора въззиваемият е следвало да върне
на кредитодателя на 18 равни месечни вноски по 53,02 лв., първата от които на 07.01.2018 г., а последната на
07.06.2019 г. общата сума от 954,36 лв.,
включваща дължима главница по кредита в размер на 772,05 лв., в това число застраховка към кредита „Живот, безработица
+стока“ в размер на 70,70 лв. и
възнаградителна лихва. Установява се, че плащанията от страна на въззиваемият в
качеството на потребител съгласно договора е следвало да се извършват по негова
сметка в „УниКредит Булбанк“ АД, като за целта е подписано от негова страна на
24.11.2017 г. съгласие за директен дебит в полза на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД. Установява се от представената
декларация за приемане на застраховането по застрахователни програми „Защита
Макс“ или „66+“, че същата е подписана от въззиваемия в полза на кредитодателя,
като в случай на настъпване на застрахователно събитие застрахованият е длъжен
да уведоми „Кардиф Животозастраховане клон България“ и „Кардиф Общозастраховане
клон България“. Установява се от представените Общи условия по застрахователна
програма „Защита Макс“, подписани от въззиваемия на 24.11.2017 г., че същите са
приети от него като неразделна част от договора за застраховка. Установява се
от представения сертификат с номер, идентичен с договора за стоков кредит,
подписан от представител на застрахователите, че същият удостоверява сключен
договор за застраховка от въззиваемия по застрахователна програма „Защита Макс“
във връзка с договора за стоков кредит в полза на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД като застраховащ и
ползаващ се от застраховката лице, като застрахователната премия се плаща
еднократно и се изчислява като процент от първоначалната сума на кредита,
умножена по продължителността на кредита в месеци и е в размер на 0,560 %, а в
случай, че няма застраховани стоки е в размер на 0,376 %.
Установява се от представените по
делото рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г. и индидуален
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.08.2018 г., сключен в
изпълнение на рамковия договор, неразделна част от което е приложение № 1/20.08.2018
г., подписани от „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр. София, в качеството на цедент и „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, гр. София, в качеството на цесионер, че цедентът е прехвърлил на
въззивното дружество редица вземания по договори за кредит, описани в
приложение № 1 към договора, в това число вземанията, произтичащи от процесния
договор за стоков потребителски кредит, сключен с въззиваемия. Установява се от
представеното пълномощно от И. Главчовски, в качеството на представляващ
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр. София, че същият е упълномощил цесионера да уведоми длъжниците, чиито вземания се
прехвърлят съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.08.2018
г. между двете дружества от името на цедента при условията на чл. 99 ал. 3 от ГПК. Установява,
че цедента чрез пълномощника си И. Г.е
издал потвърждение
за сключената цесия съгласно договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 20.08.2018 г. с въззивното дружество. Установява се от
представеното по делото уведомление за
извършено прехвърляне на вземания от 30.08.2018 г., изходящо от „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр. София чрез пълномощника му „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, гр. София и обратна разписка до въззиваемия, съдържаща уведомлението, че
въззиваемото дружество е изпратило на уведомление за цесията на адреса на
въззивника в гр. Плевен, посочен в договора, но пощенската пратка е върната в
цялост на 25.09.2018 г. с отбелязване, че не е потърсена. Установява се от представеното
по делото уведомление за извършено
прехвърляне на вземания от 01.03.2019 г., изходящо от „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр. София чрез пълномощника му „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, гр. София и уведомление съгласно чл. 47 ал. 1 от ГПК от ЧСИ Ц.Н., рег. №
756 и район на действие ОС Плевен, че на 30.04.2019 г. на входната врата на
адреса на въззиваемия е залепено съобщение от призовкар на ЧСИ П.Д..
Установява се от заключението на вещото
лице инж. К.Т., прието пред въззивният съд, което като неоспорено от страните и
компетентно изготвено съдът възприема с доверие, че използваната височина на
шрифта за по-голямата част от документите, съставляващи договор за стоков
кредит № 2988845/24.11.2017 г., Общи условия за отпускане на потребителски
кредит от „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, декларация за приемане на застраховането по
застрахователни програми „Защита Макс“ или „66+“, сертификат за застраховка
„Защита макс“ и Общи условия за застрахователна програма „Защита Макс“ са
изписани със шрифт „Ariel Narrow“ с големина на шрифта 10,5 или 11 пункта, като в
документите, съставляващи Общи условия за за застрахователна програма „Защита
Макс“ на стр. 9 има таблица с големина на шрифта 5 или 6 пункта. Вещото лице
установява, че в документите данните на клиента са изписани с главни букви с
големина на шрифта 10,5 пункта, редовата разредка в документите е кратна на
0,8, а буквената разредка е с характеристика сгъстен – 0,8 пункта. В
заключението е посочено, че в основният текст на документите е използван
нормален шлифт, а удебелен в някои изрично посочени в заключението случаи като
в наименованието „договор за стоков кредит, потребител, кредитен последник“ и др.
Въззивният съд съобрази
възраженията на особеният представител на въззиваемия във връзка с действието
на договора за цесия по отношение на него като длъжник при условията на чл. 99
ал. 4 вр. ал. 3 от ЗЗД и намира същите за неоснователни. Неправилно и незаконосъобразно
ПлРС е приел, че договорът за цесия не е съобщен на въззиваемия с връчване на препис от ИМ и уведомлението
към същата, съдържащи изрично изявление в тази насока. Установява се от
представеното по делото пълномощно, че със същото цедентът е упълномощил
въззивното дружество, в качеството на цесионер да извърши от негово име
уведомяването на длъжника по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД и тъй като това не се случило
валидно до датата на подаване на ИМ следва да се приеме, че въззиваемият е
уведомен за цесията чрез особения си представител на 17.03.2020 г..
Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
В тази насока е и
установената практика на ВКС - определение
№ 559 от 5.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 884/2019 г., I т. о., ТК, решение № 8 от 09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о и др., както и относимата към
обявяването на предсрочна изискуемост на вземане по банков кредит практика на
ВКС, цитирана във въззивната жалба, която приема за надлежно извършено връчване на уведомлението за предсрочна
изискуемост от Банка на особен представител на длъжника в исковото производство
по осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит.
Въззивният съд съобрази
възраженията на особеният представител на въззивника във връзка с
действителността на договора или на отделни клаузи на същия и приема следното: С
оглед заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, от което се
установява, че документите, подписани от въззиваемия в качеството на потребител
на кредитната услуга са изписани със шрифт от 10,5 или 11 пункта, т.е. по-малък
от изискуемия съгласно разпоредбата на 10 ал. 1 от ЗПК шрифт с големина 12
пункта, то следва да се приеме, че са налице основания за прогласяване на
договора за изцяло недействителен при условията на чл. 23 от ЗПК, в който
случай потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
С оглед на този правен извод не следва да се обсъждат останалите възражения на
особения представител на въззиваемият относно недействителност на отделни
клаузи на договора за стоков кредит, като само по отношение на претендираната
сума като част от дължимата главница за застрахователна премия следва да се
посочи, че за наличието
на валидно застрахователно правоотношение между въззиваемия и застрахователя е
без значение валидността на облигационното правоотношение между страните по
договора за кредит, като изискването на 10 ал. 1 от ЗПК не се отнася за
договорите за застраховка. Не следва да
се обсъждат и възраженията на особеният представител на въззиваемия относно
липса на доказана предсрочна изискуемост на кредита с оглед обстоятелството, че
в исковата молба липсват твърдения в тази насока, а напротив въззивното
дружество изрично се позовава на изтичане на договорения срок по кредита.
Като съобрази гореизложеното и
представените по делото доказателства, от които се установява, че чистата
получена сума по кредита от въззиваемият е в размер на 772,05 лв., включваща платена цена на стоки в размер на 701,35 лв. и 70,70 лв. - застрахователна премия, платена за негова сметка в полза на застрахователното дружество, както
и направеното в исковата молба признание
на неизгодно за въззивното дружество обстоятелство, че въззиваемият е заплатил
сумата от 54,34
лв. и липсата на доказателства за момента на извършване
на плащането, то следва да се приеме доколкото липсват доказателства за момента
на плащане на сумата и размера на дължимата лихва за забава към този момент, че
със същата е погасена дължимата главница и към датата на подаване на
заявлението, респ. исковата молба въззиваемият дължи на въззивното дружество
сумата от 717,71 лв. – непогасена главница, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК – 02.07.2019 г. до окончателното й заплащане.
С оглед признаване на договора за кредит за нищожен
всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от
нея и с оглед частичното уважаването на иска за главницата следва да се приеме,
че въззиваемият дължи обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на
717,71 лв., в размер на законната лихва съгласно чл. 86 от ЗЗД,
считано от датата на която е безспорно, че е настъпила изискуемостта на цялото
вземане за главницата по договора за кредит – 07.06.2019 г. до датата на
подаване на заявлението – 02.07.2019 г.. С помощта на счетоводна програма при
условията на чл. 162 ГПК
съдът установи тази лихва в размер на 5,18
лв. и приема, че вземането за обезщетение за забава съществува в този
размер и искът следва да бъде уважен частично.
При тези правни
изводи въззивният съд приема, че искът с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК
за признаване съществуването на вземането на въззивното дружество към въззиваемия
в размер на 717,71 лв., представляващо дължима главница по стоков договор за кредит № 2988845, сключен на 24.11.2017 г. между въззиваемия И.П.И.
и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.07.2019 г. до
окончателното й заплащане и в размер на 5,18 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода от 07.06.2019
г. до датата на подаване на заявлението – 02.07.2019 г., които вземания съставляват част от вземанията, за които е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 2467/05.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4383/2019 г. по описа на
ПлРС следва да
бъде уважен от съда в тази му част. Искът за установяване съществуване на
вземането за главницата в останалата си част за разликата над 717,71 лв. до предявения размер от 737,04 лв., както и искът за установяване съществуване на вземането
за обезщетение за забава в останалата си част за разликата над 5,18 лв. до предявения размер от
79,29 лв. и за периода от
07.02.2018 г. до 07.06.2019 г. като
недоказани по основание и размер следва
да бъдат отхвърлени от съда със законните от това правни последици. Искът с
правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за признаване съществуването на вземането
на въззивното дружество към въззиваемия за възнаградителна лихва се явява недоказан по основание поради нищожност на договора
за кредит при условията на чл. 23 от ЗПК, поради което следва да бъде отхвърлен
от съда изцяло.
При
тези правни изводи въззивният съд приема, че решението на ПлРС следва да бъде
отменено в частта, в която предявените искове с правно основание чл. 422 ал. 1
от ГПК са отхвърлени за сумата от 717,71
лв., представляващо дължима главница по стоков договор за кредит № 2988845, сключен на 24.11.2017 г. между въззиваемия И.П.И. и „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 02.07.2019 г. до окончателното й заплащане и за сумата
от 5,18 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода от 07.06.2019
г. до 02.07.2019 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 2467/05.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4383/2019 г. по описа на
ПлРС, като вместо него бъде постановено друго, с което искът с правно основание
чл. 422 ал. 1 от ГПК за сумата от 717,71
лв. – неплатена главница и искът с правно основание чл. 422 ал.
1 от ГПК за сумата от 5,18 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода от 07.06.2019
г. до 02.07.2019 г. бъдат уважени. В останалата си част, в която
искът с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за разликата над сумата от 717,71 лв. до сумата от 737,04 лв.
– главница по договора за кредит, искът с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за разликата над сумата от 5,18 лв. до сумата от 79,29 лв. – обезщетение за забава и искът с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за възнаградителна
лихва в размер на сумата от 106,87 лв. са отхвърлени като неоснователни и недоказани
решението на ПлРС следва да бъде потвърдено като правилно като
краен резултат с оглед изложените от въззивния съд правни изводи.
С
оглед частичното уважаване/отхвърляне на въззивната жалба в полза на въззивното
дружество следва да бъдат присъдени дължимите разноски за заповедното,
първоинстанционното и въззивно исково производство. В заповедното производство
въззивното дружество е направило разноски в общ размер от 75 лв., от които съобразно уважената част от исковете следва да му
бъдат присъдени разноски в размер на 58,50
лв.. В първоинстанционното исково производство въззиваемото дружество е
направило разноски в общ размер на 425
лв., от които 25 лв. за държавна
такса, 300 лв. за възнаграждение на
особен представител и 100 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, определени от съда при условията на чл. 78 ал. 8
от ГПК вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ, от които на
същото се дължат разноски в размер на 331,50
лв. съобразно уважената част от исковете. За настоящото производство
въззивният съд приема, че на въззиваемото дружество следва да бъдат определени
разноски в размер на 100 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, тъй като фактическата и правна сложност на спора
в тази инстанция не налагат определяне на размер на възнаграждението над
минимално предвидения в чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ. При
съобразяване на разноските за юрисконсулско възнаграждение и направените от
въззиваемото дружество разноски по делото за държавна такса в размер на 25 лв. възнаграждение на особен
представител на въззивницата в размер на 300
лв., въззивният съд приема, че с оглед уважената/отхвърлената част от
въззивната жалба въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивното
дружество сумата от 331,50 лв. за
направени във въззивната инстанция разноски по делото.
С
оглед отхвърлената част от въззивната жалба при условията на чл. 78 ал. 6 от ГПК въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на ПлРС съответната
част от направените по делото пред въззивния съд разноски за възнаграждение на
вещо лице в размер на 38,61 лв..
Водим
от горното, Окръжният съд
Р е ш
и:
ОТМЕНЯ на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК решение № 260113/26.08.2020 г., постановено по гр. д. № 7187/2019 г. на
Плевенският районен съд В ЧАСТТА, в
която Плевенският районен съд е отхвърлил
предявените искове от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ****, гр.
София против И.П.И. с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за сумата от 717,71 лв. – неплатена главница и за сумата от 5,18 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 07.06.2019 г. до 02.07.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 2467/05.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4383/2019 г. по описа на
ПлРС, КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
признава за установено на основание
чл. 422 ал. 1 от ГПК, че И.П.И., ЕГН ********** *** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 следните парични вземания: сумата от 717,71 лв., представляваща непогасена главница по стоков договор за кредит № 2988845, сключен на 24.11.2017 г. с „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, гр. София,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.07.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането и сумата от 5,18 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода от 07.06.2019
г. до 02.07.2019 г., които суми представляват част от вземанията, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2467/05.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4383/2019
г. по описа на ПлРС.
Потвърждава решение № 260113/26.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 7187/2019 г. на Плевенският районен съд, в останалата обжалвана част, в която са отхвърлени като неоснователни и недоказани
предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ****, гр. София искове с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за следните вземания претендирани за съществуващи по стоков договор за кредит № 2988845, сключен на 24.11.2017 г. межу И.П.И. и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД,
гр. София: за разликата над сумата от 717,71 лв. до сумата от 737,04 лв. – главница по договора за
кредит, за разликата над сумата от 5,18
лв. до сумата от 79,29 лв. – обезщетение за забава за
периода от 07.02.2018 г. до 07.06.2019 г.
и за сумата от 106,87 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
07.02.2018 г. до 07.06.2019 г., които суми представляват част от вземанията, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2467/05.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4383/2019
г. по описа на ПлРС.
Осъжда на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК И.П.И., ЕГН ********** *** да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 сумата от 58,50 лв. за направени в заповедното
производство разноски, сумата от 331,50
лв. за направени в първоинстанционното производство по делото разноски и
сумата от 331,50 лв. за направени
във въззивното производство по делото разноски.
Осъжда на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“,
ет. 2, офис 4 да заплати по сметка на Плевенския окръжен съд сумата от 38,61 лв. за разноски за
възнаграждение за вещо лице съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.
Решението
е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: