Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 18. 06. 2021 г.
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в закрито съдебно заседание на дванадесети
март две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 7848 по описа на Софийския
градски съд за 2020 г., за да се
произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна
жалба от ищеца в първоинстанционното производство С.Л., ЕГН
**********, съдебен адрес ***, офис 501 (въззивник/служител) чрез процесуалния представител адвокат Л.С. срещу решение № 78567, постановено на 29. 04. 2020 г. от Софийския районен
съд, 113-ти състав, по гр. д. № 49182 по описа
за 2019 г. (обжалвано решение). С обжалваното
решение районният съд се е произнесъл по осем кумулативно съединени осъдителни
иска. Отхвърлил е изцяло следните пет иска:
-
иск
с правно основание чл. 245, ал. 2 от Кодекса на труда КТ) във връзка с чл. 86
от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за сумата от 333 лева и 83
стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г.;
-
иск с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ
във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 55 лева и 64 стотинки, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г.
до 26. 08. 2019 г.;
-
иск
с правно основание чл. 245, ал. 2 от КТ във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от
58 лева и 72 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г.;
-
иск
с правно основание т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016
г. за обезщетение при прекратяване на трудовия договор в размер на 391 368
лева;
-
иск
за сумата от 29 243 лева и 88 стотинки, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08.
2019 г.
Районният съд
освен това е уважил изцяло: иск с правно основание по чл. 220, ал. 1 КТ за
сумата от 4 467 лева и 66 стотинки, иск с правно основание чл. 222, ал. 1 КТ за сумата от 744 лева и 61 стотинки и иск с правно основание чл. 224 КТ за
сумата от 785 лева и 81 стотинки.
Въззивникът обжалва
решението в частта, в която предявените
от него искове са били отхвърлени. Твърди, че в обжалваната част решението е
неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че страните имат
възможността да договорят клаузи в трудовия договор по реда на чл. 66, ал. 2 КТ. Позовава се на съдебна практика и заявява, че те могат да уговорят всички
условия по трудовото правоотношение, които не са уредени с повелителни
разпоредби на закона и са по-благоприятни за работника или служителя от
установените с колективен трудов договор. Приема, че договорната клауза е
валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, само не и в
случаите, когато уволнението е по причина на работника или служителя. Заявява,
че в случая прекратяването на трудовия договор не е обжалвано и е влязло в сила.
Оспорва извода на районния съд, че уговорката по т. 6, изр. второ от допълнително
споразумение № 2/30.12.2016 г. касае единствено казус по реда на чл. 325, ал.
1, т. 1 и чл. 331 КТ. Поддържа, че всяко едностранно прекратяване на трудовия
договор от работодателя, каквото е и процесното,
представлява прекратяване на трудовото правооотношение
именно по искане на работодателя. Във връзка с приложението на чл. 86, ал. 1 ЗЗД се позовава на чл. 228, ал. 3 КТ и заявява, че работодателят всъщност е
изпаднал в забава на 01. 12. 2018 г., като районният съд неправилно е приложил
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Заявява, че размерът на дължимата мораторна
лихва е бил правилно изчислен по лихвения калкулатор на Националната агенция за
приходите (НАП). Иска от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да се
произнесе по съществото на спора, като уважи изцяло исковите претенции.
Претендира всички направени деловодни разноски, както и тези, направени в
обезпечителното производство по ч. гр. д. № 46343/2019 по описа на 169-и състав
на Софийския районен съд. Възразява срещу претендираните
от насрещната страна разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника в първоинстанционното производство „И.“ ЕООД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** – 8, адрес за кореспонденция град София, ул.
„*******(въззиваем/работодател) чрез процесуалния
представител адвокат В.С.. Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. Заявява, че разпоредбите на т. 6 от
допълнителното споразумение са нищожни. Поддържа, че измененията в трудовото
правоотношение на С.Л. са били извършени недобросъвестно от предишния управител
и без знанието и съгласието на съдружниците към онзи
момент. Подкрепя извода на районния съд, че не е налице нито искане, нито вина
на работодателя, като прекратяването на трудовото правоотношение поради
закриване на част от предприятието не попада в съдържанието на понятието в изр.
2, т. 6 от допълнителното споразумение. Позовава се на становище на професор М..
Относно лихвата за забава счита изводите на районния съд за правилни. Дори и да
се приемат доводите на въззивника, заявява, че е
изплатил обезщетенията в срок и в размер, който счита за правилен. Допълва, че
без да знае претенциите на служителя относно размера на дължимите обезщетения е
бил в обективна невъзможност да ги доплати, съответно да заплати надлежно и
добросъвестно лихва за забава. Служителят не бил отправил покана за доплащане
на сумите по обезщетенията. Иска от въззивния съд да
остави без уважение въззивната жалба и да се
произнесе със съдебен акт, с който да потвърди решението в обжалваната част.
Претендира разноски. Оспорва претенцията за разноски на насрещната страна.
Софийският градски съд, след като прецени
твърденията на страните и събраните пред първоинстанционния съд доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно
упълномощен процесуален представител. Въззивникът е освободен от
задължението за внасяне на държавна такса (чл. 359 КТ). По тези съображения жалбата е процесуално допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно
и допустимо в обжалваната част. Относно правилността му намира следното.
По иска с правно основание т. 6, изр.
второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. правото на обезщетение
възниква при прекратяването на трудовото правоотношение по вина или искане на
работодателя, като обезщетението е в размер на 12 (дванадесет) брутни трудови
възнаграждения. По исковете с правни основания по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
обезщетения в размер на законната лихва следва да бъде установена дължимостта на съответните главни задължения, изпадането в
забава на работодателя и неизпълнение на задълженията в периода на забавата.
Страните не спорят, а и от данните по
делото се установява, че въззивникът С.Л. е сключил
трудов договор с работодателя, датиран към 01. 10. 2001 г., по силата на който
е приел да изпълнява длъжността „супервайзер“ срещу
нетно месечно трудово възнаграждение в размер на 600 лева (л. 7 от делото на
районния съд). С допълнително споразумение, датирано към 01. 02. 2011 г.,
длъжността на служителя е била променена от „супервайзор“
на „търговски директор“, а с допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. (л. 10
от делото на районния съд) страните са уговорили основно трудово
възнаграждение в размер на 28 360
(двадесет и осем хиляди триста и шестдесет) лева. Съгласно данните от
съдебно-счетоводната експертиза (коригирана от вещото лице), размерът на
брутното трудово възнаграждение на служителя за последния отработен месец преди
прекратяването на трудовото правоотношение е възлизал на 32 614 (тридесет
и две хиляди шестстотин и четиринадесет) лева.
Страните също така не спорят, а и от
данните по делото се установява, че на 04. 10. 2018 г. работодателя е взел
решение за закриване на част от предприятието и съкращаване на щата, тъй като
от 31. 08. 2018 г. цялостно и трайно е преустановил осъществяването на
дейностите по „Договора за услуги“, представляващи самостоятелна и обособена
част от дейността му (л. 11 от делото на районния съд). Работодателят е издал
заповед за прекратяване на трудовия договор на служителя С.Л., както и на всички
негови изменения и допълнения, поради закриване на част от предприятието и
съкращаване на щата (чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ). Заповедта е датирана към 22. 10.
2018 г. и в нея се предвижда, че трудовият договор се прекратява считано от
датата, следваща датата на връчването ѝ. Работодателят не е оспорил твърдението
на въззивника (ищеца) в исковата молба, че трудовото
правоотношение е било прекратено през м. 10. 2018 г. Освен това страните не
спорят, че прекратяването на трудовото правоотношение е законно. По делото
липсват данни уволнението да е било признато за незаконно по надлежния ред.
Въззивният съд констатира,
че с т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. страните
са уговорили, че при прекратяване на трудовия договор „по вина или искане“ на
работодателя, той следва да заплати на служителя обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за период от 12 (дванадесет) месеца. Уговорката
е валидна и поражда правно действие. Страните по трудовия договор се ползват
със свободата на договарянето по чл. 66, ал. 2 КТ: те могат да определят
условия, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и
условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с
колективния трудов договор (в настоящия случай няма данни за наличието на
колективен трудов договор). Според съдебната практика когато по трудовия
договор е постигнато съгласие, че при извършено от работодателя уволнение на служителя
се дължи обезщетение в размер на определен брой месечни възнаграждения,
уговорката е валидна, тъй като не нарушава повелителни разпоредби на закона и
доколкото уговорените срок и размер на обезщетението не са по-кратки или ниски
от предвидения в КТ: определение № 828 от 4.12.2018 г. на ВКС по
к. гр. д. № 3137/2018 г. и цитираните с него решение № 356/25.09.2012 г. по гр.
д. № 773/2011 г. на ІV г. о.; решение № 84/29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017
г. на ІІІ г. о.; решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г. на ІV г.
о.; решение № 81/06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г. на ІV г. о. и др. В
даденият случай размерът на обезщетението е по-висок от предвидения в КТ, а
данни за колективен трудов договор няма.
Макар и
валидна, въззивният съд приема уговорката по т. 6,
изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. за неясна.
По-точно неясен е смисълът, който страните по договора са вложили в понятията
„прекратяване на трудовия договор по вина или искане на работодателя“.
При езиковото тълкуване
на основанието „по вина на работодателя“ трябва да се държи сметка за
утвърденото правно значение на понятието „вина“. То по необходимост се свързва
с неправомерно поведение. Единственото неправомерно прекратяване на трудовия
договор от работодателя е незаконното уволнение. Следователно първото основание
по т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. трябва да се
тълкува в смисъл, че обезщетение се дължи при незаконно уволнение. Вече се прие
за установено поради липсата на спор между страните и предвид липсата на
противни данни, че в настоящия случай уволнението е законно,
следователно не е налице първото основание за изплащането на обезщетението по
т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г.
Второто уговорено
основание е при прекратяване на трудовия договор „по искане на работодателя“. Общоупотребимото значение на думата „искане“ се свързва с
изразяването на воля. Въззивният съд споделя извода
на първата инстанция, че подобен израз на воля безспорно е налице когато
работодателят се съгласява със служителя да прекрати трудовия договор (чл. 325,
ал. 1, т. 1 КТ) и когато му предлага по своя инициатива трудовият договор да
бъде прекратен срещу обезщетение (чл. 331 КТ). Продължава обаче да е спорно
дали е налице израз на воля от страна на работодателя при прекратяването на
трудовия договор поради закриване на част от предприятието и съкращаване на
щата (чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ), какъвто е настоящият случай, защото тези
основания са свързани с осъществяването на предварителна преценка и вземането
на съответно решение от страна на работодателя, съответно отправянето на
предизвестие до служителя за едностранно прекратяване на трудовия договор. Тези
правни действия на работодателя също са свързани с изразяването на определена
воля.
При
тълкуването на договора съдът трябва да търси действителната обща воля на
страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други
(чл. 20 ЗЗД). В разглеждания случай неяснотата във второто основание може да бъде
отстранена по пътя на тълкуването на уговорката по т. 6, изр. второ във връзка
с уговорката по т. 6, изр. трето от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г.
В т. 6, изр.
трето страните изрично са уговорили, че при закриване на част от
предприятието или съкращаване на щата се дължи обезщетение в двукратния размер
на брутното трудово възнаграждение на срока на предизвестието. Въззивният съд приема и тази клауза за валидна по
гореизложените съображения и доколкото тя предвижда по-голям размер на обезщетение
от предвидения в чл. 222, ал. 1 КТ. Страните не може да са имали предвид
прекратяване на трудовия договор поради закриване на част от предприятието или
съкращаване на щата под общата формулировка „по искане на работодателя“, щом
като в следващата клауза на договора изрично са уговорили различно обезщетение
тъкмо за тази хипотеза. Затова изразът в т. 6, изр. второ от допълнително
споразумение № 2/30.12.2016 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не включва случаите
на прекратяване на трудовия договор поради закриване на част от предприятието
или съкращаване на щата, какъвто е процесният.
Следователно районният съд правилно е приел за неоснователна претенцията на въззивника (ищеца) за обезщетение в размер на 391 368
лева въз основа на т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016
г.
Предвид
неоснователността на главния иск, районният съд правилно е отхвърлил като
неоснователен и акцесорният иск за обезщетение в
размер на законната лихва за забава от 29 243 лева и 88 стотинки.
На следващо
място следва да бъде разгледана правилността на обжалваното решение в
обжалваната част, в която са били отхвърлени останалите три претенции за
обезщетения по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд
констатира, че те са акцесорни спрямо исковете за
обезщетения по чл. 220, ал. 1, чл. 222, ал. 1 и чл. 224 КТ, които районният съд
е уважил изцяло, като в тази част решението не е било обжалвано и е влязло в
сила. Решаващите мотиви на районния съд за отхвърлянето на акцесорните
искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са следните: обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се
дължи от деня на забавата и главните вземания са били изискуеми, но датата на
изискуемостта не е равнозначна на датата на забавата; за да бъде поставен
работодателят в забава, след настъпването на изискуемостта ищецът е трябвало да
отправи покана до него съобразно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Въззивникът
оспорва тези изводи на районният съд, като твърди, че работодателят всъщност е
изпаднал в забава съобразно чл. 228, ал. 3 КТ.
Въззивният съд констатира, че съобразно новелата на чл.
228, ал. 3 КТ, работодателят е длъжен да заплати обезщетенията по този раздел
(в това число попадат обезщетенията по чл. 220, ал. 1, чл. 222, ал. 1 и чл. 224 КТ) не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който
правоотношението е прекратено. След изтичането на този срок работодателят дължи
обезщетението заедно със законната лихва. Цитираната разпоредба е влязла
в сила на 22. 12. 2017 г., тоест преди прекратяването на трудовия договор и
периода на претендираната забава. При това положение
възражението на въззивника, че работодателят е бил
поставен в забава с изтичането на законоустановения
срок за изплащането на обезщетенията, е основателно. След като беше прието като
безспорно между страните, че трудовият договор е бил прекратен през октомври
2018 г., то работодателят е трябвало да заплати обезщетенията по чл. 220, ал.
1, чл. 222, ал. 1 и чл. 224 КТ до 30. 11. 2018 г., съответно изпаднал е в
забава на 01. 12. 2018 г. Доводите на въззиваемото
дружество, че не е могло да изплати и останалата неизплатена част от
обезщетенията поради пропуска на въззивника да го
покани, са неоснователни. Работодателят е могъл и е бил длъжен да изчисли и
изплати точно размерите на дължимите обезщетения и без покана от служителя. Доводите
му в отговора на въззивната жалба не биха могли да
обосноват обективна невъзможност.
Периодът на
забавата е от 01. 12. 2018 г. до датата на предявяването на исковете – 26. 08.
2019 г. Чрез лихвения калкулатор на НАП въззивният
съд установява, че акцесорните претенции по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за главниците от 4 467 лева и 66 стотинки, 744 лева и 61
стотинки и 785 лева и 81 стотинки са доказани по размер.
При това
положение първоинстанционното решение трябва да бъде
отменено като неправилно в съответната обжалвана част и вместо това трите иска
за обезщетения за забава в размер на 333 лева и 83 стотинки, 55 лева и 64
стотинки и 58 лева и 72 стотинки трябва да бъдат изцяло уважени.
Разноски. Предвид
изхода на делото в полза на всяка страна следва да бъдат присъдени
пропорционално разноски.
Ищецът е представил доказателства за
сторени разноски за адвокатско възнаграждение в обезпечителното производство
(4 738 лева) и в първоинстанционното
производство (9 477 лева), като районният съд му е присъдил и за двете
производства общо 199 лева и 65 стотинки. Въззивният
съд намира, че предвид основателността на трите претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
пропорционално в полза на ищеца следва да бъдат заплатени още 9 (девет) лева и 94
(деветдесет и четири) стотинки. Допълнителни разноски за обезпечителното
производство не следва да му бъдат присъждани, доколкото се установява, че
трите основателни претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не са били предмет на
обезпечителното производство (л. 56 от делото на районния съд).
Що се отнася до присъдените в полза на
ответника разноски в първоинстанционното
производство, те трябва да бъдат пропорционално намалени с 11 (единадесет) лева
и 94 (деветдесет и четири) стотинки.
Във въззивното
производство въззивникът претендира разноски, като
отново представя за доказателство приложените по делото на районния съд
договори за правна помощ и съдействие. Въззивният съд
вече изложи съображения, че разноски за обезпечителното производство не следва
да бъдат присъждани. Що се отнася до разноските за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство, съдът приема, че половината
от уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 9 477
лева е за процесуална защита и съдействие във въззивното
производство (тоест 4 738 лева и 50 стотинки). Предвид частичната
основателност на въззивната жалба пропорционално от
тях следва да бъдат присъдени 5 (пет) лева и 4 (четири) стотинки.
Въззиваемото дружество е
представило доказателства за разноски в размер на адвокатско възнаграждение от
11 372 лева и 79 стотинки с ДДС (или 9 477 лева без ДДС). Въззивникът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивният съд намира така направеното възражение за неоснователно.
Делото не се характеризира с правна или фактическа сложност, но предвид обжалваемия интерес нормативноустановеният
му минимум по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е 9 951 лева и 20 стотинки. По делото има
данни, че процесуалният представител на въззиваемото
дружество (всъщност неговото адвокатско дружество) е регистриран по ЗДДС. След
начисляването на ДДС, което е неделима част от адвокатското възнаграждение
съобразно пар. 2а от Допълнителните разпоредби към
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният
размер е 11 941 лева и 44 стотинки, тоест така уговореното и заплатено
адвокатско възнаграждение с ДДС е в пределите на нормативноустановения
минимум.
Пропорционално на неоснователната част
от въззивната жалба в полза на въззиваемото
дружество трябва да се присъдят разноски в размер на 11 360 лева и 68
стотинки.
Предвид основателността на трите иска за
обезщетения за забава настоящият състав приема, че „И.“ ЕООД трябва да бъде
осъдено да заплати 50 лева държавна такса за исковата молба по платежна сметка
на Софийския районен съд, съответно 25 лева държавна такса за въззивната жалба по платежна сметка на Софийския градски
съд.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
решение № 78567, постановено на 29. 04. 2020 г. от Софийския районен
съд, 113-ти състав, по гр. д. № 49182 по описа
за 2019 г. в обжалваната част, в която
предявените от С.Л., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 501 – адв. Л.С., срещу „И.“ ЕООД, ЕИК *******, съдебен адрес ***
– адв. В.С., искове с правно основание чл. 245, ал. 2
от Кодекса на труда във връзка с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите
за сумата от 333 лева и 83 стотинки, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г., за
сумата от 55 лева и 64 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г. и за сумата
от 58 лева и 72 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г., са били
изцяло отхвърлени като неоснователни, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА
„И.“
ЕООД, ЕИК *******, съдебен адрес *** – адв. В.С., да
заплати по предявения от С.Л., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 501 – адв. Л.С., иск с правно основание чл. 245, ал. 2 от Кодекса
на труда във връзка с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите за сумата
от 333 лева и 83 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г., начислено върху
главницата за обезщетение по чл. 220, ал. 1 от Кодекса на труда в размер на
4 467 лева и 66 стотинки.
ОСЪЖДА
„И.“
ЕООД, ЕИК *******, съдебен адрес *** – адв. В.С., да
заплати по предявения от С.Л., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 501 – адв. Л.С., иск с правно основание чл. 245, ал. 2 от Кодекса
на труда във връзка с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите за сумата
от 55 лева и 64 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г., начислено
върху главницата за обезщетение по чл. 222, ал. 1 от Кодекса на труда в размер
на 744 лева и 61 стотинки.
ОСЪЖДА
„И.“
ЕООД, ЕИК *******, съдебен адрес *** – адв. В.С., да
заплати по предявения от С.Л., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 501 – адв. Л.С., иск с правно основание чл. 245, ал. 2 от Кодекса
на труда във връзка с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите за сумата
от 58 лева и 72 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г., начислено
върху главницата за обезщетение по чл. 224 от Кодекса на труда в размер на 785
лева и 81 стотинки.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 78567, постановено на 29. 04. 2020 г. от Софийския районен
съд, 113-ти състав, по гр. д. № 49182 по описа
за 2019 г. в обжалваната част, в която
предявеният от С.Л., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 501 – адв. Л.С., срещу „И.“ ЕООД, ЕИК *******, съдебен адрес ***
– адв. В.С., искове за сумата от 391 368 лева,
представляваща обезщетение, дължимо съобразно уговореното в т. 6, изр. второ от
допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г., и за сумата от 29 243 лева 88
стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г. като неоснователни.
ОСЪЖДА
„И.“
ЕООД да заплати в полза на С.Л. още 9
(девет) лева и 94 (деветдесет и четири) стотинки – разноски в първоинстанционното производство. ОСЪЖДА „И.“ ЕООД да внесе по платежна сметка на Софийския районен
съд сумата от 50 (петдесет) лева –
държавна такса по исковата молба.
ОТМЕНЯВА
решение № 78567, постановено на 29. 04. 2020 г. от Софийския районен
съд, 113-ти състав, по гр. д. № 49182 по описа
за 2019 г.
в частта за разноските, в която С.Л. е осъден да заплати на „И.“ ЕООД разноски
за разликата от 11 201 лева и 12 стотинки до пълния присъден размер от
11 213 лева и 6 стотинки.
ОСЪЖДА
„И.“
ЕООД да заплати в полза на С.Л. сумата от 5
(пет) лева и 4 (четири) стотинки – разноски във въззивното
производство. ОСЪЖДА „И.“ ЕООД да
внесе по платежна сметка на Софийския градски съд сумата от 25 (двадесет и пет) лева – държавна
такса по въззивната жалба.
ОСЪЖДА
С.Л.
да заплати в полза на „И.“ ЕООД сумата от 11 372
(единадесет хиляди триста седемдесет и два) лева и 79 (седемдесет и девет) стотинки
– разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на преписа при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс в частта,
в която се потвърждава отхвърлянето на иска с основание т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г.
за обезщетение в размер на 391 368 лева, и в частта, в която се
потвърждава отхвърлянето на иска за обезщетение за забава в размер на
29 243 лева и 88 стотинки.
Служебно
изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.