Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
06.07.2021 година,
град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина А.
Милен Евтимов
При секретаря Мариана
Ружина,
след като разгледа
докладваното от съдия А.,
гражданско дело № 8282 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка
с чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 99015 от 24.05.2020 г., постановено по
гражданско дело № 57996 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 37
състав, било постановено издаването на заповед за защита срещуД.Н.Д., като същият
бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на В.П.И.-Досева,
забранено му било да се приближава до нея, до местоработата и жилището, което
обитава, местата й за социални контакти и отдих на разстояние по-малко от 200
метра за срок от 12 месеца, считано от датата на издаване на заповедта, като
бил предупреден, че при констатирано от полицейските органи неизпълнение на
заповедта, полицейският орган е длъжен да го задържи и да уведоми незабавно
органите на прокуратурата и бил осъден да заплати глоба в размер на 200 лева и
държавна такса в размер на 25 лева по сметка на СРС.
Недоволен от така постановеното решение останалД.Н.Д.,
ответник в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, който обжалва
същото изцяло. Излага оплаквания, че решението е неправилно, поради
противоречие с материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила,
като съда неправилно установил фактическата обстановка, превратно я тълкувал и
извел неправилни правни изводи. Излага доводи и съображения за посочените
пороци. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен
акт, като отхвърли молбата за предоставяне на съдебна защита и му присъди
сторените в производството пред двете съдебни инстанции разноски.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по
делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира
сторените деловодни разноски по представен списък.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН, молителката в
първоинстанционното производство В.П.И.-Досева, въззиваема страна в настоящето
производство, не е депозирала писмен отговор.
В хода на съдебното дирене, редовно призована, не се
явява и представлява и не взема становище по допустимостта и основателността на
жалбата.
Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока по
чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в първоинстанционното производство, имаща
правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата
на чл.258 от ГПК във връзка с чл. 17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт,
като поради това следва да се разгледа по същество. Предметът на въззивната
жалба е ограничен до издадената заповед за защита в полза на въззиваемата и
извода на съда за осъществен от въззивника акт на домашно насилие спрямо нея на
26.09.2019 г., поради което периодът 01.07.2019 г. – 26.09.2019 г., по
отношение на който първоинстанционният съд формирал извод за липса на
доказателства за осъществени актове на насилие от въззивника спрямо
въззиваемата, не се следва да бъде изобщо обсъждан, още повече, че самата
въззиваема, предвид изявлението й в
открито съдебно заседание на 12.12.2019 г., не поддържала молбата си за другите
сочени актове на насилие, включително и за периода 01.07.26.09.2019 г., извън
този осъществен спрямо нея на 26.09.2019 г.
При
произнасянето по спора въззивния съд, съобрази следното :
Производството пред Първоинстанционният Софийски районен съд било
образувано по молба, подадена от В.П.И.-Досева за защитата й срещуД.Н.Д., като
твърдяла, че ответникът осъществил акт на домашно насилие спрямо нея на 26.09.2019
г., под формата на психическо насилие, както и в периода от 01.07.2019 г. до
26.09.2019 г..
Ответникът оспорвал молбата
За да постанови обжалвания съдебен акт,
Първоинстанционният Софийски районен съд приел за установена следната
фактическа обстановка :
Ответникът по молбата бил лице, с което молителката се
е намирала в брак. Описаните в молбата и в допълнително представената
декларация актове, представляват домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН.
По делото били представени писмени доказателства –
декларации по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, справка за съдимост и преписка №
227000-9568/02.10.2019 г.
По делото били събрани и гласни доказателства с
разпита на свидетелите В.В., Н.П., Н.С.и Ц.К., чиито показания съдът кредитирал
като относими към предмета на доказване, обективни и логично последователни и
дадени в резултат на личните наблюдения на свидетелите за изнесените пред съда
факти. С показанията на свидетелката В. се установило, че процесната дата –
26.09.2019 г. ответникът се намирал на посоченото в молбата място. Тази
свидетелка не искала да присъства на разправии между страните и чула единствено
ответникът да казва „а е я лудата“. От показанията на свидетелката П. се
установило и емоционалното състояние на молителката след същия акт на домашно
насилие, като тя възприела и отправените от ответника към молителката изрази и
заплахи, а именно „курва, мръсница, ще те запаля, къщата е моя“, след което
същият си тръгнал. Свидетелят С.установил, че на 01.07.2019 г. ответникът бил
при него, като този свидетел не присъствал на акт на домашно насилие между
страните. На свой ред свидетелят Костадинов установил, че през месец август
посетил сигнал, подаден от ответника за извършена кражба, като на мястото
присъствала и молителката, но в негово присъствие при спора помежду им, не е
имало отправени обиди и заплахи от ответника към молителката.
При тази фактическа установеност и ангажирани писмени
и гласни доказателства, Първоинстанционния съд е постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложимия закон и по свое убеждение, прие за установено следното от фактическа
страна:
Въззивният съд, в общи линии споделя установената в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за
необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание § 1 от Заключителните
разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК, правейки я по този начин част
от своя съдебен акт. Същата се установява от събраните по делото писмени
доказателства, от които съдът приема за относими към предмета на доказване
декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, подписана от молителката-лист 30 от делото;
решение № 186/21.12.2013 г., постановено по гражданско дело № 417 по описа за
2013 г. Сливнишки районен съд, влязло в сила на 25.01.2014 г. в частта за
прекратяване на брака между страните, справка за съдимост на въззивника,
преписка № 227000-9568/2019 г. От анализа на тези доказателства се установява,
че страните по спора са бивши съпрузи, като бракът им бил прекратен на
25.01.2014 г. В хода на изясняване на обстоятелствата по посочената преписка била
разпитана свидетелката П., чиито показания кореспондират на заявеното от нея
при разпита й пред първоинстанционния съд. Снети били обяснения от въззивника,
който не отрекъл, че на процесната дата се е намирал на посоченото място, като
разговарял със свидетелката П., а след известно време дошла и въззиваемата,
като си разменили реплики, но отрича да я е обиждал или заплашвал. Горните
обстоятелства били отразени в съставената по същата преписка докладна записка,
като на въззивника бил съставен протокол за полицейско предупреждение от
11.10.2019 г. Първоначално представената от въззиваемата декларация е негодно
доказателствено средство, за разлика от втората представена от нея декларация,
приета като доказателство по делото в съдебно заседание на 12.12.2019 г.
Въззивният съд изключва от доказателствената
съвкупност представените от страните жалби и молби до различни институции,
доколкото същите по съществото си представляват твърдения на същите страни,
подлежащи на доказване с допустимите средства по ГПК и ЗЗДН, а не самостоятелни
доказателства за навените от страните твърдения в настоящето производство.
С оглед предмета на въззивна проверка, показанията на
свидетелите С.и Костадинов не са относими към предмета на въззивна проверка,
поради което въззивният съд не ги обсъжда.
Въззивният съд, като прецени по реда на чл. 172 от ГПК
Н.Д. П. и В. П. В., близки на
въззиваемата, кредитира същите в частите им, обсъдени от първоинстанционния
съд, депозирани в резултат на лични впечатления на свидетелите за правно
релевантните факти.
Други относими доказателства за твърденията на
страните не са ангажирани в настоящата въззивна инстанция.
При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните
изводи от правна страна :
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя прецизните
правни изводи на първоинстанционния съд, касаещи осъществяването на акт на
домашно насилие от страна на въззивника над въззиваемата на 26.09.2019 г.,
изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да
ги преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби
на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК.
С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи
следното:
Неоснователни са доводите, че сочения акт на домашно
насилие не е установен от молителката при условията на пълно и главно доказване.
В случая, по отношение на твърдения акт на домашно насилие, осъществен на
26.09.2019 г., въззиваемата твърдяла, че същият е осъществен в присъствието на
свидетелката Н.П., поради което представената от нея декларация по чл. 9, ал. 3
от ЗЗДН (лист 30 от делото) правилно не е ценена от първоинстанционния съд като
достатъчно основание по чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН за издаване на заповед за
защитата й. Самият въззивник не отричал, че свидетелката П. се намирала на посоченото
място на процесната дата, а след известно време дошла и въззиваемата, като до
идването й двамата разговаряли, но твърди, че не е отправил обиди и заплахи към
бившата си съпруга. Защитата си основава на твърдяно от него противоречие в
показанията на свидетелките П. и В., както и на това, че оспорил втората
представена от въззиваемата декларация. Соченото от въззивника противоречие в
показанията на тези свидетелки е само привидно, доколкото след като заявила, че
не желае да присъства на разправиите на страните и чула отправените към
въззиваемата думи на въззивника „а е я лудата“, тази свидетелка се е отстранила
от мястото. В тази насока са и показанията на свидетелката П., която подробно
обяснява, че след като отправил обиди и заплахи към нея и въззиваемата и си тръгнал, само те двете се
качили в жилището, приели медикаменти за нормализиране на състоянието си. Също
така, П. обяснява, че тръгването на самия въззивник е резултат на това, че
други съседи излезли на балконите си и пред входа, а не на критично отношение
към собственото му поведение. Независимо от нерешените имотни спорове между
страните по повод на техни съсобствени имоти, пътят на защита на въззивника е
по реда на Закона за собствеността, а чрез търсене на саморазправа, посещение
на мястото, където от 2015 г. живеела тази свидетелка и търсене на информация
за наличие на облигационни отношения между нея и бившата си съпруга. В този
смисъл, оплакванията за дъществени противоречия между показанията на
свидетелките П. и В., са изцяло неоснователни и не обуславят различен правен
извод, от вече направения, че с поведението си на процесната дата въззивникът,
в присъствието на свидетелката П. е осъществил акт на домашно насилие спрямо
въззиваемата. Несъстоятелни са и оплакванията, касаещи оспорването на
представената по делото на 12.12.2019 г.
от въззиваемата декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Следва да се
отбележи, че според константната съдебна практика, посочената декларация не е
условие за допустимост на молбата по ЗЗДН, а доказателство по същия закон,
подлежащо на обсъждане по съществото на спора. Поради това, независимо от това,
че се касае за документ, подписан от насрещната страна, същият е следвало да
ангажира доказателства, които да разколебаят доказателствената сила на
посочената декларация. В случая, въззивникът не е ангажирал такива доказателства,
от които да се направи извод, че твърдените от въззиваемата в декларацията й
обстоятелства, досежно случилото се на 26.09.2019 г., не са се осъществили в
обективната действителност. Ангажираните от него гласни доказателства с разпита
на свидетелите С.и Костадинов са неотносими към предмета на доказване по
делото, предвид това, че самата пострадала поддържала молбата си само досежно
този акт на домашно насилие, за който същите свидетели нямат никакви
впечатления. Освен това, както се посочи и по-горе, въззиваемата е провела
пълно и главно доказване на твърденията си за този акт на домашно насилие с
ангажираните показания на свидетелката П., при което може да направи извод, че
оспорването е недоказано. Следователно, така очертаната доказателствена
съвкупност установява по несъмнен начин процесния акт на домашно насилие, като
твърденията на въззиваемата за осъществяването му не се опровергават от
доказателствата, ангажирани от въззивника.
Цялостната преценка на доказателствената съвкупност
обуславя като единствено възможен извода, че на процесната дата въззивникът е
осъществил твърдения акт на домашно насилие спрямо въззиваемата, в присъствието
на свидетелката П., поради което първоинстанционният съд правилно е издал
заповед за защитата й. С тези си действия, въззивникът осъществил домашно
насилие спрямо въззиваемата по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН. Следва да се
отбележи също, че наложените мерки за защитата на пострадалата съответстват на
тежестта на акта на домашно насилие и биха могли дългосрочно да гарантират
нейната сигурност, като мотивират въззивника към обществено приемливи форми на
общуване с нея и разрешаване на спорните помежду им въпроси по предвидения за
това ред, а не чрез съмнителни посещения около жилището й и търсене на информация
и контакти с трети лица.
Отделно от това, при цялостната проверка на действията
на първоинстанционния съд, касаещи допускането и събирането на доказателствата
и тяхната оценка, въззивния съд не констатира нарушения на процесуалните
правила, опорочаващи формирането на вътрешното му убеждение, респективно -
постановеното в следствие на това решение. Не са налице и общо сочените в
жалбата допуснати нарушения на материално правни норми, довели до неправилност
на обжалвания съдебен акт. С оглед пълнота на изложението, такива нарушения
биха били налице при несъобразяване на императивна, материално правна норма,
която следва да е конкретно посочена в
жалбата. В случая, това не е така, дори и само поради липсата на такова
конкретно посочване и обхвата на въззивна проверка, съобразно разпоредбата на
чл. 269 от ГПК, който в този случай е ограничен до посоченото в жалбата.
Ето защо, въззивният съд намира оплакванията във
въззивната жалба за изцяло неоснователни. Първоинстанционният съд е постановил
решението си в съответствие с доказателствената съвкупност и правилната й
преценка. Обжалваният съдебен акт постановен при правилно приложение на закона
към значимите по делото факти, като същия е валиден и допустим, а съобразно
изложеното по-горе и правилен.
По изложените правни аргументи и поради съвпадение на
крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първата инстанция, въззивния
съд счита, че първоинстанционното решение е правилно, не страда от визираните
пороци и следва да бъде оставено в сила.
По разноските
:
Съдът е сезиран с претенции за присъждане на сторените
деловодни разноски само от страна на въззивника, като с оглед изхода на спора претенцията
му се явява неоснователна и като такава същата следва да се отхвърли.
При този изход на спора и при условията на чл. 18, ал.
1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и във
връзка с чл. 11, ал. 3 и чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН въззивникът следва да се осъди
за дължимата по делото държавна такса в размер на 12,50 лева.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен състав, на
основание чл. 17, ал. 5, предложение І от Закона за защита от домашното
насилие,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение №99015 от 24.05.2020 г.,
постановено по гражданско дело № 57996 по описа за 2019 г. на Софийски районен
съд, ІІІ ГО, 37 състав.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на въззивникаД.Н.Д., за присъждане на сторените
деловодни разноски като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА
въззивникаД.Н.Д., с ЕГН **********,
да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 12,5 (дванадесет
лева и петдесет стотинки) лева.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ:
1. …………… 2. ……………